[ Page principale | La Bible ]

 

 

 

 

 

 

 

ДВЕТЕ      ПРИРОДИ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Библейските цитати са предадени според възможно най-близкия до оригинала превод.

 


СЪДЪРЖАНИЕ

 

Библейските  твърдения  и  нашите  чувства                        5

Увереност  в  спасението                                                        6

Двете   природи                                                                        8

Греховността  и  греховете                                                   12

Може  ли  старата  природа  да  бъде  подобрена  или  да  се  подчини  на  закона ?                                                            14

Разрешението :нашата  смърт  ведно  с  Христа                16

Трябва  ли  да  се  чувствуваме  мъртви ?                           19

Пречи  ли  старата  природа  на  общението  ни  с  Бога ? 20

Как  ни  вижда  Бог :в  плът  или  в  дух ?                           22

Светият  Дух  :единствената  власт  в  новия  живот         23

Нашата  отговорност :да  напредваме  чрез  Духа             25

Абсолютите   на   новата   природа                                     27

В   заключение                                                                       29

 

 


 

        „Първоначално  вярвах, че съм спасен, но сега се  съмнявам в това : не съм станал по-добър отколкото бях преди преобръщението си“. Така се изказват множество обезокуражили се люде, въпреки че ясно са заявили вярата си в Исуса Христа.

        Подобно душевно състояние за Сатаната е чудесна сгода, за да нанесе удар с огненото си копие : той се заема да внушава на човека, че последният е  жалък лицемер, мамещ и себе си и другите и че ще бъде много по-добре, той да изостави всички усилия и да се покаже в действителната си светлина и да признае, че никога изново не се е родил.

        Напълно понятно ни е какви мъчителни тревоги се пораждат от подобни внушения; затова бихме желали да се обърнем към казаното в Библията, за да намерим отговор на този въпрос, молейки Господа да благослови редовете, които следват.  Той единствен е в състояние да подкрепи онзи, който се безпокои, да го освободи от обзелите го съмнения и да посее в сърцето му хвалебствени  слова.

Библейските  твърдения  и  нашите  чувства

        Преди да се спрем на нашата тема, смятаме за необходимо да поясним, че по отношение на Божественото твърдение, има само два възможни ответа :

да го приемем  или  да го  отхвърлим.

        Недоверчивият твърди, че вярва само в това, което може да види или което може да разбере.

        Вярващият не вярва на всичко що чува, а само на онова, що Бог казва, дори ако в даден момент то надхвърля възможността му да го разбере  или пък е в противоречие със собствения му опит :  той вече се е доверил на Оногова, който не ще го измами.

        А случва се, понякога, даже и във всекидневието ни, нашите чувства и опит да ни подведат и да ни попречат да видим фактите такива, каквито те са в действителност.

        За да разграничим ясно фактите от чувствата, които те пораждат, нека вземем два примера :

         През 1948 година бе оповестено създаването на Израелската държава. Това предизвика в ответ най-различни чувства и реакции, но с нищо не промени самия факт : Израел реално съществуваше.

          В деня на пълнолетието си, един младеж отива при баща си и му казва : „Нямам чувството, че съм навършил 18 години“. Но в действителност това променя ли с нещо самия факт ? Семейните документи ще докажат реалната възраст на младежа и ще му дадат възможност да се възползува от всички права, които придобива с навършването на пълнолетието си.

        Въпреки това, някои християни разсъждават точно като този малдеж : те се лишават от правата и радостта които им се полагат, защото се доверяват повече на чувствата си, отколкото и на най-ясните твърдения на Божието Слово.

Увереност  в  спасението

        Как да повярваме, че сме спасени ?  Като се доверим на онова, що ни казва Светото Писание. Да си послужим, прочее, със забележките, които предхождат няколко  от стиховете в Евангелието на Йоан. Краят на глава 3 представя четири твърдения :

        1. - Отецът обича Сина;

        2. - Той е поставил всичко в ръцете Му;

        3. - Който вярва в Сина, има вечен живот;

        4. - Който се не подчинява на Сина - Божият гняв се стоварва върху му.

