[ Page principale | La Bible ]

 

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ

 

ПЪРВА КНИГА МОИСЕЕВА

 

БИТИЕ

 

 

Г. Х. МАКИНТОШ

 

 

 

 

ГЛАВА ПЪРВА 1

 

Светият дух разтваря тази книга по един твърде изненадващ начин. Без никакво предисловие, Той ни отвежда пред Бога, пред същностната пълнота на неговото Същество и ни Го показва посред онази сцена, в която единствен Той осъществява творението. Чуваме как Бог разбива тишината, която обвива земята, виждаме Го да сияе сред мрака, който я обгръща, за да сътвори за Самия себе си една сфера, в която да може да изяви Своята вечна мощ и божественост.

Тук нищо не може да послужи за задоволяване на едно празно любопитство, нищо, което да възбуди човешкото умозрение ; това е възвишеността и реалността на божественната истина, в нейното морално могъщество, въздействуващо върху сърцето и върху разума. Духът Божи не желае да предостави храна за човешкото любопитство или пък да го задоволи посредством остроумни теории. Геолозите могат да изследват земните недра и да вадят от там материали, посредсвом които да претендират, че допълват или пък противоречат на Божественото Слово ; те могат да опират умозаключенията си върху останки от вкаменелости ; послушният последовател обаче се придържа към вдъхновените текстове : чете, вярва, боготвори. Нека и ние да следваме в същия дух изучаването на тази книга и нека успеем по този начин ревностно да схванем какво означава да Го търся настойчиво в храма Му ! (Псал. 26/27:4).

В начало Бог сътвори небето и земята (1:1). Първите слова от свещенната книга ни изправят пред Този, който е непресъхващият извор на всяко истинско благословение. Светият Дух не се отдава на старателни разсъждения, за да докаже съществуването на Бога ; Той изобщо не се впуска в този път ! : Бог се разкрива, дава да бъде опознат чрез делата Си. Небесата разказват за Божествената слава и пространството известява творението на Неговите ръце (Псал.19:1). Всичките Ти творения ще Те прославят, о Боже ! (Псал.145:10). Само недоверчивият човек и атеистът търсят умствени доказателства за съществуването на Този, който чрез словото на Своята уста, извиква световете да съществувам и разкри самия Себе си като върховно мъдър, Всемогъщ, вечен Бог. Кой друг, освен Бог, би могъл да сътвори каквото и да било ? Той е Този, който изчисля броя на войнството им ; Той всички тях ги нарича по име. Поради голямото могъщество и велика сила, у Него нищо не липсва (Исай 40:26). Боговете на народите са идоли, но Бог сътвори небесата.

В книга Йов, глави 38-41-ва, сам Бог припомня за творението като неопровержимо доказателство за Неговото върховенство. Това припомняне, като предоставя на разума най-ясната и убедителна демонстрация за Божието всемогъщество, докосва същевременно сърцето с учудващата си, благосклонна снизходителност. Всичко в Него е божествено : величествеността и любовта, могъществото и нежността.

А земята беше безводна и пуста ; тъмнина се разстилаше над бездната (1:2). Ето всъщност едно поле, в което единствено Бог може да действува. Човекът, безспорно поради гордостта на сърцето си, се показва твърде склонен да се намеси в Божието творение, в онези сфери на действие от много по-висш ред ; но тук човекът няма още никакво място, чак до момента когато, като всичко друго, ще стане обект на творческата мощ. Бог е сам в делото на сътворението. От вечната светлина на своето обиталище, Той гледа, разглежда внимателно тази пуста и лишена от форми сфера, върху която с размах ще осъществи Своите чудесни планове и съвети, и където второто лице на Троицата ще живее, работи и умре, за да покаже пред учудените очи на целия свят, славните съвършенства на Божеството. Всичко беше мрак и хаос ; но Бог е Богът на светлината и на реда. Бог е светлина и няма върху него никакъв мрак (1 Йоан 1:5). Мракът, независимо от естеството му, физическо и морално, интелектуално или духовно, не може да съществува пред Неговото лице. Божият Дух се носеше над водната повърхност (1:2). Приготовляваше вече сцената на бъдещите си действия ; една сцена, тънеща в мрак, но която предлагаше широко поле за действие на Бога на светлината и на живота : единствено Бог можеше да разпръсква този мрак и да накара там да избликне живота ; да въдвори ред на мястото на хаоса, да положи едно пространство между водите, за да може там животът да се развива без страх от смъртта. Там, това бяха такива действия, които са достойни за Бога. Рече Бог : да бъде светлина. И биде светлина (1:3). Той проговори и нещото се осъществи ; Той заповяда, и то застана там (Псал. 33:9). Невярващият иска да узнае : как ? къде ? кога ? - но Духът казва : Чрез вяра проумяваме, че световете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото (Евреи 11:3). И напук на пренебрежителната усмивка на философите, този отговор задоволява последователя на Божията школа.

Бог не иска да прави от нас астрономи или геолози, нито да ни занимава с онези подробности, които музеят или телескопът излагат пред очите на всекиго. Божията цел е да ни изправи пред Своето присъствие, като Негови обожатели, със сърца и разбирания поучени и направлявани от Неговото свято Слово. Философът може да презира онова, което нарича вулгарни и тесни предразсъдъци на набожния последовател на Словото ; той може да се гордее с телескопа си, посредством който мери небесното пространство, или да се хвали с откритията, които прави в земните недра ; - що се отнася до нас, ние не се нуждаем от възраженията на лъжовната наука (1 Тимотей 6:20). Ние считаме за напълно сигурно, че всички истински открития, направени или за небесните пространства или за земната твърд, или за водите под земната повръхност се намират в хармония с това, което е казано в Божието Слово ; всичко останало, претендиращо, че е откритие, заслужава единствено всецяло да бъде отхвърлено. Сърцето трябва да бъде напълно сигурно във всеобхватността, в автопортрета, в съвършенството, във величествеността и в пълното и цялостно вдъхновение на тази свята вместимост. Това ще бъде единствената ефикасна защита срещу рационализма и суеверието. Едно безпогрешно познание на Словото и едно пълно подчинение на неговото съдържание, са двете неща, от които се нуждаем в наше време. И нека Бог, в Своята благодат, да уголеми още повече всред нас това познание и това подчинение !

Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината нарече ден, а тъмнината - нощ (1:4-5). Тук ни са дадени онези два важни символа, с които Словото така често си служи. Наличието на Светлина поражда деня ; отсъствието `и поражда нощта. Същото се извършва и в историята на душите. Има ги децата на светлината (1 Солуняни 5:5 ; Ефесяни 5:28) и децата на мрака ; разликата е тържествена и ясно очертана. Всички онези, които светлината на живота е осветила, всички онези, които горният Изток е посетил спасително (Лука 1:78), всички онези, получили светлината на познанието на Божията слава в лицто на Исус Христос (2 Коринтяни 4:6), каквито и да са, се числят към първата категория и са деца на светлината и на деня (1 Солуняни 5:5). И напротив, всички онези, които са в мрака, в заслепението и неверието (2 Коринтяни 4:4) на природата, и чиито сърца не са били просветлени посредством вярата от лъчите на слънцето на справедливостта (Мала. 4:2), продължават да са погребани в тъмнината на духовната нощ и са деца на мрака, деца на нощта.

Читателю, спри се тук и се запитай пред лицето на Този, който чете в сърцата, към коя то тези две групи от лица принадлежиш самият ти. Не мами самия себе си, защото за тебе това е въпрос на живот и на смърт. Ти можеш да си беден, презиран, невеж, но ако посредством Духа си свързан с Божия син, който е светлината на света (Йоан 8:12), ти си дете на светлината, на което е съдено скоро да заблести скоро в онази небесна сфера, в която Жертвеното Агне (Откровение 5:6) е, и ще бъде завинаги слънцето и центъра. Това обаче не се дължи на тебе : това е резултатът от намеренията и действията на Самия Господ Бог, който те е дарил със светлина, живот, радост и мир в Исуса Христа, посредством жертвата Му. Но ако си чужд на действеното и освещаващо влияние на божествената светлина, ако очите ти не са прогледнали да съзерцават красотата на Христос, Синът Божи, тогава, въпреки всичко, и да бил би притежавал цялото знание на един Нютон, и всичките съкровища на човешката философия ; да би бил декориран с всичките титли, които би могъл да получиш от светските училища, ти пак ще си останеш дете на мрака и на нощта (1 Солуняни 5:5), и ако умреш така, завинаги ще останеш обгърнат от мрака и ужаса на вечната нощ ! Не продължавай по-нататък преди да бъдеш сигурен от деня ли си , или от нощта.

И рече Бог : да бъдат светила в небесните простори, за да отделят деня от нощта и да бъдат знакове и за сезони, и за дни, и за години и да бъдат те светила в небесните простори, за да светят на земята. Така и стана. И направи Бог двете големи светила ; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото да управлява нОщта ; направи [1]и звездите (1:14-16). Слънцето е едновременно център на светлината и център на нашата планетна система. Планетите се въртят около тази звезда и от нея получават светлина. Следователно, слънцето може да бъде считано като сътворение на Този, който за да зарадва сърцата на хората, които имат страх от Господ, ще се въздигне скоро, донасяйки изцелението върху своите крила (Малахия 4:2). Хубостта на този символ, ще бъде явна за всеки, който след нощните бдения е могъл да наблюдава изгряването на слънцето, което позлатява изтока с пламтящите си лъчи ; нощните мъгли и сенки се разпръскват и като че ли цялото създание поздравява завръщането на дневното светило. Скоро също ще изгрее и слънцето на Справедливостта, сенките на нощта ще изчезнат и цялото създание ще се възрадва, виждайки зората на безоблачно утро (Втора кинга царства 23:4) , на вечния ден на Славата.

Луната, нямаща собствена светлина, я взема изцяло от слънцето и постоянно я отразява, стига само земята и нейното влияние да не се намесят. Слънцето едва се е скрило зад хоризонта и ето че луната се появява, за да поеме лъчите му и да ги отрази върху потъналия в мрак свят ; а ако се случи тя да се появи денем, тогава едва я забелязваме поради слънчевия блясък. Светът, както вече казахме, също пречи понякога на появата на тази светлина ; тъмни облаци, гъсти мъгли, студени изпарения се издигат от повърхността на земята и скриват от зрението ни сребристата светлина на тази луна, която ни напомня за Църквата, както и слънцето е едно красиво олицетворение на Христос. Христос, изворът на светлината, е невидим сега : нощта твърде е напреднала (Римляни 13:12) ; светът не вижда Исус, но Църквата Го вижда и тя има отговорността да отразява светлината Му върху потъналия в мрак свят. Църквата е единственият канал, по който може да бъде предадено на света познанието за Христос : Вие сте нашето писмо, написано в сърцата ни, узнавано и прочитано от всички човеци, казва апостолът ; и още : Вие сте Христово писмо (2 Коринтяни 3:2,3). Каква голяма отговорност носи Църквата ! И тя не е ли длъжна винаги да проявява бдителност срещу всичко, което би `и попречило да отразява небесната светлина на Христос, по всичките `и пътища ? Но как би могла да отразява тази светлина ? Като бъде оставена да блести върху самата себе си в целия си блясък. Ако Църквата вървеше в Христовата светлина, тя непременно би отразявала тази светлина и така би била запазена в положението, което `и подобава. Луната си няма собствена светлина. Същото е и с Църквата. А и призванието `и не е да осветява света със собствена слава ; тя просто е призвана да отразява светлината, която получава. Нейният дълг е грижливо да проучва пътя, който Господ измина докато беше на земята и да следва по стъпките Му с помощта на Светия Дух, който я обитава.

Но уви ! Земята, с нейните облаци, мъгли и изпарения и пречи ; тя скрива светлината и помрачава посланието, така че светът едва долавя няколко щрихи от характера на Христос в лицата на тези, които се зоват в Неговото име ; често дори вижда в тях по-скоро унизителния контраст, отколкото приликата с Христос. Да опознаваме Христос повече с молитвен дух, за да бъдем способни да Му подражаваме по-добре !

Звездите са далечни светлини, които блестят в други сфери ; ние виждаме тяхното блещукане ; при това, те нямат никаква връзка с нашата слънчева система. Звезда от звездите се различава по слава (1 Коринтяни 15:41). Така ще бъде в царството на Сина, което ще настане : славно Слънце, Той сам ще заблести с блясък чист и вечен и Църквата предано ще отразява лъчите Му навсякъде около себе си, а Светиите ще заблестят всеки сам за себе си с по един специален блясък, с който справедливият Съдия ги сподоби като награда за вярната им служба по време на мрачната нощ, траяла при отсъствието Му. Тази мисъл би трябвало да ни окуражава да крачим с повече усърдие и енергия по следите на нашия отсъствуващ Господ (виж Лука 19:12-19).

Следват по-низкостоящите части на създанието : морето и земята пораждат в изобилие живи същества. Някои лица си мислят, че им е разрешено да считат действията във всеки от шестте дни като типове на различни управления и като основни принципи за действие, които ги управляват и характеризират ; но каквато и да е истината във връзка с това, когато изучаваме Светото Писание, ние трябва да бъдем осторожни срещу всичко, което може да е продукт на човешките въображение и спекулация ; що се отнася до мене, аз не се чувствувам свободен да се впусна по този път на интерпретация и ще се огранича да предам това, което считам за ясно и директно поучение на свещенния текст.

След като дотук всичко беше изяснено, липсваше само един управник : И рече Бог : Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие ; и нека той да господства над морските риби и над небесните птици, и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори ; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог ; като им рече : Плодете се и множете се, изпълвайте земята и владейте я ; господствувайте над морските риби, над небесните птици и над всички живи същества, които се движат по земята (1:26-28). Читателят ще забележи, че след като е говорило за човека в единствено число, Писанието започва да говори за него в множествено число ; след като е казало : Той го създаде, то казва : Той ги създаде и Бог ги благослови (Стихове 27 и 28).

Всъщност, за направата на жената се говори в следващата глава, въпреки че още тук Бог ги благославя и им поверява власт над всичко. Останалите по-нисши същества на създанието са поставени под общата им власт : Ева е благословена с всичките благословии в Адам, и пак чрез него, тя получава цялото си достойнство. И въпреки че още не е призована към съществуване, в Божиите намерения, тя вече е считана като част от мъжа : Твоите очи видяха безформената ми същност ; в твоите книги са записани всичките ми части ; от ден на ден те се оформяха още тогава, когато нито една от тях ни съществуваше (Псалми 139:16). Същото се отнася за Църквата, съпругата на втория Адам (1 Коринтяни 15:45 ; Ефесяни 5:29-32). Изначално и всякога тя е била виждана в Христос, нейният водител и повелител, както е писано в Глава 1:4 на Посланието до Ефесяните : Според както ни е избрал в Него преди основаването на света, за да бъдем свети и без недостатъци пред Него в любовта. Преди още един единствен член на Църквата да е поел живителната глътка въздух, те всички вече бяха във вечната Божия промисъл, предопределени да бъдат според образа на Неговия Син (Римляни 8:29). Божите намерения превърнаха Църквата (= Събранието) необходима част от мистичния човек ; ето защо то е наречено пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко (Ефесяни 1:23), и това достойнство, имащо огромно значение, разкрива авторитета, важността и славата на Събранието.

Вече твърде много сме свикнали да гледаме на изкуплението, като на нещо нямащо за цел друго, освен благослова и сигурността на душата, поотделно за всекиго ; тази гледна точка обаче е твърде ограничена. Абсолютна истина е, че доколкото се отсася до участта на отделния индивид, то тя се намира в пълна сигурност и нека Бог да бъде благословен ; но това е най-малката част от същността на изкуплението. Една много по-висша от тази истина е, че Христовата Слава е тясно свързана със съществуването на Църковното събрание. Ако според авторитетното твърдение на Светото Писание, имам правото да се считам за съставна част на онова, което фактически е необходимо на Христос, не мога да се съмнявам, че в Него не се намира в изобилие всичко онова, от което лично бих се нуждаел. А Църковното събрание е необходимо на Христос. Не е добро за човек да бъде сам ; да му сътворим помощник, който му отговаря (2:18), и още : Защото мъжът не е от жената, а жената - от мъжа ; защото не мъжът беше създаден заради жената, а жената - заради мъжа. Обаче в Господа нито жената е без мъжа, нито мъжът е без жената. Защото както жената е от мъжа, така и мъжът е чрез жената ; а всичко е от Бога (1 Коринтяни 11:8-12). Следователно, не се касае единствено да узнаем дали Бог може да спаси един нещастен грешник, лишен от сили ; и още - дали Бог може да заличи греховете и да приеме в Себе Си грешника според Божествената справедливост ; Бог е казал : Не е добро за човек да бъде сам и не е оставил първия човек (1 Коринтяни 15:45, 47) без помощник, който му отговаря ; следователно - Той няма да остави без подходящ помощник и втория човек. Без Ева в първото създание би имало една празнота ; без Църквата, без Съпругата, би имало празнота в новото създание.

Да видим сега по какъв начин Ева бе призвана да съществува, въпреки че така избързваме към следващата глава. В цялото създание за Адам не съществувал помощник, който да му подобава : трябвало да го обхване дълбока дрямка и от една част от него самия да бъде сътворена помощницата, която ще дали с него властта и благослова. И даде Господ Бог на човека дълбок сън ; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И направи [2]Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът : този път това е кост от костите ми и плът от плътта ми ; тя ще се нарича жена (иша), защото е взета от мъжа (иш) (2:21-23).

Считайки, според Писанието, Адам и Ева като един прототип на Христос, виждаме, че Христовата смърт е трябвало да бъде свършен факт, преди Църковното Събрание да съществува, въпреки това, в Божията промисъл, Църквата беше видяна и избрана в Христа, още преди създаването на света (Ефесяни 1:4). Има голяма разлика между тайните Божий намерения и разкриването и изпълнението на същите тези намерения. За да се осъществи Божият замисъл относно съставните части на Църквата, на пръво място е необходимо Синът да бъде отхвърлен и разпънат на крът, та да се възкачи после в небесата и Светият Дух, изпратен от Него, да слезе, за да съедини в едно тяло всички вярващи, посредством Неговото кръщение. Това не ще рече, че преди смърта на Христос не е имало оживени и спасени души : Адам, не се съмняваме в това, е бил спасен, както и хиляди други след него, благодарение на Христовата жертва, и то още преди тя да бъде извършена. Но спасението на душите, взети всяка една поотделно, и формирането на Църковното събрание от Светия Дух като едно отделно тяло, са две съвсем различни неща ; на практика обаче не се държи достатъчно сметка за това. Единственото място, което принадлежи на Църквата, нейната особена връзка с втория Човек, с Господ, дошъл от небето, привилегиите, които я отличават и достойнството с което е облечена, ако действително бяха познати и реализирани от могъществото на Светия Дух, щяха да дадат най-прекрасните плодове (Ефесяни 5:22 - 33).

Типът, който имаме тук, пред нас, сам ни дава представа за резултатите, които биха придружили едно истинско разбиране за позицията на Църквата и на връзките `и с Христос. Каква само обич Ева дължеше на Адам ! В каква ли близост не беше тя с него, в какво интимно общение ? С достойнство и слава, тя бе свързана изцяло с него. Той не властвуваше над нея, но заедно с нея. Той бе владетел на цялото създание ; Ева беше едно заедно с него. И много повече, както вече казахме : тя бе видяна и благословена в него. Човекът беше обектът на Божиите намерения, а жената бе необходима на мъжа, ето защо и беше създадена. Мъжът се появява пръв и жената е видяна в него ; после бива направена от него. Никой друг тип не е нито по-интересен, нито по-поучителен в нейната същност ; не защото е възможно някоя доктрина да бъде основана въз основа на типа, но когато доктрината е изцяло и ясно изложена в други части на Писанието, тогава ние вече сме подготвени да разберем, да оценим и да се възхитим от този тип.

В Псалм 8-ми намираме едно чудесно описание на човека, властвуващ над Божиите творения : Като гледам Твоите небеса - дело на Твоите ръце, месечината и звездите, които Си поставил, казвам си : що е човек, та го помниш, и син човешки, та го спохождаш ? Създал си го малко по-низш от ангелите : със слава и чест си го увенчал, поставил си го да владее над делата на Твоите ръце ; всичко си покорил под нозете му : овце и волове, и зверовете полски, птици небесни и риби морски, всичко, що преминава морските пътища. Тук мъжът се появява сам и за жената не се споменава, защото жената е видяна в мъжа.