         

        Това са, значи, твърденията, които в никакъв случай не представляват людски мнения, произтичащи от човешкия опит, но твърдо установени божествени факти.

        Да се спрем на точки 1, 2 и 4 : ние лесно приемаме тези твърдения, защото те са Словото Божие и добре ни е известно, че нито чувствата, нито опита ни, могат с нещо да променят подобни истини.

        Да се върнем сега на точка 3 : „КОЙТО  ВЯРВА  В  СИНА, ИМА  ВЕЧЕН  ЖИВОТ“. Тук именно възниква проблемът за онзи, който се съмнява : „Нямам чувството, че имам вечен живот...“.

        Но какво значение могат да имат нашите чувства, когато се касае за едно положително Божие твърдение ? Веднаж, един объркан човек приказваше : „Само ако можех да повярвам, че съм спасен, щях в действителност да бъда спасен, но не ми достига вяра за това“. Подобни думи, могат да ни се сторят смислени, но те не са тези, които срещаме в Евангелието; Човек може също :

        - да „се чувствува“ спасен и да бъде загубен, както и да

        - „не се чувствува спасен“, и въпреки това, да е !

        Библията казва : КОЙТО ВЯРВА В СИНА, ИМА ВЕЧЕН ЖИВОТ. Нека се доверим, прочее, на онова що Бог ни казва, да се доверим повече, отколкото на собствените ни чувства. При това, те никога не биха могли да бъдат солидна основа на вярата. Ако Божият гняв тегне над недоверчивия - независимо дали той чувствува това или не - нека бъдем сигурни, че вечният живот е жребият на вярващия.

        В действителност, достатъчно е да приемем това, що Бог ни казва и да се държим здраво за него, въпреки всичките съмнения, които могат да възникват. А после Светият Дух ще изпълни сърцата ни с признателност и с хвалебствия и ще ги склони да се молят Богу с доверието, дължимо на Отца.

Двете   природи

        Някой може да рече : „За мене тук трудност няма; не се съмнявам че вярващият, че роденият изново, притежава вечен живот. Но като сравнявам своя всекидневен опит с някои недвусмислени истини от Божието Слово, страхувам се много, че самият аз не съм успял да се родя изново“.

        Преди да сме отговорили с повече аргументи на гореказаното, искаме да споделим с вас нещо насърчително : желанието да пригодим живота си спрямо онова, на което Божието Слово ни учи, не е присъщо на невярващия, а на вярващия. Тревогите и изпитанията на съвестта във вързка с изискванията, произтичащи от Божието Слово, са едно доказателство за наличието на новата природа. Тези, които са „мъртви поради греховете си“, никога не биват подвластни на подобни терзания : „Пред очите им няма страх от Бога“ (Рим.3:18).

        Да разгледаме сега два стиха от Библията, които излагат две абсолютни невъзможности :

         „Никой, който е Бога роден, не върши грях“ (1 Йоан 3-9);

         „Стремежът на плътта (*) е вражда против Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може. И тези, които са в плътта, не могат да угодят на Бога“ (Рим. 8:7-8).

 

(*) Нека отбележим тук, че Писанието споменава плътта по два начина:

            1. Тази дума е употребена, за да означи физическото тяло (1 Тим.3: 16;  Кол. 2:1 и т.н.).

            2. Тя, освен това, се употребява, за да обозначи лошата природа на всеки Адамов потомък, опорочена от греха, който я обитава, и който е изворът на всички  лоши човешки деяния (Галт.5:17).

 

        Да отбележим това противоречие :

         „Родени от Бога и не можещи да вършат грях,“ и

         „В плътта са и не можещи да угодят на Бога“.

        Когато се раждаме, ние получаваме една лоша, толкова лоша природа, на която s е невъзможно да се покори на светия Божий закон. Тя не е в състояние и „да угоди на Бога“. Цар Давид е принуден да изповяда : „В беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми“ (Псалми 50:7/51:5).

        Но по време на духовното ни прераждане (или ново рождение) ние получаваме посредством намесата свише на Духа, посредством Словото божие (Яков 1:18; 1 Петр 1:23), една напълно различна природа, една „божествена природа“ (2 Петр 1:4), един нов живот, недостъпен за невярващия  (1 Йоан 3:15). Господ изрично го заявява на Никодим :  „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух„ (Йоан 3:6).

        Вярващият притежава, следователно, две природи :

        Тази, която е родена от плътта и която, поради това, не може да е Богу угодна, и другата, родената от Духа и която не може да греши, защото тя е от Бога. В глава 7 от Римляните виждаме тези две природи да се споменават заедно, както например в последния стих :

        „Колкото до вътрешната ми (*) природа, аз се наслаждавам в Божия закон, но в частите на тялото си виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми и ме поставя при закона на греха, който е в частите ми“ (Рим.7:22-23).

 

(*) За да улесним експозициията и разбирането, употребяваме

изразите „стара природа“ и „нова природа“, докато в Писанието се употребяват други думи, като например „старият човек“ и „новият човек“ (Ефес. 4:22-24) или пък „плътта“ и „божествената природа“ (Рим .7:18; 2 Петр. 1:4).

 

        Да вземем един пример, за да онагледим още по-добре тази истина, имаща огромно значение :

        Между яйцата, които кокошката мъти, поставят и пачи яйца. Малко след излюпването разликата проличава : патенцата започват да се гмуркат в локвата за ужас на кокошката, докато собствените s пиленца никога не биха сторили подобно нещо. Тук следователно, сме изправени пред две напълно различни природи, с напълно различни вкусове и наклонности. Никоя фермерка, независимо от помощта и на най-големите учени, никога не би могла да промени природата на едно патенце в кокоша природа : всеки от двата вида винаги ще има своите отличителни качества.

        Двете природи на християнина са още по-различаващи се поради разликите в техния произход : едната е наследена от  съгрешилия човек; другата ни е дадена от Бога, с цялата святост, която Му е присъща. Едната е човешка и омърсена, другата е божествена и чиста. Всяка лоша мисъл или действие на вярващия, произтича следователно от старата природа; всеки добър подтик, всеки акт угоден на Бога, има своя източник в новата.

        Бъдещето на тези две природи е също твърде различно : ние напълно ще се освободим от старата си природа след смъртта си или след идването на Господ, докато новата ни природа ще може да се изяви изцяло едва на небето.

Греховността  и  греховете

        Лошата наклонност, която е у нас поради природата ни, обикновенно бива наричана  ГРЕХОВНОСТ (в единствено число), докато лошите действия, думи или мисли, произтичащи от тази порочна природа, биват наричани  ГРЕХОВЕ  (в множествено число).

        Тази разлика можем да видими у  1 Йоан 1:8-9 :

        „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си... Ако изповядаме греховете си,  Той е верен и праведен да ни прости греховете...“.

        Това различие е от огромно значение, защото ако Писанието ни казва, че Бог ни прощава нашите лоши деяния поради Христовата кръв, то То също ни сочи, че Бог никога не прощава на грешната ни природа, а я осъжда и наказва.

        Да предположим за момент, че вие имате дете с буен и непокорен нрав. Един ден, в пристъп на ярост, то запокитва някакъв предмет връз стъклото и го счупва. След като се е успокоило, то си дава сметка за пакостта, която е извършило и смирено иска извинение. Разбира се, вие му прощавате това действие, но какво си мислите за буйния му характер, който го е подтикнал да го извърши ? Вие го осъждате, не го приемате и бихте го премахнали, ако можехте.

        Лошият характер отговаря на  ГРЕХОВНОСТТА, която ни обитава, докато всичко онова, което му дава израз  (счупването на стъклото, например), отговаря на  ГРЕХОВЕТЕ. Първата е дървото, второто са плодовете, които това дърво дава.

        Така че, Бог прощава  ГРЕХОВЕТЕ  на вярващия, но никога не му прощава неговата  ГРЕХОВНОСТ. В своята святост Той може само да го осъди и накаже : „Бог, като идпрати Сина Си в плът, също като греховната плът, заради греха (т.е. -като жертва заради греха), осъди греха в плътта“  (Рим. 8:3).

Може  ли  старата  природа  да  бъде  подобрена  или  да  се  подчини  на  закона ?