Не съществува никакво пряко разкритие относно Църковното тайнство в книгите на Стария Завет ; апостолът изрично заявява, говорейки за това тайнство : Която в други поколения не беше известна на човешките синове, както сега се откри на Неговите свети апостоли и пророци от Новия Завет чрез Духа (Ефесяни 3:1-11). Ето защо в Псалм 8-ми се говори единствено за мъжа, но знаем, че мъжът и жената са взети и разбирани заедно, под една и съща глава. Всичко това ще има своя точен антитип в следващите векове ; тогава вторият Мъж, Господ дошъл от небето, ще седи на своя трон и заедно с Църквата, неговата Съпруга, ще царствува над възобновеното създание. Тази Църква е родена от гроба на Христос, тя е част от Неговото тяло, от Неговата плът и кости. Той, Главата ; тя, тялото (Ефесяни 1:22 ; Колосяни 1:18), правят заедно един Човека. Бидейки така част от Христос, Църквата ще заеме в слава едно подобаващо се единствено на нея масто. Никое друго създание не бе така свръзано с Адам както Ева, защото и никое друго не беше като нея част от него. Така и Църквата ще заеме най-близкото до Исус място в бъдещата слава.

Това не е само онова, което Църквата ще бъде, но и това, което е, което заслужава нашето възхищение. Сега тя е тялото, на което Христос е главата, шефът ; тя е храмът (Ефесяни 1:21,22 ; 1 Коринтяни 3:16), в който Бог обитава. Какво само не бихме били, ако такива са сегашното достойнство и бъдещата слава на онова, на което, благодарение на Бога, ние сме част ! Това, което най-вече ни подобава, е едно свято вървене напред, един живот изпълнен с преданност към Бога, с откъсване заради Бога и свято издигане. Ще можем ли да се домогнем до тези неща с мощ, чрез Светия Дух, за да можем по-дълбоко да почувствуваме какви трябва да бъдат характера и поведението, които подобават на високото призвание, което сме повикани да заемем, за да може, след като очите на сърцето ни бъдат просветлени, да знаем каква е надеждата на Неговото призоваване, какво е богатството на славата на Неговото наследство в светиите и какво е превъзходното величие на Неговата мощ към нас, вярващите, според действието на мощта на Неговата сила, с която Той подействува в Христос като Го възкреси от мъртвите ; и Го сложи да седне от дясната си страна, на небесата, далеч над всяко началство и власт, и сила, и господство, и всяко име, с което се наименуват, не само в тоя свят, но и в бъдещия. И покори всичко под краката Му и Го постави да бъде глава над всичко за Църквата, която е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко (Ефесяни 1:18-23).

ГЛАВА ВТОРА 2
(
[3])

Два са основните сюжета, които привличат вниманието ни в тази глава : седмият ден и реката.

Малко са онези сюжети, които са предизвиквали толкова противоречия и толкова различия, както въпроса за съботата или седмия ден, въпреки че доктрината, отнасяща се до него, да е изложена в Писанието по най-простия и ясен начин за всеки, който иска да се подчини на Божието учение.

Ще разгледаме на съответното място изричното нареждане да се спазва съботата (седмия ден) : тук не става дума за повеля, дадена на човека, но просто намираме потвърждението, че Бог си почина през седмия ден (2:2). Така бяха свършени небето и земята и цялото им войнство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети ; защото в него Си почина от всичките Си дела, що бе сътворил и създал (2:1-3). Тези думи ни разясняват, че Бог си е починал, защото, що се отнася до делото Му, творението е било завършено ; тук по никакъв начин не става дума за каквото и да било нареждане, давано на човека. Този, който шест дена беше работил, спря да работи и си почина. Всичко вече беше изцяло завършено ; всичко беше много добро (1:31) ; всички неща бяха станали такива, каквито Той самият ги беше направил и сега си почиваше в извършеното дело. Утринните звезди ликуваха и всички Божии синове възкликваха от радост (Йов 38:7). Делото на съзиданието беше завършено и Бог празнуваше през една събота (или седмия ден) ; впрочем, тази е единствената, която Бог е отпразнувал, ако съдим по вдъхновеното Писание, което ни казва това. По-нататък четем, че Бог нареди на човека да спазва съботата (седмия ден) и че човек не съумя да изпълни това Божие нареждане ; напротив, Исус казва : Моят Отец работи досега, и Аз работя (Йоан 5:17). Буквално, съботата (или седмият ден) не е могъл да бъде спазен освен там, където в действителност вече е нямало нищо за правене, всред едно чисто творение, което не носи ни едно от петната на греха. Бог не може да Си почива там, където съществува греха ; абсолютно невъзможно е Той да си почива и да изпитва удоволствие от творението Си сега. Тръните и бодлите, ведно с всички друго плодове на едно творение, което въздиша (Римляни 8:22), потвърждават на висок глас, че Бог трябва да работи, а не да си почива. И би ли могъл Бог да Си почива всред тръните и бодлите, всред въздишките и сълзите, болестите и смъртта, разрухата и престъпността на един грешет и рушащ се свят ? Би ли могъл Бог да Си почива и празнува съботата (или седмият ден) всред подобни оёстоятелства ? Както и да е, Писанието ни казва, че досега Бог е имал само една съботата (или седми ден), тази, за която се споменава в Глава втора на Битието. Седмият ден беше този съботата, и никой друг. Именно този ден показваше, че делото по творението беше завършено ; но впоследствие това дело бе развалено и почивката на седмия ден бе прекъсната : от падението насам Бог отново заработи ; Моят Отец работи досега и Аз работя ; Светият Дух също работи. Христос също не е имал седми ден докато е бил на земята. Той извърши Своето дело, извърши го, наистина, славно ; но къде ли можеше да бъде през седмия ден ? В гроба ! Да, читателю, нашият Господ Христос, Бог, появил се в плът, Властелинът на седмия ден, го прекара всред мрака и тишината на гробницата. Този факт не ти ли говори нещо достатъчно ясно, не съдържа ли в себе си едно дълбоко поучение ? Щеше ли Божият Син да бъде положен в гроба точно през седмия ден, ако този ден трябваше да бъде прекаран в почивка и мир, със съзнанието, че не оставаше нищо повече за правене ? Исусовият гроб сам по себе си ни сочи, че е невъзможно да се празнува съботата, и че този гроб, зает през седмият ден от Неговия Властелин, който е Господ на съботата (Матей 12:8), ни сочи човека като едно паднало създание, виновно, безпомощно, завършващо грешния си път, разпъвайки Славния Господ и поставяйки в отвърствието на гробницата Му един голям камък, за да може, ако това бе възможно, да Го затвори там ; и докато Божият Син е в гроба, човекът празнува съботата ! Каква идея ! Христос е в гроба, за да реабилитира прекъснатата почивка на съботата, а човекът се опитва да запази този ден, като че ли всичко е наред ; човекът празнува своя съботата, но не Божият : един седми ден без Христос и без Бог, една празна форма, нямаща никаква сила и стойност !

Но, ще ни отговорят, седмият ден (съботата) се е превърнал в първи, принципите са си все същите. Мисля, че това мнение не почива върху никаква писмена основа. И върху кой ли авторитет би могло то да се облегне ? Нищо по-лесно да бъде посочен такъв, стига да съществуваше в Писанието. Но такъв няма : разликата между седмия и първия ден, тъкмо обратното, е подчертана изрично в Новия Завет. Ето защо в Глава 28-ма от Евангелието на Матей четем : Като се мина в съботата, на първия ден на седмицата, на разсъмване. Първият ден на седмицата (т.е. неделята) не е съботата, пренесена от седмия върху един друг ден, но един съвсем нов ден : това е първият ден от един нов период, а не последният му ден от един стар перйод. Седмият ден се намира във връзка със земята и с почивката на земята ; първият ден на седмицата, обратно, е свързан с небето и с небесната почивка. Разликата е огромна и по отношение на самия принцип, и ако разглеждаме този въпрос от практична гледна точка. Ако празнувам седмият ден, с този акт соча самия себе си като земен човек, защото този ден, както вече видяхме, е почивката на земята, почивката на творението. Но ако, според учението на Писанието и на Божия Дух, проумявам значението на израза първият ден на седмицата, веднага ще схвана пряката връзка, която съществува между този ден и новият ред на нещата, идещ изцяло от небето, на който смъртта и възкресението на Христос съставляват вечната основа. Седмият ден се намираше във връзка с Израел и със земята ; първият ден на седмицата е във връзка със Църквата и с небето.

При това, отбележете, Бог бе наредил на Израел да спазва съботата (седмия ден), а пък първият ден на седмицата бе даден на Църквата като привилегия, от която тя е позована да се ползува. Спазването на съботата (седмия ден) представляваше пробният камък от моралното състояние на Израел, докато първият ден от седмицата е красноречивото доказателство за вечното приемане на Църквата ; спазването на седмия ден показваше онова, което Израел можеше да направи за Бога ; първият ден от седмицата пък показва отлично това, което Бог стори за нас.

Ние не сме в състояние да оценим особено високо природата и значението на Господния ден, както той е наречен в Глава 1-ва на Откровението. Този ден, денят през който Христос възкръсна измежду мъртвите, не означава завършекът на творението, а основното и окончателно възтържествуване на изкуплението. Отпразнуването на първия ден от седмицата не е, казахме вече, някакво робство или тегоба за християнина ; тъкмо напротив, за него е радостно, че може да чествува този щастлив ден. Така че, тъкмо през първия ден от седмицата виждаме първите християни, събрали се, за да разчупят хляба (Деяния 20:7) както и разграничаването между съботата и първия ден от седмицата, напълно спазвано през тази епоха от историята на Църквата. Юдеите чествуваха съботата (седмия ден) в техните синагоги, за да четат закона и пророците, а пък християните празнуваха първия ден от седмицата, като се събираха, за да разчупят хляба. Никъде в Писанието няма пасаж където първият ден от седмицата да се отъждествява със съботата, докато съществуват множество доказателства за същественаата разлика между тези два дена.

Защо, следователно, трябва да се бориме за нещо, което няма своето основание никъде в Писанието ? Обичайте, почитайте, чествувайте Господния ден ; стремете се през този ден да сте подобаващо настроени духом подобно на апостола (Откровение 1:10) ; оставете, доколкото ви е възможно, текущите работи, но, същевременно, отдавайте на този ден подобаващото му се място и название ; опитвайте се добре да схванете принципа, върху който е основан ; оставете му особеността на характера му ; най-вече, не обвързвайте със спазването на седмия ден християнина, като че ли го поставяте в железен ярем, защото имайте предвид, че за него най-вече е щастлива и свята привилегия спазването на първия ден. Не принуждавайте християнина да слиза от небето, където намира покой, върху земята, където такъв не съществува. Не изисквайте от него да чествува деня, който неговият Повелител е прекарал в гроба, наместо да се радва на щастливия ден, през който Той е излязъл от него. Четете внимателно Матей 28:1-6 ; Марко 16:1-2 ; Лука 24:1 ; Йоан 20:1, 19-26 ; Деяния 20:7 ; Откровение 1:10 ; Деяния 13:14,17 ; Колосяни 2:16.

Не бива да се мисли обаче, че губим предвид важния факт, че в земята на Израел и на цялото творение, съботата ще бъде отново чествувана : За Божия народ остава съботната почивка (Евреи 4:9). Когато Синът на Авраам, Синът на Давид и Синът на човека заеме своето място, властвувайки над цялата земя, тогава ще има и една славна събота, една почивка, която грехът никога повече не ще смути. Но сега Синът е отхвърлен и всички онези, които Го познават и обичат, са призовани да застанат редом до Него при Неговото отхвърляне, да излезат към Него вън от стана, понасяйки Неговия позор (Евреи 13:13). Не би имало позор, ако земята можеше да чествува една събота ; но фактът, че проповядващата Църква се стреми да стори от първия ден на седмицата съботата, открива недвусмислено състоянието, в което е изпаднала и принципът, върху който се основава позицията `и, което не е друго нещо, освен непрестанно усилие за възвръщането на земния ред и на земния морален код : възможно е, много хора да не схващат това а и много християни съвестно да чествуват съботата именно като такива ; но ако сме задължени да се съобразяваме със съвестта на такива християни та да не нараняваме никого, то все пак ние имаме правото, и това е наш дълг, да попитаме върху каква писмена основа се обосновават подобни схващания. Въпреки това, не с хорската съвест и убеждения трябва да се занимаваме в момента, но с намерението на Божия Дух, изложено в Новия Завет ; затова молим всеки читател християнин да се даде добра сметка за своята позиция относно седмия ден или съботата и относно първия ден на седмицата или Господния ден. [4]

Нека видим сега връзката между съботата и реката, която извираше от Едем. За пръв път става дума за Божия поток в Писанието (Псалм 65:9) и тук повдигаме този въпрос във връзка с почивката на Бога.

Когато Бог си почиваше сред своето творение, цялата вселена се радваше на благословение, защото Бог не можеше да си почива през съботния ден без святото и благословено въздействие на тази почивка да не се разпространи над цялата земя. Но, уви ! Изворите, които изтичат от Едем, сцената на земната почивка, скоро биват спрени в тяхното течение, защото грехът е дошъл да прекъсне почивката на творението. Обаче, и нека Бог бъде благословен, грехът не спря Бог в неговото дело, той само Му отвори едно ново поле за действие и, навсякъде, където Бог действува, също виждаме реката да тече. Така, когато Той ръководи, със здрава и простряна напред ръка (Второзаконие 4:34 ; 5:15 ; 7:19 ; 11:2), армиите, които е откупил, прекарвайки ги през сухите пясъци на пустинята, виждаме как в нея потича река, извираща не от Едем, а от една разцепена скала, хубаво и точно онагледяваща картината на принципа, според който суверенната благодат действува в полза на грешниците като утолява нуждите им. Тук не се касае само за творението, но и за изкуплението. Скалата беше Христос (1 Коринтяни 10:4), Христос ранен заради изцелението на своя народ. Пропуканата скала беше във връзка с обитаването на Всевишния в шатрата ; и в тази връзка има нещо, разкриващо една морална красота : Бог, обитаващ в една палатка и Израел, пиещ вода от Скалата ! Какъв красноречив език за всяко слушащо ухо и какво само назидание за всяко сърце отделено за Бога !

Колкото повече навлизаме в историята на Божиите пътища виждаме и реката да следва един друг път : В последния ден, великият празничен ден, Исус застана и извика, като каза : Ако някой вярва в Мен, нека дойде при Мен и да пие. Ако някой вярва в Мен, както казва Писанието, реки от жива вода ще потекат от утробата му (Йоан 7:37-38). Виждаме, че тук източникът на реката е друг и тя тече по друг канал ; в известен смисъл източникът си е все същият, т. е. самият Бог, но в Христос тя е в Бога познат в една нова връзка и според един нов принцип. Господ Исус, в Глава 7-ма от Евангелието на Йоан, е там духом, извън всякакъв съществуващ ред на нещата и се представя като изворът на реката на живата вода, а личността на християнина трябва да се преобрази в нейното речно легло. Някога Едем трябваше да разпространява водите си извън своите предели, за да напоява земята и да я прави плодродна ; по същият начин и в пустинята, след като скалата бива ударена, тя е призвана да дарява с прохладни води зажаднелите израилеви войски. Същото е и сега : всеки, който вярва в Исус, е призван да изтичат от него благодатните води, чието легло е самият той, за полза на всички, които го заобикалят. Християнинът трябва да се счита за речното корито на многообразната Христова благодат, раздавана в полза на едни беден и клет свят ; колкото повече този християнин раздава, толкова повече свободно ще получава. Един раздава щедро, и още му се прибавя, а друг е извън мярка пестелив, и си е само беден (Притчи 11:24). По такъв начин християнинът се намира в положение, при което се ползува едновременно с най-приятните привилегии и има най-величествената отговорност. Той е призван да бъде постоянен свидетел на благодатта на Този, в когото вярва и да изразява непрестанно същата тази благодат.

При това, колкото по-добре разбере своите привилегии, толкова по-добре ще изпълни и задълженията си. Колкото повече, по навик, се храни духовно с Христос, толкова повече взорът му ще се задържа върху Исус, а сърцето му ще бъде още по-изпълнено с възхитителната личност на Спасителя ; и животът му и характерът му, ще дадат едно вярно и недвусмислено свидетелство за благодатта, която му е била разкрита и от която той вкусва. Същевременно, вярата е тази, която дава сила на службата, сила на свидетелството и сила на култа. Ако животът ни не е изпълнен от вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен (Галатяни 2:20), ние няма да бъдем нито полезни служители, нито верни свидетели, ни истински обожатели. Ще можем да вършим много неща, но без да служим на Христос, ще говорим много, но без да свидетелствуваме на Христос, ще парадираме голямо благочестие, но без да извършваме един духовен и истински култ.

И най-сетне, отново става дума за реката на Бога в последната глава на Откровението. След това ми показа реката и водата на живота, блестяща като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнето (Откровение 22:1). Това са онези потоци на реката, за които говори Псалмистът, които радваха Божия град светото жилище на Всевишния (Псалм 46:4 ; Сравни също Иезикилия 47:1-12 и Захария 14:8). Вече нищо не е в състояние да навреди на извора или да прекъсне водния поток. Божият трон е олицетворението на вечната стабилност ; присъствието на Агнето пък сочи, че този трон е положен върху непосредствената основа на извършеното изкупление. Тук, това не е тронът на Бога Създател, нито този на Бог, който е властвуващ в своето провидение, а тронът на Бога Изкупител. Когато виждам Агнеца (= Агнето) , аз знам какви са отношенията между Божият трон и мене самия в качеството ми на грешник. Божият трон, като такъв, не само ми вдъхва страх ; когато Бог се разкрива чрез личността на Агнеца, сърцето се чувствува привлечено и съвестта успокоено. Кръвта на Агнеца измива съвестта от всяко петно на греха и го освобождава изцяло в присъствието на една ненакърнена святост, която не може да толерира греха. Върху кръста, всичките изисквания на Божията святост бяха напълно удовлетворени, така че, колкото по-добре разбираме тази святост, толкова повече можеме да оценим кръста. Колкото повече ценим святостта, толкова повече ще цениме и делото на кръста. Благодатта царува чрез правда за вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ (Римляни 5:21). Поради това Псалмистът призовава светците да чествуват Всевишния Господ, припомняйки си Божията святост. Възхвалата е ценен плод на изкуплението, но преди един християнин да може да възхвалява, мислейки за Божията святост, то той трябва да я осмисли като се постави, посредством вярата, по-нататък от кръста, не откъм страната на хората и на смъртта, но откъм тази на Бога и на възкресението, ако бих могъл така да се изразя.

След като сме очертали течението на реката от Битие до Откровение, сега накратко ще се спрем на положението на Адам в Едем. Видяхме вече Адам като Христов тип ; но трябва да го разглеждаме не само като тип, но и като личност ; на него трябва да гледаме не само като на абсолютно представляващия втория човек Господ на небето, но и като някой, който носи своята лична отговорност. Бог беше поставил едно свидетелство в Едем, всред тази хубава сцена на творението, и това свидетелство същевременно беше изпитание за създанието : то говореше за смърт всред живота, защото Бог беше казал : В деня, в който вкусиш от него ти непременно ще умреш (2:17). Странна и тържествена фраза, но толкова необхадима ! Животът на Адам зависеше от пълното му подчинение ; това, което го свързваше с Вечния Бог[5]беше подчинението, основаващо се върху едно подразбиращо се доверие в истината и любовта на Този, който му беше дал това високо положение, където той беше ; само доколкото Адам му се доверяваше, дотолкова и можеше да Му се подчини. Глава 3-та ще ни разкрие по-подробно значението и истинността на този факт, но тук искам да привлека вниманието на читателя върху интересния контраст, който съществува между свидетелството дадено в Едем и свидетелството на настоящето управление. В Едем, когато всичко беше живот, Бог говори за смърт ; сега, точно обратното, когато всичко е вече само смърт, Бог говори за живот ; защото беше речено : В деня, в който вкусиш от него, непременно ще умреш, сега, обратното на това се казва : Вярвай и ще живееш ! Но както в Едем неприятелят се помъчи да унищожи свидетелството на Бог, относно резултата, който щеше да последва от неподчинението, от отхапването на плода, по същия начин сега Сатаната се мъчи да унищожи свидетелството на Бог, относно резултата, произтичащ от вярата в Евангелието.