        Дали старата природа се подобрява чрез новата ? Един единствен отговор : нищо не може да направи плътта по-добра.

        Правени са били всякакви опити :

         човек съгреши поради незнание;

         човек, поставен пред закона, наруши заповедите му;

         човек отхвърли Сина Божий, дошъл с благодат.

        Наличието на божественната природа във вярващия не подобрява старата му природа, но само изтъква нейната цялостна порочност. Ако дадете на някой бедняк хубав нов панталон, мислите ли, че последният ще разхубави вида на съдраното му сако ? По-скоро ще се получи обратният ефект, контрастът щебъде още по-очевиден.

        Роденият от Божия Дух има желания, вкусове и инстинкти, свойствени на новата му природа : последната се радва на Божия закон и се подчинява на напътствията на Словото.

        Но същият този човек открива, че продължава да има инстинктите и желанията на старата си природа.

        Така че всякога са налични „плътското“ и „духовното“ (Рим.8:5). Вкусовете и стремленията на тези две природи са винаги в противоречие.

        Това, коеточесто смущава наскоро преживелия обръщение е, че той не е в състояние да накара плътта си да схване онова, що Божието Слово изисква от родилия се изново. С дуги думи, той се мъчи да извърши онова, което Бог е провъзгласил за невъзможно, т.е. подчинението на плътта на Неговия свят закон (вижте Римляни 8:7-8). Той вижда, че плътта иска да мисли за плътски неща, че е враждебна и на Божия закон, и на самия Бог. И ако това е така, колкото повече онзи вярващ се мъчи да реализира тази невъзможност, толкова по-голяма ще бъде несретата му. И наистина, прилагането натози закон спрямо плътта, само ще покаже колко непроменима е тя. Ако залеете с вода негасена вар, вместо да я охладите, вие ще я сгорещите. Същото е и с плътта; опитайте се да я подчините на закона и тя само ще покаже своето непокорство, защото „само чрез закона става самопознаванетона греха“ (Рим.3:20). Вярващият се стреми да върши добро в съгласие с подтиците на новата си природа, но, за съжаление открива, че  „злото е в него“. Следва една напълно отчаяна съпротива : цялата воля на вярващия е мобилизирана  за вършене на добро, но злото често взема връх... до деня в който, осъзнал своето безсилие той се провиква „Окаян аз човек, кой ще ме избави от това тяло на смъртта ?“ (Рим. 7:24). И тогава, престанал да се взира само в себе си, той се обръща към Господа, който му посочва, че Той не само е мъртав на кръста за него, но че и старата природа също е намерила  заслужения си край на кръста. Тогава той ще може да благодари на Бога чрез Исуса Христа (Рим. 7:25).

        Така той вече е научил онова, което всеки вярващ трябва да узнае :

         Че „плътта“ е осъдена и че в нея няма ни добро, нито пък има лек за нея (Рим. 7:18; 8:7);

         Че новата природа, сама по себе си не притежава никаква реална сила нито да върши добро, нито да се противопоставя на злото.

Разрешението :
нашата  смърт  ведно  с  Христа

        Първите глави от Посланието до Римляните отделят внимание на очистването от ГРЕХОВЕТЕ, но от глава 6 нататък, апостолът ни обяснява как се очистваме от  ГРЕХОВНОСТТА.

        Например :

         Римляни 4:25 ни говори как Христос е бил пожертвуван заради нашите прегрешения (ГРЕХОВЕТЕ) и възкресен след това, за да бъдем оправдани; благословенното последствие е, че ние сме оправдани  (станали сме праведни) според принциипа на вярата и сме в мир с Бога посредством нашият Господ Исус Христос.

         Римляни 6:7 разглежда очистването от  ГРЕХОВНОСТТА  и ни казва : „Този, който е умрял, е оправдан от греха“.

        Така че ние сме оправдани от нашите грехове поседством Христовата смърт за нас, но не биваме оправдани заради нашата греховност, освен  чрез нашата собствена смърт ведно с Христа.