Бог беше казал : В деня, в който вкусиш от него, непременно ще умреш ; а змията твърди : Вие в никакъв случай няма да умрете. И сега, когато Писанието ясно оповестява, че този, който вярва в Сина, има вечен живот (Йоан 3:36), същата тази змия се мъчи да убеди хората, че нямат този живот и че преди да са почувствували, направили, експериментирали всякакъв вид неща, те не могат да претендират, че ги притежават. Ако вие, драги читателю, още не сте повярвали от все сърце в свидетелството на Бога, умолявам ви, вслушайте се в Божието Слово, а не в подстрекателствата на змията. Който слуша Моето учение и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смъртта в живота (Йоан 5:24).

ГЛАВА ТРЕТА 3

Тази част от книга за Битието ни показва пълната провала в състоянието на нещата, които ни занимаваха досега. Тя изобилствува с принципи от най-голямо значение, и напълно основателно е бивала обсъждана и използвана от всички онези, които са имали присърце да известят истината, що се отнася до провалата на човека и начините, установени от Бога, за да бъде измъкнат от нея.

Змията се появява на сцената с един безочлив въпрос, с който цели да хвърли съмнение върху божестевното откровение ; този въпрос е ужасният модел, предшественник е на всички безбожни въпроси, повдигнати по света от твърде усърдните служители на змията ; въпроси, които могат да бъдат оборени единствено чрез върховния и Божествен авторитет на светото Писанието.

Истина ли каза Бог, да не яде от всяко дърво в рая ? (3:1). Такъв е коварният въпрос на Дявола. Ако Божието Слово се бе вселило богато в сърцето на Ева (Колосяни 3:16), нейният отговор щеше да бъде прост, прям и решителен. Има само един единствен начин, по който може да се отговори на въпросите и подхвърлянията на дявола ; това е, те да бъдат взети като идващи от него и да бъдат отхвърлени чрез Божието Слово. Сърцето, което дори и за миг се вслушва в тях, рискува да загуби единствената сила, с която могат да бъдат оборвани. Дяволът не се представя открито на Ева, казвайки : Аз съм Сатаната, Божият враг, и идвам за да Го охуля и за да ви погубя ! Подобен език обаче не би бил свойствен на характера на змията : въпреки това, той успява да извърши цялото това дело повдигайки съмнения в ума на създанието. Позитивистична недоверчивост представлява допускането на въпроса Истина ли каза Бог ?, когато е известно, че Бог каза ; а и самият факт да се приеме и допусне този въпрос, доказва, че сме неспособни да го оборим. Самият начин на изложение на Евиният отговор сочи, че тя бе допуснала в сърцето си коварния въпрос на змията ; тя не само че не се придържа плътно към Божието Слово, но добавя към това Слово. Но, независимо дали някой добавя е или съкращава нещо от Него, с това само този някой показва, че Словото не е залегнало в сърцето му и не управлява съвестта му. Ако човек намира щастието си в послушанието, ако в Него намира храната и питието си, ако живее от всяка дума, която излиза от Божията уста (Матей 4:4), той ще се научи да познава това Слово и ще бъде внимателен към Него ; няма да е възможно да остава равнодушен към Него. Господ Исус, в борбата си със Сатаната, прилага Словото с правилност и с абсолютна точност, защото се хранеше с Него и го ценеше повече от всичко друго. Той не можеше да го цитира погрешно или пък да се лута в търсене на приложението му, и още повече пък да бъде безразличен към Него. Ева постъпва другояче ; тя оставя сянката на съмнението да легне върху Божието Слово, тя добавя към нея. Повелята беше проста : Да не ядете ! ; защо тогава да се добавя към нея и да не се докосвате ?. Бог не бе споменавал нищо за докосване а и беше ли това поради незнание или поради безразличие, или просто представяйки Бога в една произволна светлина, или пък поради всичките тези причини едновременно, но ясно е, че Ева бе извън обсега на простото доверие в Святото Божие Слово и в подчинението на това Слово. По думите на устата Ти, аз се пазех от пътищата на притеснителя (Псалтир 17:4).

Нищо по-важно от начина по който Словото навсякъде бива цитирано, от единия до другия край на Писанието ; нищо не се равнява със значението, което се придава на стриктното подчинение на това Слово ; това подчинение, ние го дължим на Божието Слово просто защото То е Божие Слово. Да се повдига съмнение, когато Бог е говорил, е богохулство. Ние сме създания, Бог е създателят ; Той с пълно право, следователно, може да изисква това подчинение. И въпреки невярващият да окачествява това подчинение като сляпо, християнинът го нарича умно подчинение, защото то се обосновава от знанието, което той има, че се подчинява именно на Божието Слово. Ако някой не познава Божието Слово, за него основателно може да се каже, че се намира в мрак, тъй като е известно, че не може да има никакъв лъч светлина, нито в съмите нас, нито извън нас, който да не произтича от това чисто и вечно Слово. Всичко, което ни е необходимо, е да знаем, че Бог е говорил, тогава подчинението се превръща в най-висша сфера на разумна дейност. Когато душата се е възмогнала до Бога, тя се е издигнала до най-висшият източник на авторитети. Никой човек, нито което и да е събрание от хора, няма правото да изисква подчинение на своето слово базиращо се върху простата причина, че това слово е негово. Поради това и изискванията на Римската Църква са безбожни и самонадеяни. Като изисква подчинение, последната узурпира правото, което единствено са полага на Бог ; всички, които `и се подчиняват, лишават Бога от правото Му. Римската Църква има претенцията да застане помежду Бог и човешката съвест, но кой безнаказано може да извърши подобно нещо ? Когато Бог говори, човек е длъжен да се подчинява : щастлив е още, ако го прави ; тежко му, ако не го прави ! Недоверчивостта може да хвърли съмнение върху това, че Бог е говорил, а суеверието - да постави нечий човешки авторитет между моята съвест и това, което Бог е казал. Така и едното и другото ни лишават всъщност от Словото, и следователно, от безкрайното щастие, което съпътствува подчинението на това Слово. Всеки акт на подчинение съдържа един благослов ; но от момента, в който душата се поколебае, неприятелят печели предимство над нея и той ще си послужи с него, за да я отдалечи колкото се може повече от Бог. Така, в главата която разглеждаме, Сатаната добавя към въпроса си : Истина ли каза Бог ? следното твърдение : Не, няма да умрете ! (3:4). Най-напред той подлага на съмнение това, че Бог е говорил, после открито опровергава това, което Бог е казал. Този тържествен факт е достатъчен сам по себе си, за да докаже напълно доколко опасно е да допуснем в сърцето си дори едно единствено усъмняване в самото откровение или в неговата пълнота и цялост. Рафинираният рационализъм върви по петите на откритото неверие, а недоверието, което дръзва да съди Божието Слово, не стои далеч от атеизма, който отрича съществуването на Бога. Ако Ева не беше вече изпаднала в нехайство и равнодушие по отношение на Божието Слово, тя никога нямаше да се вслуша в опровержението на Сатаната спрямо Бога. Тя също бе имала своите фази на вяра, както се изразяват днес, или по-точно казано, своите фази на неверие. Тя понесе да слуша опроврежението спрямо Бог от страна на едно създание, защото Божието Слово бе загубило истинския си авторитет в сърцето `и, в съвестта `и и в ума `и ; нейният пример дава една от най-тържественните поуки за всички онези, които са застрашени да бъдат впримчени в безбожието на рационализма. Няма никаква истинска сигурност за душата извън една дълбока вяра в пълното вдъхновение и в най-висшия авторитет на цялото Писание. Онзи, който притежава такава вяра ще има един победен отговор срещу всяко възражение, повдигнато срещу това Слово, независимо дали идва от Рим или от рационалзма на Германия. Няма нищо ново под слънцето (Еклисиастъ 1:9). Злото, което в наши дни корумпира самите извори на религиозната мисъл и чувства в най-хубавите краища на Европа, е същото, което се промъкна в Евиното сърце в Едем и я погуби. Ева се вслуша във въпроса :Истина ли каза Бог ? и тази е първа крачка водеща до падението `и : крачка по крачка и степен след степен, тя стигна до положението да се преклони пред змията и да го (Сатаната) признае като свой Бог и като източник на истината.

Да, читателю, змията зае мястото на Бога, а неговата лъжа, мястото на Божията Истина. И каквото се случи с падналия човек, се случи и с неговото потомство. За Словото Божие няма вход в сърцето на неродения изново човек ; но това сърце е в такова състояние, че се намира отворено за лъжата на Сатаната ; ето защо Господ казва на Никодим : Трябва изново да се родите (Йоан 3:9).

Необходимо е, обаче, да се отбележи начинът, използуван от Сатаната, за да разклати доверието на Ева в Божията истина и да я постави в зависимост от някакво могъщество на безбожния разум. Сатаната успява да постигне това като разколебава Евиното доверие в Божията любов и в това, което Бог е казал ; след това, като намеква пред Ева, че Божието свидетелство не се основава върху любовта. Защото, казва той, Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като самия Бог, знаещи какво е добро и какво е зло (3:5). Все едно, че дяволът е казал : Във вкусването от този плод, от който Бог ви лиши, има само едно положително преимущество ; защо трябва да се доверявате на свидетелството на Бог ? Вие не можете да имате доверие някому, който, явно е, не ви обича, защото ако ви обичаше, щеше ли да ви попречи да се радвате на една положителна и реална привилегия ?. Ако ли Ева се бе просто облегнала на безкрайната Божия доброта, тя щеше да бъде в сигурност и щеше да се противопостави на влиянието на цялото това разсъждение ; тогава тя щеше да отвърне на змията : Изцяло се доверявам на Божията доброта и намирам, че е невъзможно Той да ме е лишил от някакво реално благо. Ако този плод беше добър за мене, Той непременно щеше да ми го даде, а фактът, че Бог ми го забранява - доказва, че ако вкуся от него, вместо да се почувствувам по-добре, бих била много по-зле. Убедена съм в любовта и в истината на Бога, и считам, че ти си злодей, дошъл тук, за да отвърне сърцето ми от извора на всяка доброта и всяка истина : Махни се от мене, Сатана !.

Това би бил правилният отговор ; Ева обаче не го дава : доверието `и в любовта и в истината се огъна и всичко бе загубено. В сърцето на падналия човек вече няма място за Божията любов и истина ; то ще е чуждо както на едната, така и на другата, докато не бъде обновено от Светия Дух.

Ще бъде интересно да преминем от лъжата на Сатаната към Божията любов и към Неговата истина, към мисията на Господ Исус, който дойде от лоното на Отца с целта да разкрие това, което Бог е в действителност. Благодатта и истината , двете неща, които човек загуби чрез падението си дойдоха чрез Исус Христос (Йоан 1:17). Исус беше верният свидетел на това, което Бог е (Откровение 1:5). Истината разкрива Бог такъв, какъвто е, но тази истина в Христос е свързана с откровението за пълната благодат. Така че, откровението за Божията същност, вместо да допринесе за погублението на грешника, се превръща в основата на вечното му спасение. А това е вечен живот - да познаят Теб, единственият истинен Бог, и Исус Христос, когото си изпратил (Йоан 17:3). Не е възможно да познаеме Бога и да нямаме живот. Загубата ни на познанието за Бога, бе смъртта ; познанието на Бога, обаче, е живот. Това изцяло поставя живота извън нас и го прави зависим от това, което Бог в действителност е. Каквато и да бъде степента на самопознание, до която сме достигнали, не е казано : Това е вечният живот - те сами да се познават, въпреки че, безсъмненно познаването на Бога и себепознанието, погледнати под различни ъгли, са свързани едно с друго. Вечният живот е свързан с първото, а не с второто : Да познаваме Бог такъв, какъвто е, означава живот, а всички, които не познават Бог . . . ще бъдат наказани с вечна погибел от лицето на Господа (2 Солунци 1:9).

Свръхважно е да приемем, че това, което в действителност обосновава положението на човека и неговата позиция, това е познанието или непознаването за Бога. Такъв е именно знакът, бележещ положението на човека и определящ бъдещата му съдба. Ако човек е лош в помслите си, в словата си и в действията си, това произтича от непознанието му на Бога ; ако, от друга страна, мислите му са чисти, и в убежденията си е свят, преизпълнен с благодат в делата си, всичко това е само практическият резултат от познанието, което има за Бога. Не е по-различно от онова, което засяга бъдещето на човека. Познаването на Бог е солидната основа на едно безкрайно щастие и на една вечна слава, а непознаването Му е вечна погибел. Всичко, следователно, се заключава в познаването на Бога : то оживява душата, очства сърцето, успокоява съвестта, издига чувствата и обичтта и освещава изцяло характера и поведението.

Учудващо ли е тогава, че твърдото намерение на Сатаната беше да лиши създанието от истинското познание за единствения, истинския Бог ? На Ева той даде една невярна идея за Бога подсказвайки `и, че Бог не е добър : това именно беше тайният извор на цялото зло. По-нататък вече няма никакв значение каква форма ще да е взел грехът ; по какъв канал ще да е протекъл, под чие управление ще да се е застанал или какъв външен вид ще да е взел, вече всичко произтича винаги от този един и същ извор : непознаването на Бог. И най-изтънченият и образован моралист, и най-привидно благочестивият човек, и най-благосклонният филантроп, ако не познават Бога са толкова далече от живота и от истинската святост, колкото и митаря от леката жена. Блудният син беше дотолкова грешник и дотолкова отдалечен от бащата в момента, в който прекрачваше прага на бащината къща, колкото по времето, когато бе пасъл прасетата в далечната страна (Лука 15:13-15). Същото се получи и в случая с Ева. От момента, когато се измъква от Божията ръка, когато се откъсва от положението си на абсолютна зависимост от Словото Му и от подчинението си на това Слово, тя се предаде на алчущата власт, управлявана от Сатаната и за своята пълна провала.

Стих 6-ти ни изправя пред трите неща, за които говори Йоан : похотта на плътта, похотта на очите и гордостта на живота (1 Йоан 2:16), три неща, в които, както казва самият апостол, се заключава всчко, което е в света. От момента, в който Бог бива изключен, тези неща неминуемо започват да властвуват. Ако ние не постоянствуваме в щастливата си сигурност за Божията любов и за Неговата истина, за Неговата благодат и вярност, ние ще се предоставим на един от споменатите по-горе принципи, или, може би едновременно на всичките ; с други думи, ние ще се предоставим да бъдем управлявани от Сатаната.

Ако си кажем истината, човек не разполага със свободен избор. Човекът, който сам се ръководи, е ръководен в действителност от Сатаната, а иначе, Бог е този, който го ръководи. Всъщност, трите средства, с които Сатаната процедира са похотта на плътта, похотта на очите и гордоста на живота. Това са онези три неща, които Сатаната представи на Господ Исус, когато Го изкушаваше. Дяволът започна да изкушава втория Адам като го призова да се измъкне от положението на абсолютна зависимост към Бога : Заповядай тия камъни да станат хлябове ! (Матей 4:3). Не иска от Исус да постъпи като първия човек, само издигайки се над това, което в действителност е, а иска от Него да даде доказателства, за това, което е всъщност. После предлага на Исус всичките световни царства и тяхната слава, и, най-сетне, Го пренася на крилото на храма и там Му подсказва да се представи във внезапно и чудно представление пред адмириращия Го народ, насъбрал се в подножието на храма (Сравни Матей 4:1-11 и Лука 4:1-13). Очевидната цел на всяко от тез изкушения беше Господ да бъде подведен та да се отклони от положението Си на пълна зависимост от Бога и на цялостното Си подчинение на волята Му ; но всичко биде напразно. Писано е - такъв беше неизменният отговор на единствения зависим човек, единственният лишен от самия себе си, единственият Съвършен човек. Други мже би са предприели да се само управляват : що се отнася до Него, единствено Бог Го ръководи. Какъв само пример е това за вярващите при всичките положения, в които могат да се окажат ! Исус се придържаше към Писанието и стана победител ; без друг меч освен този на Духа, Той се сражава и спечели славна победа. Какъв контраст между Него и първият Адам ! На първия всичко му говореше за Бога, на последния Адам, всичко Му говореше против Бога. Единият притежаваше рая с всичките му прелести ; другият се намираше всред пустинята и всичките `и лишения ; първият се довери на Сатаната, вторият се повери на Бога ; първият беше изцяло победен ; вторият - пълен победител. Благословен да бъде Бог за всяка благодат, която поставя съдбата ни в ръцете на Този, който е толкова могъщ, че да победи, толкова могъщ, че да спаси !

Да видим сега, доколко Адам и Ева можаха да се възползуват от привилегията, която Сатаната им беше обещал. Това проучване ще послужи да бъде хвърлена светлина върху един много важен по отношение на падението на човека пункт. Всевишният Бог беше наредил всичко така щото в падението и чрез падението, човек да придобие нещо, което преди това не бе имал, а именно - съвест, познанието за доброто и злото. Очевидно е, че преди падението човек не можеше да притежава това познание. Не можеше да има никаква представа за злото дотогава, докато то не се появеше там, за да бъде познато от него ; човекът се намираше в състояние на невинност, т. е., на непознаване на злото. В падението и чрез падението той се сдоби със съвест и виждаме, че първият ефект на тази съвест е да го смути и уплаши. Сатаната изцяло бе заблудил жената ; беше казал : Ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бог, знаещи добро и зло, но беше пропуснал важна част от истината, а именно, че ще узнаят доброто без да имат силата да го вършат и че ще узнаят злото, без да могат да го избегнат. Опитът да се издигнат по стъпалата на моралното съществуване, водеше до загубата на истинското издигане : човекът се превърна в едно същество деградирало, слабо, измъчвано от страх, преследвано от съвестта си, заробено от Сатаната. Очите им се отвориха, верно е ; но това беше, за да видят собствената си голота, тъжната си участ. Те бяха нещастни и жалки, и бедни, и слепи, и голи (Откровение 3:17), един тъжен плод от дървото на познанието ! Адам и Ева не придобиха никакво ново познание за Божията доброта, никакъв нов лъч от Божествената светлина, извираща от чистия и вечен източник на тази светлина. Уви ! не. Още първият резултат от тяхното неподчинение и от тяхното търсене на познанието, беше откритието, че са голи.

Добре е, това да бъде разбрано ; добре е също да се знае какво е въздействието на съвестта върху душата и да научим, че тя не може да направи от нас друго, освен плахи същества - доколкото тя дава усещането за това, което сме в действителност. Много хора се заблуждават в това отношение и вярват, че съвестта води към Бога. Виждаме ли тя да го е направила в случая с Адам и Ева ? Разбира се, че не ; няма да го стори и за никой друг грешник. И как ли би могла ? Как чувството за това, което съм би могло да ме отведе при Бога, ако това чувство не е съпътствувано от вярата в това, което е Бог ? Чувството за това, което представлявам ще събуди срамът, угризенията, тревогата ; то може да определи някои усилия от моя страна, за да се смекчи състоянието, което то ми разкрива ; но самите тези усилия, далеч от това да ме отведат при Бога, действуват по-скоро като една нова завеса, която ще го скрие от очите ми. Така, откритието на Адам и Ева за тяхната голота, бе последвано от едно усилие от тяхна страна, та да прикрият тази голота. Те съшиха смокинови листа и си направиха препасници (3:7). Това е първото споменаване за опит, направен от човека за смекчаване на състоянието му със собствени, измислени от него средства и ако внимателно разгледаме този факт, ние ще извлечем от него едно задълбочено напътствие спрямо реалния характер на човешката религия през всички времена. На първо място виждаме, че не само по отношение на това, което касае Адам, но във всички възможни случаи, първото усилие на човека, за да смекчи състоянието си, произтича от усещането за неговата голота. Той е гол, това е безспорно ; и всичките му дела са резултат от това, което той е в действителност : всичките му усилия няма да го измъкнат от това положение. Трябва да знам че съм облечен, преди да направя каквото и да е, което да е приемливо пред Бога ; в това именно е залегнала разликата между истинския християнизъм и човешката релгия : християнизмът се гради върху факта, че човек е облечен, докато човешката религия се обляга на факта, че човек е гол. Християнизмът има за отправна точка това, което представлява целта на човешката религия. Всичко, което истинският християнин върши, върши го защото е облечен, чудесно облечен, а всичко, което върши природният религиозен човек, върши го, за да стане облечен. Разликата е огромна. Колкото повече проучваме природата на човешката религия, във всичките `и фази, толкова по-добре ще видим пълната негодност на тази религия да смекчи човешкото състояние или дори да допълни чувството, което той самият има за своето състояние. Човешката религия може да бъде достатъчна някое време ; тя може да бъде достатъчна толкова, колкото и смъртта, съдът и гневът на Бога са разглеждани от разстояние, доколкото човек мисли за тях, но когато се стигне до там тези ужасяващи реалности да бъдат погледнати право в очите, тогава човек чувствува, че е напълно вярно това, че човешката религия е едно много късо легло, за да се изтегнеш в него, едно много тесно покривало, за да се завиеш с нея (Исая 28:20).

Веднага щом Адам чу гласа на Вечния Бог в рая, достраша го, защото, както и самият той изповядва беше гол ; да, гол, въпреки покривало, с което си е послужил, за да се завие. Това покривало не удовлетворяваше дори собствената му съвест, това е очевидно, защото ако съвестта му беше божествено удовлетворена, той нямаше да се бои. Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение спрямо Бог (1 Йоан 3:21). Но дори ако човешката съвест не намира почивка в усилията на човешката религия, колко по-малко Божията святост би намерила в нея ?

Препасникът, който Адам си беше сложил не можеше да го скрие от Божиите очи, а той не можеше пък да Му се покаже гол : ето защо, той побягна, за да се скрие. Съвестта всякога е постъпвала така : тя кара човека да се крие от лицето на Господ Бог ; и всичко, което религията може да даде на човека, е само покривало, което да го скрие от Божиите очи. Това е едно малко скривалище, защото рано или късно човек трябва да е срещне с Бога, и ако няма нищо друго, освен тъжното чувство за това, което е в действителност, то той може единственно да бъде уплашен и непременно ще бъде нещастен. И наистина, повече нищо не липсва освен ада, за да допълни терзанието на този, който знаейки че му предстои да се срещне с Бога, не познава друго освен собствената си неспособност да се яви пред Него. Адам нямаше да се страхува, ако беше познал съвършенната Божия любов, защото в любовта няма страх, а съвършенната любов пропъжда страха ; защото в страха има наказание ; а който се страхува, не е станал съвършен в любовта (1 Йоан 4:18). Адам не знаеше това, защото беше повярвал в лъжата на Сатаната. Той мислеше, че Бог е любов по-малко от всичко друго ; затова беше готов да извърши каквото и да било друго, само и само да не се одързости да се покаже в Негово присъствие. Това, всъщност, беше невъзможно ; грехът беше на лице, а Бог и грехът не могат да бъдат заедно. Ето защо, колкото дълго грехът тежи на съвестта, толкова дълго ще има и съзнание за отдалечаването на Бога. Божиите очи са твърде чисти, за да гледат на злото (Авакум 1:13). Грехът, където и де се намира, може единственно де срещне Божия гняв.

Но не е само съзнанието за това, което съм ; има също, слава Богу и откровението за това, което е Бог - и именно падението на човека даде повод за това ощастливяващо откровение. Бог не беше се разкрил напълно в творението ; чрез него беше разкрил вечното си могъщество и божествеността си (Римляни 1:20), но Той не беше разкрил, в дълбочина, всичките тайни на Своята природа и на характера Си. Сатаната, следователно, допусна голяма грешка, като реши да се намеси в Божието творение ; по такъв начин той превърна себе си в инструмента на собствената си провала и на вечния си срам : Безредицата, която приготви, ще се обърне върху неговата глава и злодейството му ще падне върху темето му (Псалтир 7:16). Дяволската лъжа само даде повод за пълното проявление на истината що се отнася до Бога. Творението никога не би могло да изяви това, което Бог е. В Бог имаше много повече от мъдрост и от могъщество ; в Него имаше любов, милосърдие, святост, справедливост, благост, нежност, дълготърпеливост. Къде другаде, ако не всред един свят от грешници биха могле да се изявят всички тези съвършенства ?

Най-напред Бог слиза, за да сътвори ; после, след като змията си позволи да се намеси в творението, Бог слезе, за да спаси. Именно това ни разкриват първите слова на Господ Бог след грехопадението : И извика Господ Бог на Адам и му рече : Къде си ? (3:9). Този въпрос доказваше две неща, а именно, че човекът бе погубен и че Бог беше дошъл да го потърси ; той доказваше грехът на човека и благодатта на Бога. Къде си ? Каква вярност, каква чудесна благодат в тези слова, които сами по себе си разбулват реалността на човешкато състояние и разкриват истинския характер на Бога и неговото благоразположение към съгрешилия човек. Човекът беше погубен, но Бог слезе, за да го потърси, за да го накара да излезе от мястото, където беше се скрил измежду райските дървета, за да го накара да намери в щастливото доверие на вярата едно убежище за самия себе си. Това беше благодатта. За да бъде сътворен човекът от прахта на земята, беше необходимо могъщество, за да се потърси човекът в неговото падение, беше необходима благодат. Но кой ли би могъл да даде израз на всичко, което се съдържа в идеята, че Бог търси, че Бог търси грешника ! Какво ли бе съзрял Блаженният Бог в съгрешилия човек, за да се заеме да го търси ? В него Той видя онова, което овчарят зърна в заблудената овца, онова, което жената съзря в драхмата и онова, което бащата на блудния син видя в своя син : грешникът има цена в Божиите очи.

Как обаче грешният човек отвръща на верността и на благодатта на благословения Бог, който го викаше, казвайки му Къде си ? Уви ! Отговорът на Адам сочи единственно дълбочината на злото, в което беше изпаднал. И той отговори : чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол и се скрих. И рече Господ Бог : Кой ти каза че си гол ? Ял ли си от дървото, от което ти забраних да ядеш ? Адам отговори : жената, която ми даде Ти - тя ми даде от дървото и аз ядох (3:10-12). Виждаме как Адам фактически прехвърля позорното си падение върху обстоятелствата, в които Бог го е поставил ; т. е. непряко, върху самия Бог. И така е бивало винаги със съгрешилия човек : той обвинява всякого и всичко, с изключенние на самия себе си. Истински смирената душа, напротив, пита : Нали аз съгреших ? Ако Адам се бе самоопознал, неговият език би бил различен от този, който държеше, но Адам не познаваше нито себе си, нито Бога ; ето защо, вместо да се самообвини, той прехвърли грешката върху Бога.

Такава беше потресающото човешко състояние. Той бе загубил всичко : своето надмощие, своето достойнство, своето щастие, невинността си, чистотата си, покоя си, и което беше още по-лошо, обвиняваше Бог, че е причина за мизерността му [6]. Той беше там, един заблуден и виновен грешник, и въпреки това, се самооправдаваше, обвинявайки Бога.

Но именно тогава, когато човек беше стигнал дотам, Бог започна да разкрива Себе Си и да разгръща намеренията на своята изкупителна любов, в това точно е залегнало истинското основание за мир и щастие на човека. Когато човек вече е приключил със самия себе си, тогава Бог може да покаже това, което е, но не и преди това. Трябва човек изобщо да изчезне от сцената със всичките си неоснователни претенции, самохвалства и богохулни разсъждения, преди Бог да може или да пожелае да се разкрие ! Така за Адам, докато се криеше между райските дървета, Бог задействува чудесният план на изкуплението, чрез механизма на поразеното женско семе[7], и тук научаваме за онова, което единствено може да доведе умиротворения и уповаващ се човек пред Бога. В това отношение вече видяхме безсилието на съвестта. Съвестта прокуди Адам между райските дървета ; разкритието на Бога го довежда пред Божието лице. Съзнанието за това, което е бил, го изпълва с ужас ; разкритието за това, което е Бог, го успокоява.

В това има нещо твърде утешително за покрусеното от тежестта на греха сърце. Реалността за това, което Бог е, се изправя пред реалността за това, което съм аз и в това точно се състои спасението. Необходимо е Богът и човекът да се срещнат, или в благодат, или в съд, и точката на това срещане е там, където Богът и човекът се разкриват такива, каквито са. Щастливи са онези, които успяват това чрез благодатта ; горко на онези, които трябва да се срещнат с Бога като подсъдими ! Бог се грижи за нас и дейтвува спрямо нас в зависимост от това, което сме ; пътищата му към нас, произтичат от това, което самият Той е. На кръста, Бог слиза с благодат, в глъбините не само на нашето негативно състояние но и в нашето позитивно състояние на грешници и ни дарява с пълен мир. Ако Бог е дошъл да ме намери в действителното ми състояние и положение и сам е приготвил лек, който да съответствува на размера на злото, в което съм потопен, всичко веднъж за винаги е уредено. Но всички онези, които не виждат така, през вярата, Бог на кръста, скоро ще се срещнат с Него на съда, за да бъдат третирани от Него, според това, което Той е, и което те са. Веднага, след като една душа бъде заставена да узнае реалното си състояние, тя няма мир, докато не успее да намери Бога на кръста ; тогава в Него самия, тя намира покой. Бог е отдихът и убежището за вярната душа ; да бъде благословено името Му ! Човешките дела и справедливост са поставени така на своето място веднаж за винаги. Онези, които се облягат на своите дела и справедливост, наистина можем да кажем това, не биха успели и не могат да достигнат до самопознание, това е абсолютно невъзможно ! Едно съвест, събудено от Божественото могъщество, не може да намери другаде мир, освен във всецялостната жертва на Божия Син. Всички усилия, които човек полага за да наложи собствената си справедливост, произтичат от собственото му непознаване на Божията справедливост. Адам можеше да научи в Божието откровение, отнасящо се до семето на жената[8], безполезността на своята препаска от листа. Величието на делото, за което се касаеше, показваше безпомощността на човека да го извърши. Трябваше грехът да бъде премахнат : човек беше ли в състояние да извърши това дело ? Не, разбира се ! Та нали чрез него грехът беше влязъл. Трябваше главата на змията да бъде смачкана : беше ли способен човек да стори това ? Не, разбира се ! Той беше станал роб на Сатаната. Трябваше изискванията на Бога да бъдат задоволени : способен ли беше човек за това ? Не, това беше невъзможно ! Той вече ги беше погазил с крака. Трябваше смъртта да бъде унищожена : имаше ли човек необходимата мощ да стори това ? Не, той беше неспособен на това, защото сам той, чрез греха, я беше въвел и беше `и дал ужасното `и жило (1 Коринтяни 15:55,56 ; Осия 13:14). Така, на която и страна да се обръщаме, ние виждаме пълното безсилие на грешника. И следователно, самонадеяната лудост на всички онези, които си въобразяват, че могат да съдействуват на Бога във величавото дело на изкуплението, както правят всички, които си мислят, че могат да бъдат спасени иначе, освен чрез благодатта, чрез вярата (Ефесяни 2:8). Обаче, въпреки че Адам беше принуден да съзре, и, чрез благодатта наистина да почувствува своята безпомощност да извърши всичко, което трябваше да бъде направено, Бог въпреки това му разкри, че Той сам щеше да извърши до йота (Матея 5:18) делото, посредством женското семе[9]. С една дума, Бог се нагърбва с цялото дело ; Той прави от него въпрос, изискващ отговор, между Себе Си и змията, защото, независимо че мъжът и жената трябваше поотделно и по различен начин, да пожънат горчивите плодове на грха, обаче на змията Бог рече : Загдето ти си сторил това (3:14). Змията беше причината за падението и за клетостта на човека, и женското семе[10]трябваше да бъде източникът на изкуплението.

Адам чу и повярва на тези неща и в енергията на вярата си нарече жената . . . майка на всички живеещи (3:20). От гледна точка на природата, Ева можеше да бъде наречена майка на всички умиращи, но благодарение на Божието откровение, вярата виждаше в нея майката на всички живеещи. Тя нарече името му : Бен-они (= син на моята мъка), и баща му го нарече Вениамин (= син на дясната страна) (35:18).

Благодарение енергията на вярата, Адам можа да понесе ужасните последствия на греха си, а в своето безкрайно милосърдие, Бог му позволи да чуе това, което казваше на змията, преди да му заговори на него самия. Ако би било другояче, Адам би изпаднал в отчаяние. И действително, за нас остава единствено отчаянието, ако трябва да имаме предвид единствено себе си, такива каквито сме, без същевременно да можем да съзерцаваме Бога, такъв, какъвто е разкрит на кръста, за нашето спасение. Никое от Адамовите деца не може да понесе гледката на това, което е в действителност, но и на това, което е сторило, без да изпадне в отчаяние, особено ако не потърси убежище в кръста. Ето защо надеждата не може да се доближи до мястото, късдето всички ония, които отхвърлят Христос, в края на краищата, трябва да бъдат задържани. Там хората ще гледат с отворени очи на това, което са в действителност и на това, което са извършили, без да са способни да търсят утеха и убежище в Бога. Тогава, това което Бог е, ще представлява за тях едно безнадеждно погубление, толкова сигурно, колкото и това, което Той е, представлява сега вечното спасение. Божията святост ще бъде тогава вечно срещу тях, както сега е радост за всичките вярващи. Колкото повече сега си даваме сметка за Божията святост, толкова по добре ще знаем, че сега сме в сигурност ; за окаяните, обаче, същата тази святост, и това представлява една величествена идея, ще бъде ратифицирането на вечната им присъда !

Да спрем сега за момент вниманието си върху поучението, което се съдържа в Стих 21 : И направи Господ Бог на Адам и на жена му кожени дрехи, с които ги облече. Великото учение за Божията справедливост е осветено тук посредством един образ. Дрехата, с която Бог беше облякъл Адам, представлява надеждно покритие, защото е направена от Бога ; и същевременно, препаската от смокинови листа беше неефикасно и безполезно покритие, защото е човешко дело. Освен това, дрехата, с която Бог покри човешката голота произхождаше от смъртта ; кръвта беше пролята - същото не беше с Адамовата препаска. Така и сега, Божията справедливост е изявена на кръста, а човешката справедливост е видна в делото на ръцтете му, на това дело, което е омърсено от греха. Облечен в кожената дреха, Адам не можеше да каже, както някога всред листата на райските дървета : Бях гол, и той повече нямаше основание да се скрие. Грешникът може да бъде съвършенно спокоен, когато чрез вярата знае, че Бог го е облякъл ; дотогава, да бъдеш спокоен, не може да бъде резултат на нещо друго, освен резултат на самонадеяност или незнание. Да знам, че дрехата която нося и в която се показвам пред Бога, ми бе направена от Него, трябва напълно да успокоява сърцето ми, както и извън този факт - не би могъл да съществува никакъв постоянен отдих.

Последните стихове от нашата глава са много поучителни. Съгрешилият човек не бива да яде от плодовете на дървото на живота, от страх клетото му състояние да не се превърне на вечна злочестина в този свят. Да се яде от плодовете на дървото на живота и да се живее вечно със сегашното ни несретно състояние, би представлявало завършеното ни и окончателно нещастие. От дървото на живота може да се вкуси единствено след възкресението. Да пребиваваш вечно в едно несигурно убежище и в едно греховно и смъртно тяло би било непоносимо. Затова и Господ Бог изгони човека от Едем ; изпъди го в един свят, който навсякъде му сочеше тъжните резултати от грехопадението. Херувимите и острието на меча забраняваха на човека да бере плодове от дървото на живота, а Божието откровение насочваше погледа му към смъртта и към възкресението на женското семе[11]както към източника на живота, на живота, който е извън властта на смъртта. Така Адам беше по-щастлив и в по-голяма сигурност извън рая, отколкото, когато беше в самия рай ; а ако беше останал в Едем, животът му щеше да зависи от него, докато вън от рая, животът му зависеше от друг, а именно, от обещания Христос, и когато Адам вдигаше очи нагоре и срещаше херувимите и острието на меча (3:24), можеше да благослови ръката, която ги беше поставила там, за да препречват пътя към дървото на живота, защото същата тази ръка му бе открила един още по-добър, по-сигурен и по-щастлив път към дървото. Ако херувимите и острието на меча бяха затворили пътя към рая, Господ Исус отвори един нов и жив път (Евреи 10:20), който води към Отца, в светая светих [12]. Аз съм пътят и истината и животът, никой не идва при Отца, освен чрез Мен (Йоан 14:6). Посредством познанието на тези неща сега християнинът напредва в един прокълнат свят, където следите от грехопадението са видими навсякъде ; той е открил чрез вярата пътя, който го води в лоното на Отца и докато може тайно да си отдъхва там, чувствува се възрадван от блаженната увереност, че Този, който го е извел на този път, е отишъл и да му подготви място в селенията на дома на Отца и че ще се върне да го вземе и да го въведе със Себе Си в славата на царството на Отца. Вярващият намира така още от сега, в лоното, в обиталището и царството на Отца, и своят пай, и своето бъдещо жилище и славното си възнаграждение.

ГЛАВИ ЧЕТВЪРТА 4

И ПЕТА

Всяка част от книгата за Битието предоставя ново свидетелство за този факт и трябва да се знае : чрез нея ние прелистваме като в зародиш цялата история на човека.

Каин и Авел ни предлагат първия тип на религиозния човек в света и този на истински вярващия. И двамата са родени извън рая, синове са на падиалия Адам и няма нищо такова в техните натури, което би ни подпомогнало при извеждането на съществени отлики помежду тях. И двамата бяха грешници, и двамата притежаваха природата на падението ; ни единият, ни другият не бяха невинни. Много важно е добре да се вникне в това, за да може също така добре да се разграничи какво, всъщност, реално представляват Божественната благодат и вярата. Ако отликата, която наистина би съществувала между Каин и Авел бе се дължала само на тяхната природа, от това обезателно не би означавало, че и двамата не споделят грешната природа на своя баща и че не са съпричастни към последствията от неговото падение : тогава, не би се създала възможност за проявление на благодатта и за изразяване на вярата.

Искано е било да ни се каже, че човек се ражда с такива качества и способности, които ако са добре използувани, ще му дадат възможност да си проправи път към Бога. Ала Писанието ни учи, че Каин и Авел бяха родени не вътре, а извън рая : че са синове не на невинния Адам, а на падналия грешен Адам. Те бяха влезли в света, съпричастни към природата на своя баща, и под каквато и привидност тази природа, която е и тяхна собствена, да се бе изявявала, то тя би била винаги тази на падналия и греховен човек. Туй що е родено от плът, е не само плътско, но и плът ; и туй що е родено от Духа, е не само духовно, а и дух (Йоан 3:6).

Никоя епоха не е предлагала по благопрятен случай за изява на качества и възможности, на средства и отличителни тенденции в природата на човека, както времето на Каин и Авел. Ако по природа човек би притежавал такова нещо, което би подпомогнало възвръщането на неговата изгубена невинност, та да го върне в рая, то той вече бе имал случая да го докаже ; ала Каин и Авел бяха изгубени ; те бяха плът, не бяха невинни, защото Адам бе загубил невинността си и нивга не бе си я възвърнал. Адам не бе нищо друго освен паднал родоначалник на една греховна раса [поради неподчинението само на един, мнозина бяха обявени за грешници = Римляни 5:19] ; той стана, относно онова, което засяга лично него, покварения източник на падналото човечество, виновно и корумпирано, мъртво основание за всички разклонения на едно морално и духовно погинало човечество. Истина е, както видяхме по-горе, че самият Адам става обект на благодатта и че показва жива вяра към обещания Спасител ; но тази вяра не зависи от неговата природа. И съвсем не бе по силите на тази природа да я предава ; тя в никакъв случай не беше наследствена ; но тя бе вътре в него плод на Божествената обич, тя бе вградена в душата му от Божествната сила. Адам би могъл според естествените начини, да предаде в наследство всичко онова, което бе естествено, но нищо повече. Следователно, като баща, той бе в състояние на паднал грешник , следователно и неговият син не би могъл да бъде по-различен по природа и ще принадлежи, по необходимост, на същата природа, от която е произлязъл. Какъвто е този, който поражда, такива ще са и тези, които са породени от него (Сравни 1 Йоан 5:1) ; Какъвто е пръстеният, такива са и пръстените, какъвто е небестният, такива са и небесните (1 Коринтяни 15:48).

По своя род нищо не е по значително, освен ясният смисъл на доктрината за федералното първенство както я наричат. Четейки Стихове от 12 до 25 на Глава пета от Писмото до Римляните, върху които, прочее, тук не бих желал да се спирам, читателят ще забележи, че Писанието подрежда цялото човечество, подчинявайки го на двама водители. Глава 15 от Първото писмо до Коринтяните ни представя наставления, аналогични с тези от Стих 44 и следващите го. В първия човек имаме пред себе си грехът, неподчинението и смъртта. Чрез вторият човек, имаме правдата, подчинението и живота. По същият начин, както наследяваме природата на първия, така ще наследим и тази на втория. Без съмнение, всяка от тези природи ще изяви и разкрие във всеки индивид и при всеки частен случай силите и способностите, които са му присъщи ; и при все това - съществува наличаето на една реална природа, абстрактна и утвърждаваща.