        Да разгледаме два библейски разказа, в които се говори за очистването на прокажения :

         Левит 14:1-7 : Прокаженият, неспособен да стори каквото и да било за собственото си очистване, трябва да прояви търпение и да присъствува на всичко, което се прави за него. Една „жива чиста“ птица е напръскана с кръвта на заклана птицаа, след което свещенникът я пуска да отлети. Така, фигуративно, прокаженият може да види как някой „жив“ и „чист“ се спуска в смъртта заради него и излиза от нея чрез възкресението.

        По същият начин и „Христос един път пострада за греховете - Праведният за неправедните - за да ни доведе при Бога“ (1 Петр 3:18). Ние сме облагодетелствувани от едно такова дело, което е извършено изцяло без нашето участие. Без да е необходимо да сторим каквото и да било, върху ни вече няма ни едно петънце : „Кръвта на Исус Христос, Неговият Син, ни очиства от всеки грях“ (1 Йоан 1:7).

         2 Царства 5:10-14 : Тук никой друг не заема мястото на Нееман, необходимо е той самият да влезе в Йордан, преносен образ на смъртта. Без да се разпростираме върху последвалото, можем да отбележим, че неговата проказа изчезва ведно със смъртта.

        Така и Писанието ни посочва, че Христос не само се потапя в смъртта заради вярващия, но че и последният, подобно на Нееман, също се е потопил в смъртта : той е мъртав ведно с Христа (Рим. 6:8).

        Всичко, което ние представляваме поради собствената си природа, както и всичко, което сме извършили, вече беше осъдено на кръста; и Този, който понесе върху него нашата присъда, изрече : „Сторено е“. Кой, прочее, ще ни осъди ? Кой ще произнесе присъда срещу избранниците, считани за праведни от самия Бог ? (Рим. 8:33). И нека Сатаната дойде и да ни показва всичките ни грехове, ние няма да се опитваме нито да ги отричаме, нито да ги оправдаваме,но просто ще речем : „Христос умря заради нашите грехове“. Ако Сатаната се опита да ни сплаши с нашата лоша природа, ние ще добавим : „Аз също съм мъртав“!.

Трябва  ли  да  се  чувствуваме  мъртви ? 

        Тук, на практика, за мнозина възниква  трудност. Един вярващ се молеше, „да стане възможно да почувствува, че е мъртав ведно с Христа“; Бог обаче никога не изисква от нас да се чувствуваме мъртви! Той ни заръчва „да считаме себе си мъртви за греха, но живи за Бога в Христос Исус, нашият Господ“ (Рим. 6 :11). Ние ще трябва да вярваме, че сме мъртви  ведно с Христос, просто защото Бог го казва, а не защото го чувствуваме, тъй като така или иначе, това, в действителност, никога няма да стане. Бог ни казва, че за Него е така и иска и ние да го вярваме просто така, както вярваме, че Христос е мъртав, за да изкупи нашите грехове. За Бог смъртта на нашия Заместник Христос, представлява нашата смърт и чрез вярата си ние приемаме това, което Бог е приел.

        По такъв начин нашето предишно положение на чада на съгрешилия Адам престава да е валидно за Бог още там, на кръста, където „нашият стар човек беше разпънат с Христос (Рим. 6:6).; сега вече ние сме в непосредственна връзка с последният Адам, възкръсналия Христос; „принадлежим Другиму - на Възкръсналия от мъртвите“ (Рим. 7:4).

        В качеството си на вярващи сме въведени в едно ново, напълно различно положение. Този, който понесе нашата присъда като пое върху кръста нашия грях, сега е възкресен измежду мъртвите; „в Него“ Бог вижда нас. За Бога ние сме „праведни в Христа„ и следователно над нас вече не тегне присъда.

Пречи  ли  старата  природа  на  общението  ни  с  Бога ?

        Да вземем следния пример :

        Детенце, прибирайки се от разходка в гората, поставя на масата шепа семена от беладона. Бащата, мигновенно разпознал в тях страшната отрова, нарежда да бъдат изхвърлени.

        Ако синът има доверие в своя баща  и повярва, че тези семена са опасни, самото присъствие на отровния плод не би причинило прекъсване на общението между бащата и сина.