И тъй както става при раждането ни, според плътта , която наследяваме от природата на първия човек, по същият начин, чрез раждането ни изново , ние наследяваме тази на втория. Новороденото дете, макар и неспособно да извърши деянието, довело Адама до състояние на греховно създание, не по-малко е съпричастно към природата на Адам ; същото се отнася и за отново роденото Божие чедо : нововъзродената душа, въпреки че е останала абсолютно чужда на изпълнението на делото на всецялостното подчинение на Човекът Христос Исус, не е по-малко съпричастна иа Неговата природа. Без съмнение, грехът на първия човек не остана само при Адам, но премина и върху неговите наследници ; правосъдието не се привърши и при втория човек, но затова пък обогати изобилно мнозина ; и в същото време, съществуваше истинската и актуална съпричастност към реалната природа, независимо от това, какви са белезите `и. Първата природа е според волята на човека (Йоан 1:13) ; втората природа на човека е според волята на Бога, също както и Яков ни казва От Собствената Си воля ни е родил чрез словото на истината ; за да бъдем един вид пръв плод на Неговите създания (Яков 1:18).

От всичко, което казахме, следва, че по природа, а и при обстоятелствата на средата, в която живееше, Авел не бе по-различен от своя брат Каин ; в това отношение няма разлика (Римляни 3:22). Но въпреки това, те се отличаваха един от друг : и тъй, различието им бе изцяло видимо в техните жертвоприношения ; и това прави поучението, което Бог иска да ни накара да намерим тук, съсвем просто за всеки грешник, убеден в греха си, за всеки, който чувства реално, че не само е съпричастен към падналата природа на първия човек, но че и самият той също е грешник. Тази история на Авел учи още как грешникът, убеден в греха си, може да се доближи до Бога и на какво основание може да стои пред Него и да има общение ; тя ясно сочи, че ако е възможно един грешник да се доближи до Бога, това не е по силата на каквото се да било принадлежащо или свързано с неговата природа, а че то съществува извън самия него, и е в личността и делото на един друг, че той трябва да търси истинното и вечно основание на своята връзка с правдивия, свят и истински Бог. Глава 11-та от Писмото до Евреите (11:4) по-ясно развива този сюжет : Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин, чрез която за него се засвидетелствува, че е праведен, тъй като Бог свидетелствува за неговите дарове ; и чрез тази него той, макар и мъртав, още говори. Тук не става дума за самия Авел, но за неговото жертвоприношение ; не става дума за лицето, което извършва жертвопринасянето, а за самото приношение, и в туй, що се отнася до принесените жертвоприношения, се състои и голямата разлика, съществуваща между Каин и Авел. Именно тук се съдържа цялата истина за това, което се отнася до положението на един грешник пред Бога.

Нека видим сега какви бяха приношенията : След някое време Каин принесе Господу дар от земните плодове ; и Авел също принесе от първородните на стадото си и от тлъстината им. И Господ (Бог) погледна благосклонно на Авеля и на дара му, а на Каина и на дара му не погледна благосклонно (4:3-5). Каин принася на Господ (Бог) плода на прокълнатата земя и Му го дарява но без проливането на кръвта, за да се вдигне проклятието. Той извършва некърваво жертвоприношение, тъй като няма вяра. Ако ли би имал вяра, то божественият принцип щеше да го е поучил още в първите дни от историята на греховния човек, че без проливането на кръв няма опрощение (Евреи 9:22). Там това е една истина от първостепенна важсност. Разплатата за греха е смъртта (Римляни 6:23). Каин беше грешник, и като такъв, смъртта го отделяше от Бога. Но със своето жертвоприношение Каин съвсем не държеше сметка за това ; той не принася като жертвоприношение един живот, за да задоволи изискванията на Божествената святост, и за да отговори на собственното си състояние на грешник ; той не държи сметка и за това, че земята бе прокълната поради греха. Той се отнася към Бога така, като че ли наистина Бог бе подобен нему и като че ли Той би могъл да приеме плода на една прокълната земя, плод, белязан от греха.

Некървавото жертвопринасяне на Каин включва всичко това, а и още много неща. Без съмнение, разумът ще каже : Но каква ли по-приемлива жертва човек би могъл да принесе, освен тази, която е придобил с труда на ръцете си и с пота на челото си ?. Разумът, та дори и религиозният дух на естественият човек могат да мислят наистина така, но Бог мисли по друг начин, и сигурно е, че вярата винаги ще се съгласува с помислите на Бога. Бог ни поучава, а и вярата е уверена, че трябва да се пожертвува един живот, за да може наистина човек да се доближи до Него.

Така, когато внимателно разглеждаме делото на Господ Исус, виждаме, че ако не бе я имало смъртта върху кръста, всички Негови деяния изцяло биха били безполезни що се отнася до изграждането на нашите отношения с Бога. Исус обхождаше от място на място, правейки добро (Деяния 10:38) през целия си живот, но само смъртта му разкъса завесата на храма, а и само тя би могла да я разкъса (Виж Матей 27:51). Ако и до ден днешен Исус и да би продължил да ходи от място на място и да прави добро, завесата щеше да си остане плътно спусната пред обожателя, без да му позволява достъп до светая светих (място където Бог се намира). Така ние виждаме колко бе фалшива обосновката, с която Каин се представяше пред Бога като обожател и жертвоприносител : един неопростен грешник, представящ се пред Всевишния (Господ), за да му принесе една безкръвна жертва, не би могъл да бъде гледан иначе освен като грешник, виновен поради една безподобна самомнителност ; жертвата му, несъмнено, беше продукт на мъчителния му труд ; но какво от това ? Трудът на грешника можеше ли да свали проклятието на греха и да го очисти от омърсението ? Можеше ли да задоволи изискванията на безкрайно Светия Бог ? Можеше ли да предостави на грешника всичко, което му беше необходимо, за да бъде приет пред Бога ? Можеше ли да заличи наказанието за греха ? Можеше ли да отнеме на смъртта жилото (1 Коринтяни 15:16) `и, или на гроба победата му ? Можеше ли да стори това изцяло или поне отчасти ? - Не, защото без проливане на кръв няма опрощение. Безкръвната жертва на Каин, както и всяко жертвоприношение без проливане на кръв, беше не само лишено от стойност, но и фактически, отвратително в очите на Бог : то сочеше не само пълното невежество на Каин по отношение на собственото му състояние, но и пълното му невежество, относно характера на Бог. На Бог не са Му потребни служения от човешки ръце, като че ли има нужда от нещо (Деяния 17:25). Каин си мислеше, че по този начин може да се доближи до Бога ; и всеки човек, който няма друго освен естествената религия, си мисли същото. Така от един век в друг, Каин има хиляди последователи. Навсякъде по света култът на Каин винаги е изоблиствувал ; това е култ на всяка непокръстена душа ; това е култ, поддържан от всички фалшиви религиозни системи, съществуващи под слънцето.

Щастлив ще е човекът, който ще направи от Бога свой длъжник, но Бог желаеше състрадание и милост, а не жертва (Матей 9:13 ; 12:7), защото даването е по-блаженно от вземането (Деяния 20:35) и непременно Бог е този, комуто принадлежи първото място. А безспорно по-долният се благославя от по-горния (Евреи 7:7). Кой по-напред Му е дал нещо, та да му се отплати ? (Римляни 11:35). Бог приема и най-малкото жертвоприношение от страна на едно сърце, което е разбрало това, що Давид е изразил чрез тия думи : Но от Тебе е всичко и полученото от Твоята ръка Ти дадохме (1 Летопис 29:14). Но в момента, в който човек вече има претенцията, че заема мястото на първодарител, Бог отговаря : Ако бих огладнял, не бих казал на тебе, защото моя е вселената и всичко що я пълни (Псалм 50:12), защото на Бога нито са му потребни служения от човешки ръце, като че ли има нужда от нещо, понеже Сам Той дава на всички и живот, и дишане и всичко (Деяния 17:25). Невъзможно е този велик раздабвач на всякакви неща, да има нужда от нещо ! Възхвалата е всичко, което ние можем да предложим на Бога, но не можем да Му я отдадем, докато изцяло не разберем, че нашите грехове са премахнати ; а това ние не можем да узнаем освен чрез вярата, основана на изпълненото вече изкупление.

От приношението на Каин, нека сега преминем към жертвоприношението на Авел, който също принася от първородните на стадото си и от тлъстината им (4:4). С други думи казано, той чрез вярата си е разбрал величествената истина, че човек може да се доближи до Бога посредством жертвоприношения, че човек може да постави смъртта на някой друг между себе си и последствията от своя грях ; че може да задоволи изискванията на същността на Бога и на същите белези на Неговия характер чрез проливане кръвта на една неопетнена жертва, на приношение принесено за да отговори едновременно на онова, което Бог изисква и на съкровенните нужди на грешника. В резюме, това е доктрината на кръста, чрез която само съзнанието на грешника може да намери покой, защото на кръста Бог бе изцяло и напълно възхвален. Всеки човек, убеден свише в своята греховност, усеща че смъртта и присъдата са точната отплата за неговите престъпления (Виж Лука 23:41) и че каквото и да стори, не е по неговите сили да промени тази предопределена съдбовност. Той може да работи и да се преуморява, може с пот на челото да си достави възможността за едно приношение, може да прави пожелания и да взема решения, да променя своя начин на живот, да видоизменя своя характер ; той може да е умерен, морален, праволинеен и в човешкото измерене на думата - религиозен ; без да има вяра той може да се моли, да чете и слуша проповеди ; с една дума, може да извършва всичко онова, което влиза в сферата на човешките възможности, и въпреки всичко - да има пред себе си само смъртта и присъдата, без никаква възможност да разпръсне тези два тежки облака, които са се струпали над неговия хоризонт. Те са тук ; и поради невъзможността си да ги избегне при всичките си старателни деяния, той живее в продължително предусещане на момента, в който бурята, която го застрашава, ще се изсипе върху виновната му глава. Невъзможно за един грешник е това, да се прехвърли от другата страна на смъртта и присъдата към живота и в славата чрез собствените си дела ; същите тези дела той извършва единствено с цел да се подготви, ако това е възможно, та да посрещне ужасяващите реалности, които съзира. Но точно когато грешникът е достигнал до това, тогава му се представя кръста ; той му сочи, че Бог ще го сдобие с всичко онова, от което се нуждае в своята греховност, тегло и мъка. Той вече може да види как на кръста смъртта и присъдата отстъпват на живота и славата. Христос е този, който кара да изчезнат от сцената смъртта и присъдата, засягащи истински вярващия, за да ги подмени с живота, правдата и славата. Той (Христос), който унищожи смъртта и извади на светлина живота и нетленността чрез благовестието (2 Тимотей 1:10). Той (Христос) възхвали Бога, като отне това, което завинаги щеше да ни държи далеч от Неговото свято и преблаженно присъствие. Той отмени греха (Евреи 9:26).

Всичко туй е представено фигуративно посредством по-превъзходната жертва на Авел. Авел не се опитва да заличи истината, що се отнася до неговото състояние и до мястото, което му се полага като на грешник ; той не се опитва да отклони острието на меча нито да проникне силом на пътя, водещ към дървото на живота ; той не предлага самомнително безкръвна жертва, нито пък поднася на Всевишния плода на прокълнатата земя : Авел заема мястото, което съответствува на грешника, и бидейки такъв, поставя смъртта на една жертва между греховете си и себе си, както и между греховете си и светостта на този Бог, който ненавижда греха. Авел заслужаваше смъртта и присъдата, но намира заместител.

Същото важи за всеки нещастен грешник обвинен и осъден от него самия. Христос е неговият заместител, неговият откуп, неговото превъзходно жертвоприношение, неговото Всичко. Също като Авел, той чувствува, че не може да се възползува от плодовете на земята ; чувствува, че ако би поднесъл на Бог най-хубавите плодове на земята, съвестта му не би станала по-изчистена от греха, като се знае, че без проливане на кръв няма опрощение. Единственно съвършенната жертва на Божия Син е в състояние да умиротвори сърцето и съвестта ; всички онези, които посредством вярата, схващат тази божественна реалност, ще се радват на мир, който светът не може нито да даде, нито да отнеме. Вярата е тази, която още от сега предоставя този мир на душата : И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос (Римляни 5:1). Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин (Евреи 11:4). Това не е, както мнозина биха искали да мислят, дело на чувствата ; това е едниственно въпрос на вяра в едно извършено дело, на вяра, подхранвана в душата на грешника посредством могъществото на Светия Дух. Тази вяра е съвършенно различна от това, което е само чувство, извиращо от сърцето или пък чрез присъединяването на разума към него. Чувството не е вяра ; присъдиняването на разума, каквото и да се приказва, не е вяра. Вярата не е нещо, което един ден може да го има и на другия - да го няма ; тя е непогиващ принцип, извиращ от един вечен източник, именно от самия Бог. Тя долавя Божията истина и изправя душата пред Бога.

Онова, което бива само чувство не може никога да се издигне над собствения си източник, и този източник е Аз-ът ; вярата, от своя страна, се храни единствено от Бог и Неговото вечно слово и тя е живата връзка, свързваща сърцето, което я притежава с Бог, който я дарява. Човешките чувства, колкото и дълбоки, и колкото и възвишени да са, не могат никога да свържат душата с Бог. Те не са нито Божествени, нито вечни, но човешки и преходни. Те са като растението на Йона, което в една нощ израстна и изсъхна. Вярата не му прилича, тя е принципът, който участвува в цялостната стойност, могъщество и реалност на източника, от който произтича и от обекта, върху когото действува. Чрез нея душата бива оправдана (Римляни 5:1) ; тя очиства сърцата (Деяния 15:9), тя действува чрез любовта (Галатяни 5:6), тя е победителка над света (1 Йоан 5:4). Чувството е природно и земно ; вярата е Божествена и небесна ; чувството се занимава с Аз-а и със земните неща, вярата гледа към Христос и обръща взор към небето ; чувството оставя душата в мрак и съмнение, изпълня я със собственото си състояние, което е несигурно и променливо ; вярата въвежда душата в светлина и покой и я изпълня с непроменливата Божия истина и с Христовата жертва. Вярата, несъмненно, поражда чувства и размисъл ; духовни чувства и правдив размисъл, но никога плодовете на вярата не бива да се объркват със самата вяра. Аз не съм оправдан нито поради чувствата си, нито дори поради вярата и нейните чувства, но единствено - поради вярата. Защо това ? - защото вярата се доверява и приема за вярно това, което казва Бог, тя схваща Бог такъв, какъвто Той се разкрива в личността и делото на Господ Исус Христос. Това е същността на живота, на справедливостта и на мира. Да познаем Бога, такъв, какъвто е, това е върхът на всяко настояще и вечно щастие. Душата, която е открила Бог, е открила завинаги всичко, от което би имала нужда сега и за в бъдеще ; Бог обаче не може да бъде опознат освен чрез собственото Му откровение и чрез вярата, която Сам Той вдъхва и която винаги има за обект божественото откровение.

Така можем, до известна степен да разберм значението и силата на следните думи : Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин (Евреи 11:4). На Каин не му достигаше вяра, ето защо той принесе безкръвна жертва. Авел притежаваше вяра, поради това принесе в жертва кръвта и тлъстината, които олицетворяваха жертвата на Христосвия живот и вроденото съвършенство на личността Му. Кръвта олицетворява живота ; тлъстината съвършенството на личността, поради тази причина Моисеевият закон забранява да се консумират кръвта и тлъстината (Левит 3:17 ; 17:12). Кръвта е животът ; човекът, подчинен на Закона, тогава нямаше никакви права над живота, но Глава 6-та от Евангелието на Йоан ни казва, че ако не пием от кръвта, няма да имаме в себе си живота. Животът е Христос. Няма ни една животелна искрица извън Него ; извън Христос всичко е мъртво. В Него бше животът (Йоан 1:4) и в никой друг. Но на кръста Той остави живота Си ; именно чрез този живот, посредством вменяване, грехът беше прикачен тогава (2 Коринтяни 5:21 ; 1 Петър 2:24), когато Исус бе прикован върху проклетото му дърво. Така, оставяйки живота Си, заедно с живота, той остави и греха, който бе свързан с него ; по такъв начин, Той действително сне греха, оставяйки го в гроба, от където Сам излезе победоносно в могъществото на един нов живот, към когото справедливостта се свързва така явно, както грехът беше свързан към този друг живот, когото остави върху кръста. Душата на тялото е в кръвта ; Аз съм ви я отредил за жертвеника, за да се извършва чрез нея и изкупление на душите ви, понеже тая кръв изкупва душата (Левит 17:11). Всичко това заслужава най-сериозно внимание ; то ще засили в душите ни съзнанието, че смъртта на Христос прекрасно и всецяло премахна греха. При това, всичко което прави по-дълбоки нашите разум и чувствата, които имаме към тази славна реалност, засилва по необходимост нашия покой и ни прави по-способни по-ефикасно да разпространяваме Христовата слава, доколкото тази Слава е свързана с нашето свидетелство и с нашето служение.

Историята на Каин и Авел откроява един много важен пункт, който засегнахме вече по-горе, а именно : идентификацията на всеки един от тези двама души с жертвата, която те са принесли. За единия, както и за другия, беше поставен под въпрос характерът на жертвата, а не личността на този, който я принасяше. Поради това четем за Авел, че Бог засвидетелствува за неговия дар (Евреи 11:4). Бог не засвидетелствува за Авел, но за неговото жертвоприношение ; именно чрез него бе засвидетелствувано на Авел, че е праведен (Евреи 11:4) ; това ясно сочи какво е истинското основание за мира на вярващия и за приемането му пред лицето на Бога.

Има в сърцето ни една непрестанна тенденция да обосноваваме мира и приемането му от наша страна върху нещо, което се намира в самите нас или произтича от нас, въпреки че приемаме, че това нещо е плод на Светия Дух. От там и постоянното ни взиране в самите нас, докато Светият Дух би искал да ни накара да гледаме извън нас. Позицята на християнина не зависи от това, което той самият е, но от това, което е Христос. Доближил се до Бога, в името на Исус, той бива идентифициран с Него и е приет в Негово име ; в такъв случай вече е невъзможно да бъде отхвърлен, както и Този, в чието име се е доближил до Бога. Преди някой да може да се докосне и до най-беззащитния вярващ, трябва да си има работа със самия Христос, което ще рече, че сигурността на вярващия почива върху непоклатима основа. В самия себе си беден и недостоен грешник, вярващият се е доближил до Бога в Христовото име ; бил е идентифициран с Христос, приет в Него и като Него и асоцииран с Него в живота Му. Бог засвидетелствува не за вярващия, а за неговия дар ; а без дар - означава Христос. В това има чудесно успокоение и утеха ! Наша щастлива привилегия е да можем, с доверие, произтичащо от вярата, да отпратим всяко обвинение и всеки обвинител към Христос и към изкуплението, извършено от Него. Всико за нас произтича от Него. В Него непрестанно се прославяме. Нямаме никакво доверие в нас самите, но в Този, който извърши всичко заради нас. Ние се свързваме с името Му, доверяваме се на делото Му, погледът ни е прикован към личността Му и очакваме завръщането Му.

Но сърцето от плът бързо разкрива цялата си враждебност, която го преизипълва срещу истината, радваща и удовлетворяваща сърцето на вярващия. Каин е пример за това : Той много се разгневи и лицето му се помрачи (Битие 4:5). Това което умиротворява Авел, гневи Каин. Поради неверие Каин е презрял единствения път, по който грешникът може да се доближи до Бога : вместо да принесе кръвна жертва, без която няма опрощение, той с представя с плодовете на своя труд ; после, понеже не е приет в греховността му, а Авел е приет поради неговия дар, той е много разгневен и лицето му се помрачава. И как ли би могло да бъде иначе ? Каин можеше да бъде приет или само с греховете си, или без греховете си, ала Бог не можеше да го приеме с греховете му, и тъй като той не пожела да пожертвува кръвта, която единствена дава изкупление, Каин беше отхвърлен и чрез делото си, посочи какви са плодовете на една корумпирана религия. Той преследва и убива преданния свидетел, приетия и оправдан човек, вярващият човек ; така се превръща в модел и преследвач на всички, които като него всякога са засвидетелствували фалшиво благочестие. По всяко време и навсякъде човек се показва по-предразположен да преследва ближния си, най-вече заради религиозните му убеждения, отколкото поради друга някаква причина : такъв беше и Каин. Оправданието, едно плътно, безупречно и безрезервно оправдание, произтичащо единствено поради вярата, прави Бог да бъде всичко, а човека - нищо. Но на човека не му харесва да е нищо, от това той се гневи и лицето му помръква ; не защото има някаква причина да изпада в гняв, защото по никакъв начин самият човек не е поставен под въпрос, а е подвъпросен принципът на представянето му пред Бога. Ако Бог беше приел Авел поради нещо, което би му било вродено, тогава Каин би имал отчасти причина да се гневи и лицето му да помръква, но ако Авел бе прет заради своя дар, и ако не заради самия него, а заради жертвоприношението му Бог засвидетелствува, гневът на Каин е напълно неоснователен. Това именно посочват думите на Всевишния отправени към Каин (4:7) : Ако струваш добро няма ли да бъдеш приет ? (или както се казва в гръцкия превод на Стария Завет : Ако правиш принос както се полага ?). Това ако струваш добро се отнася до приноса. Авел прави добре като търси укритие зад една приемлива жертва, Каин постъпва лошо, като принася една безкръвна жертва ; цялото му по-нататъшното му поведение бива само естествена последица от погрешния му култ. И рече Каин на брат си Авел : (да идем на полето). И когато бяха на полето, Каин нападна брат си Авел и го уби (4:8). Във всички времена Каиновците са преследвали и убивали Авеловците. Човекът и религията на човека всякога са били еднакви, и навсякъде, където религията на човека и религията на вярата се срещат, тази среща поражда борба.

Престъплението на Каин, както вече отбелязахме, беше само естествената последица на погрешния му култ : основата, върху която биде положена религията му бе лоша, всичко, издигнато отгоре `и, следователно, бе лошо ; поради това Каин не приключи с убийството на Авел и след като чу присъдата, която Бог произнесе над престъплението му, се отчая, че никога няма да му бъде простено, защото не познаваше Бога (Господа) - и тогава се отдалечи от лицето Господне (4:16). След това Каин огради един град и от неговото коляно произлязоха тези, които щяха да се занимават с полезните и приятни науки и изкуства : земеделци, музиканти и металоработници. Непознаващ Божият характер, Каин прецени, че грехът му е твърде голям, за да може да бъде опростен (според гръцкия превод) [13] ; не защото наистина преценява вярно греха си, но защото на познава Бога. Самата представа на Каин за Божия характер, е един от ужасните плодове на грехопадението. Той не се стреми да бъде опростен, защото не се стреми към Бога. Не познава действителното си състояние и не желае Бога, не проумява вярно принципа, според който грешникът може да се доближи до Бога ; той е опорочен изцяло, лош е издъно, и всичкото, което желае, е да се отдалечи от Всевишния (Господ), да се загуби всред света и сред нещата, които преследва : ще може да си живее много добре и без Бог, и ето че започва, доколкото му е възможно, да разхубавява света, за да може да се установи в него прилично и да си спечели почит, въпреки че в Божиите очи същият този свят е прокълнат, а и беглецът Каин е един бродяга.

Такъв беше пътят на Каин, този широк път (Матей 7:13), в който и днес хиляди хора се впускат. Не искам да кажа, че тези лица са лишени от всякакво религиозно чувство ; И те биха искали да принесат нещо на Бога, но единственно намират за уместно да му предложат плода на собствения си труд, защото не познават нито себе си, нито Бога ; но въпреки това, полагат старателни усилия да подобрят света, за да направят живота приятен и да го украсят по всякакъв начин. Божественият лек за очистение е отхвърлен и усилието на човека да подобрява е поставено на мястото му : такъв именно е пътят на Каин (Юда 11).

Както по времето на Каин приятните звуци на арфата и на флейтата пречеха викът на Авеловата кръв да стигне до човешките уши, така и днес други омайващи и обаятелни звуци заглушават гласа на пролятата върху Голгота кръв ; други неща, а не разпънатият Христос, приковават техните очи. Човекът прибягва до всичките възможности на своята изобретателност, за да превърне свта в топла оранжерия, в която да процъфтяват и под най-редките им форми всичките плодове, които плътта така горещо желае. Не само че се задоволяват нуждите на човека като създание, но и изобретатлността на човешкия разум е впрегната да създава неща, които сърцето, щом ги съзре, възжелава, и без които животът му се струва непоносим. Към всичко това човек добавя и много мнима религия, защото, уви ! дори любовта е принудена да изповядва, че това, което минава за религия, до голяма степен, е само една гайка от голямата машина, сътворена да превъзнася човека. На човек не му се нрави да няма религия. Това не би било почтено, ето защо, той е склонен да `и посвети един ден от седмицата, или както мисли и твърди, на вечните интереси, а останалите шест дни - на своите временни интереси. Но независимо дали работи за времето или за вечността, в действително той работи само за самия себе си. Такъв е пътят на Каин. Прецени добре това, читателю, и гледай къде започва, накъде води и къде свършва този път !

А колко по-различен е пътят на вярващия ! Авел чувствува и разпознава проклятието. Вижда омърсяването от греха и в старанието на вярата си, принася жертва, която отговаря на всичко това, отговаря му отлично. Търси, и дори намира убежище в самия Бог и вместо да вдигне град върху земята, намира там само един гроб. Земята, чиято повърхност открояваше само геният и енергията на Каин и родът му, беше омърсена с кръвта на праведния. И нека светският човек, Божият човек, светският християнин не забравят : земята, върху която стъпваме, е омърсена от кръвта на Сина Божи ! Тази кръв оправдава Църквата и осъжда света. Очите на вярата съзират под красивата привидност и блясъка на преходния свят черната сянка на Исусовия кръст. Сегашното състояние на този свят преминава (1 Коринтяни 7:31). Всичко, което съставлява сцената, върху която се появяваме, скоро ще бъде приключено и Пътят на Каин ще бъде последван от заблудата на Валаам (Юда 11) в нейния завършен вид, ще последва и противоречието на Корея и тогава пропастта ще разтвори своята паст, за да погълне злите и да ги затвори завинаги в тъмнината на мрака (Юда 13).

 

ГЛАВА ПЕТА 5

За пълното потвърждаване на това, което току-що казахме в края на четвърта глава, стига да хвърлим поглед на Глава 5-та, към която сега ще преминем и която ни предава унизителното засвидетелствуване на човешката слабост и на заробването `и от смъртта. Човек, в действителност, би могъл да живее в течение на векове, да има синове и дъщери, и въпреки това, накрая да бъде изречено за него : умря ! (5:5). Смъртта се възцари от Адамово време до Моисей (Римляни 5:14), и още : На човека е съдено веднъж да умре (Евреи 9:27). Човек не може да избегне смъртта. Не е в състояние нито чрез парата, нито чрез електричеството, нито чрез всичките възможности на своята изобретателност, да лиши смъртта от ужасното `и жило. Ще изнамери начин да увеличи и да размножи благоденствието и удоволствията на живота, но цялата му енергия не е в състояние да премахне присъдата на смъртта . От къде всъщност идва смъртта, това страшно и ужасяващо нещо ? Павел ни го казва : Чрез един само човек грехът влезе в света и чрез греха - смъртта (Римляни 5:12). Такъв е произходът на смъртта : тя идва посредством греха. Грехът прекъсна връзката, която свързваше създанието с живия Бог, и подчини човека на царството на смъртта без никаква възможност за него да се освободи от властта му, което е едно измежду много други доказателства, за пълната му неспособност да се доближи до Бога. Между Бога и човека не може да има друго общение, освен в могъществото на живота. Но човек е подвластен на смъртта ; той, следователно, не може да има никакво общение с Бога в природното си състояние. Животът не може да има общение със смъртта, както светлината с мрака или светостта с греха. Необходимо е човек да се доближи до Бога върху съвършенно нова основа и принцип, а именно : вярата. Вярата го прави способен да признае действителното си положение на човек продаден на греха, и поради това - подчинен на смъртта ; тя същевременно му помага да опознае характера на Бог като даряващ нов живот, на живот, поставен извън властта на смъртта и на Неприятеля, и който ние самите не сме в състояние да загубим. Това точно прави сигурен живота на вярващия. Христос е живот, - възкръсналият и прославен Христос. Христос победител над всичко, което можеше да ни бъде вредно за нас. Животът на Адам зависеше от неговото послушание, ето защо, съгрешавайки, той загуби този живот. Но Христос, разполагащ с живота в Себе Си самия, слезе тук, на земята и заплати за всички последствия от човешкото грехопадение, каквито и да бяха те ; подчинявайки се на смъртта, той нанесе поражение над този, който разполагаше с нея и се превърна, възкръсвайки, в живот (Колосяни 3:4) и справедливост (1 Коринтяни 1:30) за всички, които вярват в Неговото име.

На Сатаната вече не му е възможно да засегне този живот, било в неговия извор, било в пътя, в който тече, било в неговото могъщество, било в сферата или пък във времетраенето му. Бог е неговият извор ; възкръсналият Христос - неговият канал ; Светият дух - неговата мощ ; небето - сферата му и вечността - неговото времетраене. Всичко е променено за онзи, който се е сдобил с този чудесен живот, и въпреки че в известен смисъл можем да речем, че посред живота сме в смъртта, можем също да кажем, че посред смъртта сме в живота. Смъртта не съществува там, където възкръсналият Христос въвежда своя народ. Не я ли победи ? Божието Слово ни го заявява ! Христос направи щото смъртта да изчезне от сцената и въведе върху `и живота. Следователно, не смърт, а слава има пред себе си вярващият. Смъртта завинаги е останала зад него, а що се отнася до бъдещето - то е слава, безоблачна слава. Може би вярващият ще заспи в Христовото лоно, но да заспиш в него, не означава да умреш, а всъщност, да живееш. Възможността да се пресели, за да бъде с Христос, не може да промени присъщата на християнина надежда (1 Солунци 4:13), която е (1 Солунци 4:17) да бъде грабнат и да срещне Господ във въздуха, за да бъде завинаги с Него и като Него (1 Йоан 3:2 ; Филипяни 3:20-21).

Тук, за нас Енох е един чудесен пример и тип : единствено той прави изключение от общото правило в Глава 5 - та. Той умря, такова е общото правило ; той изобщо не премина през смъртта - е изключението му. С вяра Енох беше въздигнат, за да не види смърт, и не можеше да бъде намерен, защото Бог го пресели ; понеже преди неговото преселване за него беше свидетелствувано, че е бил угоден на Бога (Евреи 11:5). Енох беше седмият след Адам човек и Бог не разреши на смъртта да възтържествува над седмия човек ; Бог се намеси и го превърна в трофей за славната си победа над всякакво могъщество на смъртта. Това е факт, имащ голямо значение. След като шестократно е чуло произнасянето на присъдата : Той умря !, сърцето е възрадвано да открие седмия човек, който не умря. Той как успя да избегне от смъртта ? - посредством вяра Енох вървя с Бога триста години : това вървене заедно с Бога и във вярата го отделяше от всичко, което го заобикаляше, защото ходенето с Бог ни поставя по необходимост извън обсега на мислите за този свят ; по онова време, а и днес, духът на света се противопоставяше на всичко, идещо от Бога. Вярващият човек чувствуваше, че няма нищо общо с този свят, сред който беше само един търпелив свидетел на Божията благодат и на предстоящия съд. Синовете на Каин можеха да напрягат ума си и да изразяват силата си в напразната надежда, че могат да подобрят един прокълнат свят ; Енох от своя страна беше открил един по-добър свят и бе живял във властта на този бъдещ[14]свят. С вяра не беше се сдобил, за да оправя света, а за да върви с Бога.

Той върви с Бог ! С колко съдържание са изпълнени тези думи ! Какво откръсване от света и какъв отказ, заради Бог, от света, съдържат те ! Каква святост и морална чистота ! Каква благодат и блаженство ! Какво смирение и нежност ! Но също, какво усърдие и енергия ! Какво търпение и постоянствуване, и същевременно, каква преданност, твърдост и решителност ! Да вървиш с Бог не означава само да живееш според правилата и правилниците, или пък да правиш планове и да вземаш решения, да отиваш на едно ли друго място, да правиш едно или друго нещо ; да вървиш с Бог е нещо безкрайно повече от всичко това заедно ; това означава да живееш заедно с Бога, в познанство на характера Му, такъв, какъвто ни се разкри, но и с разбиране на връзките, в които се намираме с Него. Такъв живот ще ни доведе до противопоставяне на схващанията на хората и дори на нашите братя, ако те също не вървят с Бога, и този начин на живот може да породи срещу нас враждебността на другите ; веднаж ще ни обвинят, че се престараваме, друг път - че не правим достатъчно : но вярата, която ни прави способни да вървим с Бога, също ни учи да не придаваме на човешките схващания стойност, по-голяма от тази, която имат.

Животът на Авел и този на Енох ни дават, както ще видиме, едно ценно поучение отнасящо се до жертвата, върху която се обосновава вярата и по отношение на перспективата, която надеждата отсега предусеща, докато вървенето с Бог ни кара да обхващаме едноверемнно всички детайли от живота във вярата. Всевишният (Господ) ще даде благодат и слава (Псалм 84:12). Между благодатта, която беше разкрита и славата, която ще се разкрие, съществува блаженната сигурност : Той не лишава от блага ония, които ходят непорочно (Псалм 84:12). Кръстът и завръщането на Господ са двете изходни точки в съществуването на Църквата и тези две изходни точки са представени предварително чрез жертвоприношението на Авел и преселяването на Енох. Църквата знае, че е оправдана изцяло чрез смъртта и възкресението на Христос (Римляни 4:25) и живее в очакване на деня, когато Той ще дойде, за да я приеме до Себе си. Защото ние чрез Духа очакваме надеждата за правдата чрез вяра (Галатяни 5:5) ; тя не очаква правосъдие, защото чрез благодатта вече го има, но очаква надеждата, която е присъща на положението, в което е била въведена.

Важо е да сме съвсем наясно по този пункт. Няколко интерпретатора на пророческата истина изпадат в дълбока грешка поради това, че не са разбрали какви са позицията, припадащата се част и надеждата на Църковното събрание. Те са обвили сияйната утринна звезда, т. е. присъщата на Църквата надежда, в толкова прах и тъмни облаци, че един голям брой светци изглеждат неспособни да се издигнат над надеждата на благочестивото ядро на Израел, надежда, която се състои в това - да се вижда изгрева на слънцето на справедливостта, което в крилата си донася изцелението (Малахия 4:2). И това не е всичко : множество християни са загубили моралната сила на надеждата за Христовото появление, защото са били учени да очакват различни събития преди появата на Христос пред Църквата ; в Църквата било им е казано, в противоречие с многобройните и изчерпателни декларации от Новия Завет, че възстановяването на Израилтяните (Откровение 7 ; Езекиилъ 37, 40-48), издигането на статуята на Новохудоностор (Даниилъ 3 ; Откровение 13:15 ; Матей 24:15) и разкритието на съгрешилия човек (2 Солуняни 2:3-8 ; Матей 24:15) трабва да предхождат завръщането на Христос. Църквата (= Събрание), както и Енох, ще бъдат грабнати от преди злото, което го обгражда и пред това, което предстои на се настъпи. Енох не беше оставен върху земята, да види злото, достигнало апогея си, и Божието наказание над нея. Той не съзря избликването на ручеите на бездната и на небесните шлюзии (7:11) ; бе грабнат преди тези страховити събития на потопа и за взора на вярата, той се превръща по такъв начин в прекрасния представител на онези, които няма да заспят, но които ще бъдат изменени само за едно мигване на очи (1 Коринтяни 15:51,52). Енох не премина през смъртта, а бе видоизменен и Църковното събрание е призовано да очаква от небесата Сина си (1 Солунци 1:10) : такива са неговата надежда и предметът на неговото очакване. Най-простоватият християнин, най-малограмотният - може да проумее тези неща и те да го възрадват. Той в известна степен може да схване могъществото им. Ако не може из основи да проучи пророчеството, то може, Слава Богу, да вкуси от щастието, реалността, могъществото на освещената добродетел на тази небесна надежда, която по право му се полага, като член на небесното тяло, което е Църковното събрание ; надеждата, на която се радва той, не се ограничава в очакване на изгрева на Слънцето на справедливостта, колкото и добра да може да бъде, между впрочем, тази надежда, но на тази - да съзре сиайната утринна звезда (Откровение 2:28). И както във физическия свят зорницата се явява на тези, които бдят преди изгрева на слънцето, по същият начин Христос се явява на Църквата преди ядрото на Израел да съзерцава лъчите на Слънцето на справедливостта. [15]

ГЛАВИ ОТ ШЕСТА ДО ДЕВЕТА 6 - 9

Ето че стигнахме до една от най-значителните части на Битието. Енох изчезва от сцената : животът му на странник и пътешественик (Евреи 11:13 ; 1 Петър 2:11) приключва с пренасянето му на небето ; вдигнат е там преди злото да е успяло да достигне до връхната си точка и Божията присъда и наказане да се е стоварила върху жителите на земята.

Първите два стиха от Глава шеста ни показват незначителното влияние, което упражни върху света животът и вдигането на Енох : Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше. Смесицата на това, което е от Бога с онова, което е от човека, представлява една специална форма на злото и едно могъщо средство в ръцете на Неприятеля, с което той изопачава свидетелството на Христос върху земята. Тази смесица често се предтавя под привлекателен външен вид, лесно бива приемана за по-възвишен израз на това, което е от Бога, за по-могъща и по-цялостна дейност на Духа, за нещо, по-скоро радващо, но не и за зло. Но ние ще съдим по съвсем различен начин, ако се поставим в светлината на Божието присъствие, защото, пред Бога, не ще можем да си въобразим, че за Неговия народ може да има полза ако се смеси с децата на този свят или ако изврати Божията истина посредством човешко съюзяване. Не по този начин Бог разпространява истината или облагодетелствува тези, които върху земята са призвани да бъдат Негови свидетели : Божият принцип се състои в скъсване със злото и този принцип не може да бъде нарушен без сериозни щети върху истината.

Пасажът от Писанието, който ни занимава, ни показва гибелните последици възникнали от съюза на Божиите синове с човешките дъщери.

Според човешкото схващане, плодът на този съюз изглеждаше много добър, защото по повод на него, четем в Стих 4 - ти : Това са храбрите люде от старо време, славни човеци. Но Бог съди другояче ; Той не гледа както гледа човекът, Неговите мисли не са нашите мисли (Исаия 55:8). И видя Господ (Бог), че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време. Такава беше пред Бога човешкото състояние, тя не е друго освен зло, зло във всяко време, и съюзът между святото и нечестивото няма да доведе никога до друг резултат. Ако святото семе не бъде запазен чист, всичко е загубено относно свидетелството върху земята. Първото усилие на Сатаната бе да направи безполезна Божията промисъл, осмъртявайки святото семе и, след това, когато това не му се отдаде, опита се да го поквари.

От много голямо значение е да разберем правилно целта, характера и резултата от съюза между Божиите синове и човешките дъщери. В наше време рискуваме много да компрометираме истината за любовта на този съюз и трябва грижливо да се пазим от това. Не може никога да се сключи истински съюз за сметка на истината. Да се съхрани истината на всяка цена ! - такъв трябва да бъде християнският девиз. Ако по този път можте да разпространявате съюза, това е много добре ; но преди всичко, поддържайте истината. Принципът на промисъл компромисите гласи обратно : Разпространявайте съюза на всяка цена ; и ако по този път можете да поддържате и истината, толкова по-добре, но разпространявайте съюза ![16]Не съществува истинско свидетелство там, където истината е компрометирана : така виждаме в света от преди потопа нечистият съюз на святото с нечестивото, на Божественното с човешкото, който има като единственно последствие това, да доведе злото до връхната му точка ; тогава Божията присъда се стовари върху света. И рече Господ : ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих ! (6:7).

И нищо по-малко не бе достатъчно освен разрушението на всичко, което бе извратило Божия път върху земята (6:12) : Краят на всяка плът е вече пред Мене (6:13) ! Бог не говори вече само за една част , но за цялата плът, защото тя цялостно е извратена в очите на Всевишния (Господ), цялостно и безвъзвратно е станала лоша.