        Но ако синът, подведен от външната красота на тези семенца, отказва да повярва на баща си и се мъчи да запази това, което е набрал, тогава той е в несъгласие с него и общението бива прекъснато. И още - ако детето пожелае да ги вкуси, то ще си понесе последствията.

        Когато вярващият, на когото Бог е разкрил тези благословени истини открие, че грехът продължава да го обитава и че старта природа е станала по-лоша от всякога, той може, вместо напразно да се мъчи да я подобри, да вземе срещу s страната на Бога. Той гледа на нея като на смъртен враг, от когото всякога трябва да се предпазва. Знае, че Бог изцяло я е осъдил върху кръста, и следователно, той също я осъжда изцяло. Гледа на себе си като на „мъртав за греха, но жив за Бога в Христос Исус“ (Рим. 6:11).

        Така вярващият е в пълно съгласие с Бога и може да бъде изцяло в общение с Него, въпреки наличието на старата природа.

Как  ни  вижда  Бог :
в  плът  или  в  дух ?

        Бог не очаква нищо  добро от плътта и затова окончателно я е поставил настрана, като нещо, което е изначално лошо. При това, тя вече няма никакви законни права върху ни. Ние вече не сме нейни длъжници, за да живеем „според плътта“ (Рим. 8:12). Въпреки че сме длъжни постоянно да проявяваме бдителност, за да s попречим да взема връх, Бог чрез Христовата смърт и възкресението му, ни позволява да я считаме като нямаща повече никакво право и никакво място в нашето ново положение пред Него. Христовият кръст  завинаги прекъсна онази връзка, която ни свързваше със съгрешилия Адам и Светият Дух внесе в душите ни живота на последния, на възкръсналия Адам.

        Бог не ни възприема вече като бидейки „в плътта“, но като бидейки „в Духа“ и единственият живот, който имаме пред Него, е живота на Исус. Поради това апостолът можеше да рече : „Разпнах се ведно с Христос, и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен; и животът, който сега живея в плътта, го живея  с вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен“ (Галат. 2:20).

        Следователно, когато вярващият се ражда изново, се оказва в едно ново положение : той е в Христос (2 Коринт. 5:17). Оттам насетне е тясно и неотделимо свързан с Христа, и във вечността  вече едно едничко цяло с Него. Тази връзка е така цялостна, така абсолютна, че тя представлява итинската му самоличност. Ще се задоволим да посочим само няколко негови отлики.

        Вярващият е :

 разпнат, мъртав и погребан заедно с Христос (Рим.6:4-8; Галат.2:20; Кол.2:20).

 съживен с Него (Ефес.2:5).

 възкресен с Него (Кол.3:1).

 призован да страда с Него (Рим.8:17).

 наследник заедно с Него (Рим.8:17).

 вече прославен заедно с Него (Рим.8:17-30).

Светият  Дух :
единствената  власт  в  новия  живот

        Божият Дух прави нещо повече от това да даде живот на мъртвия грешник; Той е и силата на този нов живот.

        Когато човек, под въздействието на Божия Дух, осъзнае своето жалко положение, изповяда греховете си, приеме истините на Писанието, отнасящи се до личността и до делото на нашия Господ Исус Христос, повярва в това, което Писанието нарича „благовестието на неговото спасение“ тогава Светият Дух запечатва вярващия и прави свое обиталище в него (Ефес.1:13); неговото тяло се превръща в „храм на Светия Дух“. Той вече не принадлежи на себе си, защото е „купен с цена“ (1 Коринт. 6:19, 20).

        Върху стените на един хотел можеше да се прочете следният окачен надпис :

        „Заведението ще бъде отново отворено под ръководството на една изцяяло нова управа“.

        Тази обява ни дава възможност да размислим върху горецитирания пасаж : Къщата си е все същата, прозорците, вратите, комините, пристройките - не са променени, но тя има изцяло нов собственик, и поради това - една изцяло подменена управа.

        Същото е и с вярващия. Това е все същият индивид, със същите качества както преди обръщението му ; той продължава да има вероятно все същите занимания и дейности, все същите условия на живот, но е вече станал лична собственост другиму. Той принадлежи на Христос и поради това се намира под „едно изцяяло ново ръководство“, тъй като Светият Дух обитава тялото на християнина, то е негово жилище и той го управлява според небесните си принципи.