Плътта бе претеглена и намерена за лоша (Даниилъ 5:27) ; и тогава Всевишният (Господ) съобщи на Ной начинът за спасението, което му беше отредил, със следните думи : Направи си ковчег от гоферово дърво (6:14). По този начин Ной става съхранител на Божията промисъл по отношение на сцената, която го заобикаля. Словото на Всевишния има като ефект, разкривайки я изцяло, да проникне в същността на всички неща, върху които човешкият поглед можеше да се спре със задоволство и с които да се прослави. Човешкото сърце можеше да се преизпълни с гордост и да се разтупти от вълнение, защото обхождаше с очи бляскавата тълпа на творците на изкуството и на гениите, на храбрите люде и на именитите личности (6:4) ! Звуците на музиката го очароваха, докато пък земеделието доставяше в изобилие всичко онова, от което той имаше нужда в живота си : изглежда всичко това отдалечаваше по-надалеч мисълта за един предстоящ съд. Но Бог изрече : Ще изтребя, и тези тържественни думи хвърлят злокобна сянка върху цялата сцена. Но може би човешкият гений ще намери някакъв начин за избава ? Храбрият човек не ще ли се избави благодарение на своята сила ? Уви, не, защото има само един начин на избавление ; този начин е разкрит на вярата, а не на зрението, на разума и на въображението. С вяра Ной, предупреден от Бога за неща, които още не се виждаха, и движен от страхопочитание, направи ковчег за спасение на своя дом. Чрез тази кочег той осъди света и стана наследник на правдата, която е от вяра (Евреи 11:7). Божието Слово хвърля светлината Си върху всички неща, които заблуждават човешкото сърце ; то вдига позлатения воал, с който змията е покрила един преходен, празен и лъжовен свят, върху когото тегне мечът на Божия съд. Но единствено вярата получава Божието предупреждение, когато нещата, за които Бог известява, още не са станали видими (Евреи 11:7). Природата се управлява от онова, което човек вижда, долавя със сетивата си. Вярата се управлява единственно от Божието Слово, това неоценимо съкровище в света на мрака ! Именно вярата в това Слово дава твърдост, независимо от външната привидност на всичко онова, което я заобикаля.

Когато Бог спомена на Ной за предстоящия съд, все още никакъв знак още не го предвещаваше. Съдът още не се виждаше, но Божието слово го превръща в осезаема реалност за сърцето, в което това Слово бе се примесило с вярата (Евреи 4:2). Вярата не чака да види, за да повярва, защото вярата е от послушание, а слушането от Божието Слово (Римляни 10:17). Всичко от което се нуждае вярващият човек, е да знае, че Бог е говорил. Така рече Всевишният (Господ) - това му стига, за да вдъхне на душата му съвършенна увереност. Един само ред от Писанието дава достатъчен отговор на всички разсъждения и въображаеми неща, които обитават човешкия разум ; но онзи, чиито убеждения се основават върху Божието Слово, може да дава отпор на надигащите се в целия свят вълни от мнения и предубеждения. Благодарение на Божието Слово сърцето на Ной се крепеше по времето на цялата му дълга служба. И благодарение на същото това Слово хиляди светци, от времето на Ной до наши дни, намираха опора, въпреки противопоставянето и противоречието на света. Никой, следователно, не е в състояние да преувеличи значението на Божието Слово. Без него всичко се превръща в несигурност ; с него всичко става мир и светлина. Навсякъде, където това Слово огрява, то чертае пред Божия човек един благословен и сигурен път ; докато онзи, чиито път не е огрян от него, е осъден да се лута в лабиринта от човешки традиции. Как Ной можа да стане способен да проповядва справедливостта през тези сто и двадесет години, ако Божието Слово не бе залегнало в основата на неговата проповед ? Как иначе щеше да може да се противопостави на подигравките и презрението на безбожния свят ? Как иначе щеше да упорствува да провъзгласява приближаването на предстоящия съд, като все още никакъв облак не се задаваше над световния хоризонт ? Божието Слово бе за него основата, върху която той се опираше и Христовият Дух го правеше способен да не отстъпва, с една свята твърдост, от тази непоклатима основа.

И ние, читатели - християни, какво друго имаме ние, за да бъдеме твърди в нашата служба за Хрстос в лошите дни на настоящето ни ? Нищо, наистина ; Божието Слово и Светият Дух, чрез когото единствено това Слово може да бъде разбирано, приложено и усвоено на практика, са всичко онова, от което се нуждаем, за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено подготвен за всяко добро дело (2 Тимотей 3:17). Какъв мир за сърцето ! Какво избавление от всички измами на дявола и на човешкото въображение ! На тяхно място ние имаме Божието Слово, чисто, непокваримо и вечно : нека да се отблагодарим на Бога за това неоценимо съкровище ! Въображението, породено от помислите на човешкото сърце, е било, във всички времена, злина (6:5). Ной обаче намираше убежище, съвършен мир за сърцето си, в Божието Слово.

И рече (Господ) Бог на Ной : краят на всяка плът дойде пред лицето Ми . ; Направи си ковчег от гоферово дърво (6:13).

Тези думи ни изказват човешкото състояние на провала и спасението от Бога. Бог беше позволил на човека да продължи подвизанията си докрай, щото неговите принцпи и пътища да могат да достигнат до зрелост. Квасът беше подействувал и беше направил да бухне цялото тесто. Злото беше достигнало апогея си. Всяка плът бе станала лоша и изопачила пътя си (6:12) ; покварата бе достигнала до последните си предели, така че Богу не оставаше друго средство, освен да унищожи всяка плът и, същевременно, да спаси всички онези, които, според вечната Му промисъл, се намираха обединени около осмия (7:13 ; 2 Петър 2:5) и единствено праведен човек, който съществуваше по онова време (6:9). Това по разтърсващ начин прави да се открои доктрината за кръста : от една страна Божият съд над природата и цялата `и перверзност ; от друга страна, откровението за спасителна благодат в цялата `и пълнота и съвършенно приложение спрямо онези, които действително са достигнали до най-ниската точка на моралното им състояние, такова, каквото Бог го вижда. Посети ни Зората отгоре (Лука 1:78). Къде това ? Точно там където се намираме ние като грешници. Бог се спусна до земните низини (Ефесяни 4:9). Светлината на Зората отгоре проникна сред дълбините на мрака, обгръщащ грешника, и така ни разкри истинския ни характер. Светлината осъжда всичко, което не е в съгласие с нея ; но докато тя осъжда злото, в същото време тя дава и познание за спасението в опрощаването на греховете (Лука 1:77).

Кръстът, като разкрива Божията присъда над всяка плът, разкрива също така спасението на виновния и пропаднал грешник. Грехът е съвършенно осъден, грешникът - съвършенно спасен, Бог - съвръшенно разкрит и прославен на кръст. Ако читателят отвори първото писмо на Петър, там ще намерим ценни поучения върху същия сюжет. В Глава 3 -та, Стих 18 - 22 четем : Защото и Христос един път пострада за греховете - Праведният за неправедните - за да ни приведе пред Бога, бидейки умъртвен по плът, но оживотворен от Дух, в когото Той също отиде да проповядва на духовете, които сега са в тъмницата, които някога време бяха непокорни, когато Божието дълготърпение ги чакаше в дните на Ной, докато се правеше ковчегът, в който малцина, тоест осем души, се спасиха през вода ; чийто образ, кръщението, и сега ви спасява - не измиването на плътската нечистота [17], а молбата към Бога за чиста съвест - чрез възкресението на Исус Христос, който се възнесъл на небето и е отдясно на Бога и на когото се покориха ангели, власти и сили. Този пасаж е от изключителна важност, хвърля силна светлина върху доктрината за ковчега и за връзката с умъртвяването на Христос. Както при потопа, така и при умъртвяването на Христос, всички вълни и всички води (Псалм 42:7 ; Иона 2:4) на Божия съд минаха над това, което само по себе си, е без грях. Творението бе залято от вълните на справедливия гняв на Всевишния Бог, и Духът на Христос (1 Петър 1:11), в Псалм 42:7, се провиква : Всички Твои води и Твои вълни преминаха над мене. Всички Твои води и вълни от гняв Божи преминаха над чистата и неопетнена личност на Господ Исус, когато беше прикован на кръста ; и, следователно, нито една от тези вълни няма да премина над този, който вярва. На Голгота виждаме, в цялата им истинност, чешмите на голямата бездна строшени и небесните шлюзи отворени (7:11). Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади (Псалм 42:7). Христос изпи чашата и понесе гнева съвършенно. Той пое по съдебен ред върху Себе си цялата тежест на отговорността на Своя народ и удовлествори по славен начин цялата тази отговорност. Душата на вярващия намира в това едн сигурен мир. Защото Господ Исус се възправи срещу всичко, което можеше да бъде срещу нас ; ако събори всички препятствия, ако Той премахна греха, ако пресуши гневната чаша на съда в место нас, и ако разпръсна всичките облаци - няма ли да се радваме ние на един сигурен мир ? Мирът е нашият неотменим дял ; на нас принадлежат дълбокото и неизразимо щастие и свята сигурност, че изкупителната любов може да дари със справедливост, поради съвършенно изпълненото Христово дело.

ГЛАВА СЕДМА 7

Ной не изпитваше ли никакъв страх от водите на Божия съд ? Сигурно, не ! Знаеше ли, че те всички бяха разлени, докато самият той беше въздигнат над същите тези води, извън досега на Съда. Неговият ковчег плаваше мирно над тези вълни, които бяха послужили за унищожението на всяка плът : сам Бог го беше поставил в този ковчег. Ной също би могъл да изрече триумфалните слова на апостола : Ако Бог е за нас, кой ще бъде срещу нас ? (Римляни 8:31). Всевишният Бог сам го беше приканил да влезе в ковчега : Влез ти и цялата ти челяд в ковчега (7:1). И после, когато той зае място там, Всевишният Бог затвори ковчега над него (7:16). Ковчегът бе едно сигурно убежище за всеки от онези, които Бог беше повикал. Бог пазеше вратата и без Него никой не можеше нито да влезе, нито да излезе. На ковчега имаше врата и прозорец. Господ, с могъщата си ръка, преграждаше вратата, оставяйки на Ной прозореца, през който той можеше да гледа нагоре, откъдето присъдата беше излязла, и да види, че тя беше минала за него. Челядта спасена, не можеше да гледа освен единствено отгоре, защото прозорецът беше поставен горе (6:16). Ной и близките му не можеха да видят водите на съда, нито на смъртта и опустошението, причинени от тези води. Спасението, идещо от бога, гоферовото дърво, се намираше между тях и всички онези неща. Те можеха да гледат само нагоре и да виждат безоблачно небе, вечното жилище на Този, който беше осъдил света, а тях беше спасил.

Нищо по-добре от тези думи не изразява съвършенната сигурност на този, който вярва в Христос : Всевишният Бог затвори ковчега върху него (7:16). Кой може да отвори нещо, което Бог е затворил ? Челядта на Ной се намираше в съвършенна сигурност, такава, каквато единствено Бог може да предостави, ничия мощ, ангелска, човешка или сатанинска, не би била способна да насили вратата на ковчега, за да нахлуят в него водите. Тази врата бе затворена от същата онази ръка, която бе отприщила небесните шлюзи и строшила чешмите на голямата бездна (7:11). Така, четем за Христос, че Той е този, който има ключа на Давид, този, който отваря, и никой няма да затвори, който затваря, и никой няма да отвори (Откровение 3:7) : Той държи също ключовете на смъртта и на Хадес[18](Откровение 1:18). Никой не може, без Него, да прекрачи през вратите на гроба, за да влезе или излезе. Той има цялата власт на небето и на земята. Той е глава над всичко в Църквата и в Него вярващият се намира в съвършенна сигурност (Матей 28:18 ; Ефесяни 1:22). Кой би могъл да достигне Ной ? Коя ли вълна би могла да проникне в този ковчег засмолен със смола отвътре и отвън (6:14) ? И сега, кой би могъл да се докосне до тези, които посредством вярата, са намерили убежище в сянката на кръста ? Всеки враг бе победен и заставен да замълчи завинаги. Христовата смърт отвърна триумфално на всичките трудности, докато възкресението Му е заявлението за съвършенното Божие удовлетворение в това дело, посредством което Неговата справедливост може да ни приеме, и която е основата на нашето доверие, за да Го доближим. Вратата на нашия ковчег е подсигурена по такъв начин посредством самата Божия ръка и не ни остава нищо друго, освен да се бъдем облагодетелствувани от прозореца ; или с други думи, да крачим в едно щастливо и свято общение с Този, който ни спаси от идващия гняв (1 Солуняни 1:10), и който ни направи наследници на бъдещата слава, която очакваме. Апостол Петър говори за този, който е сляп, късоглед и е забравил, че е бил очистен от старите си грехове (2 Петър 1:9). Това там представлява една плачевна състояние, която е и дялът на всеки, който не се грижи да поддържа, в молитвено състояние на духа, обичайното общение с Онзи, който ни затвори в Христа за вечността

Преди да се задълбочим в историята на Ной, да хвърлим поглед, не вече към тези, които бяха в ковчега, а към онези, на които Ной така дълго проповядва справедливостта (2 Петър 2:5), и които се оказаха извън ковчега. Много повече от един неспокоен поглед трябва да е проследявал кораба на милосърдието докато той се е издигал ведно с водите, но, уви ! вратата беше затворена, денят на благодатта беше отминал, времето на засвидетелствуването бе приключило, и то завинаги за онези, които касаеше. Същата ръка, която беше затворила вратата зад Ной, бе изключила онези, кото бяха останали отвън. Онези, които бяха останали извън ковчега, бяха безвъзвратно изгубени ; другите, действително спасени. Дългата поддръжка на Бог, както и свидетелството на неговия служител, бидоха презрени от хората, погълнати каквито бяха, от сегашните неща. Ядоха, пиеха, женеха се и се омъжваха до деня, когато Ной влезе в ковчега, и дойде потопът и ги погуби всичките (Лука 17:27). Сами по себе си, всички тези неща не бяха лоши и злото не беше в сторените неща, а в тези, които ги вършеха. Всяко от действията, които се споменават, може да бъде извършено в страх от Господа и в слава на святото Му име, посредством вярата. Но, уви ! вярата липсваше ; Словото Божие беше отхвърлено. Бог говореше за греха и за падението, но хората не бяха убедени. Бог им говореше за спасение, но те не обръщаха внимание и продължаваха да следват плановете и спекулациите си, без да ги е грижа за Бога. Действуваха така, сякаш земята им принадлежеше по договор за постоянно, забравяйки, че този договор съдържаше клаузата за реституция. Те забравяха тържествената дума докато ! Бог беше изключен. Цялото въображение на помислите на сърцата им беше само злина по всяко време (6:5), ето защо те не можеха да правят добро. Те мисеха, говореха, действуваха сами, доставяйки си удоволствие сами на себе си, забравяйки Бога.

Читателю, спомни си тези думи на Господ Исус : Както стана в дните на Ной, така ще бъде и в дните на Човешкия Син (Лука 17:26) ; или, както казва Матей : при пришествието на Човешкия Син (Матей 24:37). Биха искали да ни убедят, че преди появата на Човешкия Син сред небесните облаци (Матей 24:30), справедливостта ще се възцари върху земята от единия до другия `и полюс и че ние трябва да живеем в очакване на царството на справедливостта и мира, създадено чрез средствата, задействувани понастоящем ; но късият откъс, който току-що цитирахме, прекъсва из корен всички тези напразни и илюзорни надежди. Справедливостта царуваше ли върху земята по времето на Ной ? Божията истина бе ли се наложила ? Земята беше ли се преизпълнила с познание за Всевишния Бог, подобно на морското дъно, което покриваха водите ? (Исаия 11:9 ; Авакума 2:14). Писанието ни отговаря, че върху земята царуваше насилието (6:11), че всяка плът бе опорочила земния си път (6:12), че земята, също, бе опорочена пред Бога (6:11). Е, добре ! Така ще бъде и при пришествието на Човешкия Син ! Справедливостта на изнудването или насилието не си приличат никак ; не повече от универсалната злина и универсалния мир. Не е необходимо друго, освен да имаме сърце, покорено от Словото и лишено от предварителни мнения, за да схванем истинския характер на дните, които ще предшествуват непосредствено пришествието на Човешкия Син.

Нека читателят не позволява да бъде вкаран в заблуда, но да се преклони с уважение пред Писанието ; да счита, че то представляваше състоянето на света в дните преди потопа и нека той си спомни, че както е било тогава, така ще бъде и в края на настоящия период. Човекът по времето на Ной бе разгърнал, действително, една могъща енергия, за да превърне света в едно комфортно и приятно убежище ; но не бе помислил да направи от него място, достойно за Бога, нещо, което би било напълно различно. Така и сега човек се стреми да премахне по всякакъв начин неравностите по житейския човешки път и да го направи възможно най-гладък, но това съвсем не означава да се изравнят кривините и неравните пътища да станат гладки, за да се направят в пустинята пътеките за нашия Бог, нито пък да се изгладят неравните пътища, за да може всякоя плът да съзре спасението идещо от Всевишния (Исай 40:4,5). Цивилизацията се е възцарила, но цивилизация не означава справедливост. Хората се трудят да пометат и да украсят жилището си (Матей 12:44), не за да го направят способно да приеме Христос, но антихрста (Матей 12:45). Човек си служи с мъдростта, за да прикрие под гънките на собственото си дело, петната и мизериите на човечеството : но и така бидейки прикрити, тези петна съвсем не биват премахнати ; и ето че скоро те ще преминат през покритието, което ги крие и ще станат по-явно отвратителни от всякога. Скоро дигите, с които хората се мъчат с такова упорство да спрат пороя на човешката мизерия, не ще устоят на смазващата мощ на злото ; ще видим да пропадат всички човешки усилия за възпиране на физическата, умствена и морална деградация на Адамовото потомство в пределите, които е съчинило човешкото милосърдие. Бог е казал : краят на всяка плът дойде пред лицето Ми (6:13). Краят не е дошъл пред човека, но е дошъл пред Бога ; и въпреки че гласът на присмехулниците се чува все по-силно, казвайки : Къде е обещаното Му пришествие ? Защото, откакто са се споминали бащите ни, всичко си стои така, както е било от началото на създанието (2 Петър 3:4) ; обаче бързо се приближава мигът, в който тези присмехулници ще получат техния отговор : Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще отмине с бучене и елементите нажежени ще се разпаднат ; и земята, и делата по нея ще изгорят (2 Петър 3:4-10).

Такъв е Божият отговор на присмеха на умниците в този свят ; но не и на обичта и духовното ожидание на Божиите чеда. Тези последните, нека Бог да бъде благословен, имат една твърде различна перспектива : те очакват да отидат за срещата със Съпруга в небесата, преди злото да е достигнало до връхната си точка и Божият съд да се е стоварил върху това зло. Очакването на Църковното Събрание е не то да види света разрушен от огън, но да види изгрева на светлата Утринна Звезда (Откровение 22:16).

Но от която и страна, от която и да е гледна точка да бъде търсено разглеждането на бъдещето, нека обектът, който се представя пред взора на нашата душа да бъде Църквата в славата `и, или светът в пламъците ; очакваното възшествие на Съпруга, или внезапното и неочаквано идване на нощния разбойник (Матей 24:43) ; Утринната Звезда или изгарящото обедно слънце ; граването на Църквата, или съдът, ние трябва да чувствуваме колко важно е да държим на свидетелството на Бога в благодатта Му към окаяните грешници : Ето сега е благоприятното време ; ето сега е денет на спасенето и Бог беше в Христос и примири света със Себе Си (2 Коринтяни 6:2 ; 5:19). Сега, Бог помирява, скоро Той ще съди ; сега всичко е благодат ; тогава ще има само гняв ; сега Бог опрощава греха посредством кръста ; тогава ще го накаже посредством вечните мъки. Сега Бог провъзгласява посланието на благодатта, на най-чистата, най-изобилна и най-безкористна благодат ; говори на грешниците за едно изкупление, завършено посредством ценната Христова жертва : Той заявява, че всичко е вече завършено ; очаква, за да въздаде благодат :Дълготърпението на нашия Господ е спасение ; Господ не забавя това, което се отнася до обещанието, както някои смятат това за забавяне ; но Той е търпелив към вас, като не желае никой да погине, а всички да дойдат на покаяние (2 Петър 3:9,15). Колко тържественно прави всичко това нашето време ! Една благодат без примеси е оповестена, но прекъснатият съд е готов да се разрази !