        В това е силата на християнина, проявяваща се във всяка Богу угодна дейност. Това е силата, която му помага да се противопостави на плътта, за да „умъртви действията на тялото„ (Рим. 8:13). В Галатяни 5:17 ни е казано че, „плътта силно желае онова що е противоположно на Духа, а Духа - противоположното на плътта, понеже те се противопоставят помежду си, за да не вършите онова, което ви се иска“. Това противопоставяне позволява да различим желанията, които произтичат от двете ни природи; в този случай Светият Дух в нас е една достатъчна сила, която ни помага да живеем според стремленията на новата ни природа. Той ни позволява да бъдем победители във всичките наши духовни спорове. Нека внимаваме да не наскърбим Оногова, който е дошъл, за да ни направлява, „Светият дух Божий“ чрез който сме запечатани за деня на изкуплението (Ефес. 4:30).

Нашата  отговорност :
да  напредваме  чрез  Духа

        Необходимо е да знаем, че силата на Светия Дух в нас не действува независимо от нашето морално състояние. В това се заключава личната отговорност. Поради това сме призовани и да напредваме (да бъдем ръководени) „чрез Духа“ (Галат.5:16). Имаме една еднаква за всички ни сила, но всеки християнин не я оставя да действува у него по същия начин. Ние трябва да постигаме прогрес в нашия християнски живот и нашето напредване (нашето поведение) „под ръководството на Духа“ би трябвало да е очевидно за всекиго. Ето и няколко други прикани в Писанието за един живот посветен практически на Божията Слава :

         Да живеем като „светли чада“ (Ефес. 5:8), избягвайки всичко що е мрак, лъжа, лицемерие и коварство, като откриваме душите си за Божията светлина, струяща от Словото Му. По такъв начин грешките ни се виждат, биват осъдени и изповядани и кръвта на Исус Христос „ни измива от всеки грях“ (1 Йоан 1:7).

         Да живеем „с истината“ (2 Йоан 4) според святата доктрина, която предполага че Словото ще се познава и ще бъде прилагано на практика.

         Да живеем „в любов“ (Ефес. 5:2), защото Божият Дух всякога се стреми да обедини частите на Христовото тяло чрез връзките на любовта.

         Да живеем „вярвайки, а не виждайки“ - (2 Корит.5:7), като се уповаваме на обещанията на Божието Слово, а не на умуванията на нашия разум.

         Да живеем „достойно за званието“, за което сме призовани (Ефес.4:1), „достойни за Благовестието“ (Филип.1:27), „достойни за Господа“ (Кол.1:10), „достойни за Бога“ (1 Солун.2:12).

Абсолютите   на   новата   природа

        В първото послание на Йоан между другото, намираме три абсолютни факта, които характеризират „родения от Бога“ :

         Той не може да съгрешава... не може да върши грях (1 Йоан 3:9),

         Той е победител на света... (1 Йоан 5:4),

         Той не бива докосван от лукавия... (1 Йоан 5:18).

        Но за да бъдем честни, трябва да признаем, че тези  качества не всякога са присъщи на вярващите. Как, следователно, трябва да разбираме тези стихове ?

        Образът на някоя присадена фиданка ще ни разкрие значението на тези пасажи. Да изберем едно ябълково дръвче от овощната градина и да разпитаме градинаря. Той ще ни разкаже как е отрязал и после присадил върху дива ябълка филиз от облагороден вид.

        „И сега, как наричате това дърво ?

        - Ябълково, естествено !

        - Но то е присадено, защо не казвате, че отчасти е дива, отчасти домашна ябълка ?

        - Защото на никой градинар не би му дошло на ум да се изрази по такъв начин. Това беше дива ябълка в полето, а сега е домашна ябълка в овощната градина. В действителност, това си е все същото ябълково дърво, но когато го ашладисах, то престана да бъде дивачка. И от момента в който ашладисаният филиз потръгна, то се превърна в облагородена ябълка

        - Това дръвче ражда ли още диви ябълки ?

        - Не, и дори не може. На облагороденото дръвче му е невъзможно да ражда дивачки, както на дивата ябълка - да дава облагородени плодове.

        - Искате да кажете, че у това дръвче не е останало нищо от дивата му природа ?

        - Разбира се, че не, и поддържам, че в него не е останало нищо от дивачката, което да не е било облагородено. И ако нещо от нея се покаже под формата на издънки върху стария ствол, веднага ще взема градинарската ножица и няма да пощадя дори най-младата.

        Приложението на този образ е очевидно. Дивата ябълка представлява човека в първичната му природа, преди раждането му от Бога. При второто му раждане, един нов живот, подобен на присадения ябълков филиз възниква у него с помощта на Духа и на Божието Слово.

        В своите Послания  апостол Йоан представя истините по един безспорен начин. Подобно на градинаря, който твърди, че дървото е добър сорт ябълка, Йоан, в пасажите, които имахме предвид, не гледа на вярващия иначе, освен като на нова природа. На него му е невъзможно да греши, както на облагородената ябълка да дава диви плодове. И как ли една божествена природа би могла да съгреши ?

        Въпреки това апостолът не премълчава лошата природа във вярващия. В глава втора той ни казва : „Това  ви пиша, за да не съгрешите, но ако някой съгреши, имаме Застъпник при Отца - Исус Христос Праведният“ (1 Йоан 2:1).

        Същите поуки намираме и в Посланията на Павел. Въпреки че у вярващия ясно се различават две природи, Бог счита, че старото ни състояние на ябълка-дивачка  правно е приключило върху кръста : нашият стар човек е разпънат ведно с Христа, на нас вече не се гледа като на подвластни на плътта (Рим.7:5; 8:8-9).

В   заключение

        Видяхме съжителството в нас на двете природи, които, поради различният си произход, имат напълно различни склонности : едната се стреми към плътски живот, другата - към живота на Духа. Не бива да забравяме, че тези две природи всекидневно изискват от нас удовлетворение според специфичните си нужди.

 

КОЯ  ПРИРОДА  ЩЕ УДОВЛЕТВОРЯВАМ ?

 

        Ние сме призовани

        - От една страна :

         Да не се грижим за „страстите на плътта“ (Рим. 13:14).

         Да се въздържаме от „плътските страсти, които воюват против душата“ (1 Петр 2:11).

        - От друга страна :

         Да „желаем като новородени деца чистото духовно мляко“ за да порастнем чрез него към спасение (1 Петр 2:2).

        Нека следователно проявяваме бдителност към всичко което гледаме, четем, мислим, като го изпитваме чрез следния въпрос :

        Това ще даде ли храна на новата ни природа или плътта ще намери удовлетворение в него ?

        Тия, които сеят „за плътта“ и тези, които сеят „за Духа“ ще получат съответните тям плодове, „понеже каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Галат.  6:7-8).

        Дано можем да придобиваме една все по-чувствителна съвест и все по-нарастващо недоверие към старата си природа. Тогава по-скоро ще видим Господа такъв, какъвто е, и ще станем Нему подобни : само божествената ни природа ще пребъде през вечността в едно духовно тяло (1 Кор.15:42-44). Имащи тази надежда, нека още от сега да се стремим да живеем според тази природа, като се очистваме от всяко зло (1 Йоан  3:3).

        Нека Господ все повече се превръща в насъщната ни ежедневна храна и нека в Словото Му черпим все  по-голяма наслада.

 

 

        О  БОЖЕ ! ТИ СИ МОЯТ БОГ ; ТЪРСЯ  ТЕ  ОЩЕ  ПРИЗОРИ ;  ДУШАТА  МИ  ЗА  ТЕБ  Е  ЖАДНА  (Псалми  63:1).

 

 

        НАМИРАМ  РАДОСТ  В  СЛОВОТО  ТИ  КАТО  ЧОВЕК  ОТКРИЛ  ГОЛЯМО  СЪКРОВИЩЕ  (Псалми  119:62).    

       

       


 

 

 

 

 

 

 

       

        Две природи в едно лице :  ето как Библията обяснява трудностите, които среща в началото на своя живот на християнин онзи, който се е добрал до спасението посредством  Исуса  Христа.