Ако Бог ни направи внимателни към тези неща, с колко по-дълбок интерес би трябвало да следиме развитието на Неговите намерения ! Писанието разпръсква светлината си върху всички неща, благодарение на него ние не сме принудени да наблюдаваме събитията, които се следват с учудването на онези, които не знаят нито къде се намират, нито накъде отиват. Ние можем и би трябвало да имаме точно знание за нашето положение ; би трябвало добре да познаваме пряката тенденция на всички принципи, които в момента действуват, големият водовъртеж, към който забързано се отправят всички потоци. Хората мечтаят за едни златен век ; обещават си едно хилядолетие на изкуствата и науките ; хранят се от мисълта, че утре ще бъде същото каквото и днес, дори и повече (Исайя 56:12) ; но, уви ! колко напразни са всичките тези мисли и всичките мечти и всичките тези надежди ! Вярата може да съзре облаците, които се струпват над хоризонта на света : съдът наближава ; денят на гнева се забързва ; вратата ще се затвори ; енергията на заблудата (2 Солунци 2:11) ще започне да действува ! И в предвид на тези неща, не трябва ли да повдигнем гласа си предупредително и да се помъчим да противодействуваме чрез едно преданно свидетелство за злощастното човешко тщестлавие ? Безсъмненно, по същият начин, по който Ахав обвиняваше Михей (3 книга Царства 22:8), светът ще обвини нас, че пророкуваме само за зло, но какво от това ? Да пророкуваме това, което пророкува Божието Слово, и като правим това, единственната цел е да убедиме хората (2 Коринтяни 5:11). Божието Слово единствено ще може на мястото на измамните основи, върху които почиваме, да ни накара да стъпиме върху други непоклатими и вечни основи. То единствено ще е в състояние да ни отнеме една строшена тръстика (Исайя 36:6) и една измамна надежда, за да ни даде надежда, която никога не засрамва (Римляни 5:5). Истинската любов, Божията любов, не се провиква : Мир, мир ! А мир няма (Иеремия 6:14 ; 8:11) ; тя също не маже стената с кал (Йезекиил 13:10). Бог иска сърцето на грешника да си отпочине в мир в ковчега на вечната сигурност, ползувайки се още от сега от своето общение и хранейки с любов надеждата да се ползва заедно с Него от покоя, в едно подновено творение, тогава, когато провалата, разрухата и съдът ще са завинаги отминали.

ГЛАВА ОСМА 8

Да се върнем сега към историята на Ной и да го разгледаме от една нова позиция. Видяхме го да строи ковчега ; видяхме го и вътре в ковчега ; сега ще го видим да излиза от ковчега и да заема място в в новия свят. [19]

И Бог си спомни за Ной (8:1). Чудноватото дело на съда беше отминало, челядта спасена, с всичко, което бе свързано с нея, и отново припомнена на Бога. И изпрати Бог вятър на земята, и водите се понижиха. И затвориха се изворите на бездната и небесните шлюзи, и престана дъжда от небето (8:2). Тогава слънчевите лъчи започват да съживяват един свят, който току-що бе кръстен чрез кръщението на съда. Съдът е чудноватото Божие дело (Исайя 28:21) и въпреки че Бог се прославя посредством съда, той не изпитва удоволствие от него. Нека името Му бъде благословено, Той всякога е готов да остави съда, за да въздава милосърдие.

След изтичането на четирдесет дена Ной отвори направения от него прозорец на ковчега и пусна един гарван, който като изхвръкна, отлиташе и прилиташе, докато да изсъхне земята от водата (8:6,7). Нечистата птица отлетя и намери вероятно убежище върху някой плаващ труп ; тя не се завърна в ковчега. Но гълъбът, като не намери къде да стъпи, се завърна при Ной в ковчега . ; И той пусна отново едн гълъб, вън от ковчега. И гълъбът се върна привечер, и ето, той имаше в човката си лист от маслина (8:11). Не е ли това тук едно хубаво олицетворение на обновения дух, който всред погрома, който го обгражда, търси да намери своя покой и своята цел в Христос ; и не само това, но още се възползува от гаранциите на наследството, показвайки така, че съдът е отминал и че една обновена земя започва да се появява. Плътският дух, напротив, може да намери покой във всичко, с изключение на Христос ; той може да се храни с всякакви нечистотии : маслиновият лист не го привлича никак : той намира всичко, което му е необходимо всред една сцена, върху която царува смъртта, и, следователно, не се занимава с никакъв нов свят. Но сърцето, поучено и тренирано от Божия Дух, не може да си отпочине и възрадва освен в онова, в което Бог намира почивка и радост ; то си почива в ковчега на своето спасение до времето на възстановяването на всички неща (Деяния 3:21).

И нека да бъде така с тебе и с мене, скъпи читателю ! И нека Господ да бъде отдихът и делът на нашите сърца, така че да не ги търсиме в света, над който е Божият съд ! Гълъбът се завърна при Ной в ковчега и дочака момента на почивката си ; а ние, ние винаги би трябвало да намираме мястото си в Христа до времето на неговия триумф и слава в бъдещите векове ! Този, който трябва да дойде, ще дойде и Той няма да се забави (Евреи 10:37). Всичкото, от което имаме нужда, е още малко търпение.

И Бог проговори на Ной, казвайки му : Излез от ковчега. Същият Бог, който му беше казал Направи си ковчег и влез в ковчега сега казва на Ной Излез от ковчега. И Ной излезе и издигна олтар на Всевишния Бог (Стих 15 и следващите). Ной само трябва да се подчини : подчинението на вярата и култът на вярата биват винаги заедно : издигнат е олтар на самото място, където току-що се бе състояла сцената на съда. Ковчегът бе изнесъл Ной и семейството му, живи и здрави, плувайки над водите на съда ; той ги бе превел от стария в новия свят, където сега Ной заема мястото на обожател [20]. И, трябва да отбележим това, той издига олтар именно на Всевишния. Суеверието би обожествило ковчега, като нещо, превърнало се в средство на спасението. Сърцето винаги е предразположено да постави повелите на мястото на Бога. А ковчегът бе само една видима повеля, но вярата на Ной се издига от ковчега към Бога, повелил ковчега ; ето защо, когато го напуска, той вместо да се поколебае и да се огледа назад, или да сметне ковчега за обект на култ или боготворене, издига храм - олтар на Всевишния Бог и обожава Всевишния ; повече за ковчега не се споменава.

Всичко това съдържа една съвсем проста, но твърде практична поука. От момента, в който сърцето изоставя реалноста на Бога, от там нататък не съществува никакъв предел за човешкия упадък : той се отправя по пътя водещ към най-невежественото идолопоклонничество. За вярата всякоя повеля има дотолкова стойност, доколкото тя е средството, посредством което Бог влиза в общение с душата, с жива мощ, т. е. - дотолкова дълго, доколкото вярата може да гледа Христос с радост в повелите според институцията на самия Бог. Извън това, всякоя повеля няма никаква стойност. И ако тя се промъкне в някоя, дори незначителна мярка, между сърцето на обожателя и делото на Славната Христова личност, тя престава да бъде Божия повеля и се превръща в инструмент на дявола. За суеверието повелята е всичко, а Бог е изключен ; Божието име служи само за да бъде превъзнасяна повелята и да `и се даде власт върху сърцето и могъщо влияние върху човешкия ум. Така децата на Израел обожествиха медната змия (4 книга Царства 18:4). Нещо, което за известно време беше в ръцете на Бога средство на благослов за тях, стана, веднага след като сърцата им се отвърнаха от Всевишния, обект на суеверно боготворение ; наложи се Йезекия да го натроши като просто парче мед (Нехущан). Сама по себе си медната змия не беше друго освен едно парче мед, но като инструмент на Бога, той бе средство на голям благослов. И вярата го признава като откровение на Бога както и го беше представило, но суеверието, изхвърляйки, както всякога е било, откровението от борда, изгуби от погледа си реалното Божие намерение и направи от него един Бог на средството, който, сам по себе си, нямаше никаква стойност. Във всичко това не се ли съдържа едно дълбоко наставление по отношение на настоящия век ? Ние живеем в един век на предписания ; атмосферата, обгръщаща Църква, е пропита от елементите на една традиционна религия, която лишава душата от Христос и от Неговото спасение. Не че човешките традиции дръзко отричат съществуването на личността и на кръста на Христос, защото, ако ги отричаха, очите на мнозина биха се отворили, но злото взема един много по-коварен и по-опасен облик : прибавят се повелите към Христос и към Неговото дело ; грешникът вече не е спасен единственно от Христос, но от Христос и повелите. Така грешникът бива лишен от Христос и то всецяло, защото ще видими, че Христос и повелите, ще представлява, в крайна сметка, повелите без Христос. Ако се обрязвате, Христос никак няма да ви ползува (Галатяни 5:2). Можем единственно да имаме или Христос цял целеничък, или изобщо никакъв Христос. Дяволът внушава на хората, че те обожават Христос, възхвалявайки повелите Му и отдавайки им голямо значение ; той добре знае, че като постъпват така, те, в действителност изцяло отстраняват Христос и обожествяват повелите. Няма да е много, ако повтаряме, че суеверието превръща предписанието във всичко, че недоверието и мистицизмът го пренебрегват изцяло и че единствено вярата го взема предвид като божествена институция.

ГЛАВА ДЕВЕТА 9

Разпрострях се повече отколкото предполагах върху тази част на нашето проучване. Ще разгледам по-набързо Глава 9 -та, към която преминаваме сега.

В тази глава Писанието ни запознава с Новия Завет (= съюз), под който творението беше поставено след потопа, ведно със знака на този съюз. И благослови Бог Ноя и синовете му и рече сем : плодете се и се множете и изпълвайте земята (9:1). Наредбата, която Бог дава на човека при стъпването му върху възобновената земя, е да изпълни цялата тази земя, не само отделни части от нея, т. е . - изобщо земята. Волята Му беше хората да се разпръснат по цялата земна повърхност, без да мерят всеобщите си усилия, както се бяха опитали да направят, според това, което ни разказва Глава 11 - та.

След потопа, страхът от човека обхваща душата на всички по-низши създания, така че услугата, която му вършат е необходимият резултат от страха и ужаса. Животът, както и смъртта на по-низшите твари, трябва да служи на човека. Цялото творение е освободено от страха от един втори потоп поради вечния съюз, който Бог е сключил с него : съдът вече никога няма да вземе същата форма, под която тогава се състоя. Тогавашният свят, потопен от водата, загина. Така, със същото слово, са съхранени и днешните небе и земя, пазени за огън до деня на съда и погибелта на нечестивите човеци (2 Петър 3:6,7). Веднъж земята бе очистена посредством водата ; тя още веднъж ще бъде очистена посредством огъня ; но тогава ще се избавят единствено онези, които ще са потърсили убежище при Този, който прекоси дълбоките води на смъртта и който премина огъня на Божия съд.

И рече Бог : ето знакът на завета (= съюз), който сключвам между Мене и между вас . Аз поставям моята дъга в облака . и ще си спомня Моя завет (9:12 и по-нататък). Цялото творение почива върху вечната стабилност на завета на Бога, на когото дъгата е знакът ; тя няма защо да се бои от един втори потоп. Освен това, трябва само да се радваме : когато дъгата се появява в облака, Божиите очи се обръщат към него ; от това именно зависи и сигурността на човека, но не от собствената му, несъвършенна и несигурна памет, а единственно от паметта на Бога. Ще си спомня - казва Бог. Приятно е да се мисли за това, което Бог иска и за това, което не иска да си спомня : Той си спомня за Своя Завет, но няма да Си спомня за греховете на Своя народ (Евреи 10:17). Кръстът, който ратифицира първия, изтрива последните и вярата, обхващаща стойността, дарява с мир смутената душа и неспокойната съвест.

И когато изпратя облак на земята, ще се яви дъга в облака (9:14). Не е ли това едно хубаво и изразително олицетворание ? Слънчевите лъчи, отразени от това, което заплашваше със съда и ставащи още по-славни посредством самите облаци, които се струпват отпреде им, успокояват сърцето, напомняйки за Завета даден от Бога, спасението от Бога и споменът на Бога. Дъгата в облака напомня Голгота. Виждаме в това един тъмен облак, облакът на съда, който се изпразва върху свещенната глава на Божия Агнец ; един толкова плътен облак, щото посред бял ден мрак се спусна върху цялата страна (Лука 23:44). Но нека Бог бъде благословен, лъчите на вечната Божия любов пробиват мрака и вярата съзира в този толкова тъмен облак най-красивата и най-славната дъга, която някога се е появявала ; тя дочува словата : извършено е (Йоан 19:30) да се произнасят сред мрака и в тези слова разпознава съвършенната ратификация на вечния Завет на Бога не само с творението, но и с племената на Израел и с Божията Църква.

Последната част на тази глава представя един унизителен спектакъл. Този, който беше сторен владетел на творанието, не умее да владее самия себе си. Ной почна да обработва земята и насади лозе. Пи вино, опи се и лежеше гол в шатрата си (9:20 и по-нататък). Какъв беше за Бога Ной, единственият праведен човек, проповедникът на справедливостта ! Уви ! какво е човекът ? В каквато и позиция да го гледаме, винаги го виждаме да се проваля. Той съгреши в Еден, съгреши във възобновената земя, съгреши в Ханаан, съгреши в Църквата, съгреши пред наличието на хилядолетнете слава и щастие. Съгреши навсякъде и във всичко ; в него няма нищо добро (Римляни 7:18). Колкото и големи и колкото и надалеч да да се разпространяват привилегиите му, колкото и хубаво да е положението, в което е поставен, той върши единствено грешки и прегрешения.

Въпреки това, трябва да разглеждаме Ной от две различни гледни точки : като тип и като човек. И докато типът е преизпълнен с хубост и значение, човекът е обладан от греховност и лудост. И въпреки това Божият Дух написа следните слова : Ной беше човек праведен . ; Ной ходеше с Бога . (6:9). Божията благодат бе покрила греховете му и го бе облякла в неопетнено облекло от справедливост. Той бе намерил благодат пред очите на Всевишния Бог (6:8). Дори когато Ной откри своята голота, Бог не я видя, защото Той не гледаше Ноя в слабостта на неговата състояние, но в могъществото на вечната Божия справедливост. Това ни позволява да разберем доколко Хам в блужденията си се беше отдалечил от Бога и отчуждил от Божиите мисли, действувайки по такъв начин. Той, очевидно, не бе вкусил от щастието на човека чийто беззакония са опростени и чиито грехове са окрити (Псалм 32:1). И напротив, поведението на Сим и на Иафет ни предоставя един добър пример за начина, по който Бог наблюдава човешката голота и действува спрямо нея, така че те получават благословия, докато Хам получава проклятие.

ГЛАВА ДЕСЕТА 10

Тази глава съдържа историята на потомството, чиито родоначалници са тримата Ноеви синове, както и специалното упоменаване на Нимрод, основателят на Вавилонското царство, или на самия Вавилон, име, което заема важно място сред страниците на Божието Свето Писание. Вавилон е едно име, но и един принцип, които са добре познати. От глава десета на Битието до глава осемнадесета на Откровението, Вавилон непрекъснато се появява на сцената, винаги като постянен враг на призваните да засвидетелствуват на Бога публично върху земята : от това обаче не бива да се прави заключение, че Вавилон от Стария Завет е идентичен на този от Новия завет. Първият, несъмнено е бил град ; другият - една система ; и градът и системата упражняват своето могъщо влияние, враждебно на Божия народ. Израел едва що бе влязал във война с народите на Хананан, когато една Вавилонска дреха (Исус Навин 7:21) въвежда омърсение и вълнение, погром и смут всред войската (виж Исус Навин 7). Това е най-древният автентичен разказ, с който разполагаме, за коварното Вавилонско влияние върху Богоизбрания народ. Всеки внимателен читател на Писанието знае, впрочем, какво място заема Вавилон в историята на Израилевия народ.

Без да цитираме тук с подробности различните пасажи, в които се поменава Вавилон, ние ще отбележим само, че всеки път когато Бог разполага с едно свидетелско тяло върху земята, Сатаната пък разполага с един Вавилон, чрез който да компрометира и да разваля сводетелството. Когато Бог свързва името си с един град от света, Вавилон взема формата на град ; когато Бог свързва името си с Църквата, Вавилон взема формата на корумпирана религиозна система, наречена голямата блудница, майка на блудниците и на гнусотиите и т.н. (Откровение 17:1-6 и сл. ; 17:18). С други думи, Сатанинският Вавилон се проявява винаги като инструмент, създаден и фасониран от ръката на Сатаната, имащ за цел да попречи на Божето дело, както някога в Израел, така и сега, в Църквата. От начало до край в Стария Завет виждаме Израел и Вавилон противопоставени един на друг ; когато единият се въздига, другият запада. Така, когато Израел напълно се е проваля като свидетел на Всевишния Бог, царят на Вавилон му строшава костите (Иеремия 50:17) и го поглъща ; съдовете от Божия дом, които трябваше да стоят в града Иерусалим, бяха отнесени в града Вавилон (2 Летопис 36:18 ; Даниил 5:2). Но Исай, във възвишеното си пророчество от глава четиринадесета на своята книга, ни възправя пред лицето на противопоставящите се същности и ни показва, чрез една чудесна картина, Израилевата звезда, растяща и славна и един Вавилон, напълно съборен : И в оня ден, когато Господ те отърве от скръбта ти, от страха и от тежкото робство, под което беше заробен, ти ще подемеш победна песен против вавилонския цар и ще кажеш : как изчезна мъчителят - пресече се тиранията ! Откакто ти заспа, никой не идва да ни сече ! (Исай 14:3-8). Ето, това тук е относно Вавилон от Стария Завет. Що се отнася до този от Откровението, за читателят е достатъчно да прочете глави 17 и 18 от тази книга, за да разбере характера му и да проумее неговия край : той се проявява в един фрапиращ контраст със Съпругата, жената на Агнеца ; захвърлен е в морето - като голям воденичен камък ; после следва женитбата на Агнеца и цялото щастие и слава, които я съпътствуват.

Хуш роди Нимрод ; той взе да става силен на земята ; той беше силен ловец пред Господа Бога ; та затова се и казва : силен ловец като Нимрод пред Господа (Бога). Изпървом царството му се състоеше от : Вавилон, Ерех, Акад и Халие, в земята Сенаар (Битие 10:8-10). Ето я характеристиката на основателя на Вавилон. Той бе могъщ върху земята, могъщ ловец пред Господа (Бога) ; характеристиката на Вавилон от началото до края на Писанието отговаря по забележителен начин на произхода му. Вавилон се проявява всякога като едно могъщо влияние върху земята, противопоставящо се на всичко онова, което има небесен произход ; и едва когато бива изцяло разрушен, сред мнозинството се въззема към небето викът : Алилуия ! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщий царува (Откровение 19:6).

Това е краят на Вавилон : цялото му могъщество и слава, цялата му гордост и богатства, целият му блясък, могъщата му привлекателност и широкото му влияние, завинаги престават да съществуват. Той ще бъде пометен и запокитен в тъмнината, в страхът и отчаянието на една безконечна нощ. О, Господи, докога ?

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА 11

Съдържанието на тази глава представлява голям интерес за духовния човек ; в него става дума за два значителни факта, а именно : изграждането на Вавилон и призивът към Авраам ; или иначе казано, усилието на човек да бъде достатъчен сам за себе си и откровението давано на вярата, за това, което Бог е запазил за нея : опитът на човека да се установи на земята ; призивът, който Бог отправя към човека, за да го накара да се откъсне от нея и да го накара да намери частта, която му се полага, както и жилището му на небето.

По цялата земя имаше един език и един говор. Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там. И рекоха : хайде да съградим град и кула, висока до небето ; и да си спечелим име, от страх да се не пръснем по лицето на цялата земя (Битие 11:1,2,4). Човешкото сърце търси винаги де се сдобие с име, да си създаде един център ; - то желае да притежава нещо върху земята. Стремежите му не са насочени към небето, към Бога на небето, към небесната Слава, а винаги към нещо тук, на земята. Когато човек бива оставен сам на себе си, той винаги гради нещо - по-ниско от небето ; необходими са Божият призив, Божиието откровение и Божията мощ, който да го издигнат над сегашния свят.

 

В сцената, която ни се представя, Бог не е нито признат, нито търсен ; човешкото сърце не се грижи да стори такова място, където Бог да го обитава, нито пък да събере материали, с които да Му съгради храм : Уви ! Не ! ; Божието име дори не е споменато. Човекът от Сенаарската равнина бе имал предвид да си създаде репутация и от там насетне - винаги е целял именно това : било то в Сенаарската земя (10:11 ; Вавилон), било по бреговете на Тигър (10:11 ; Асирия, Ниневия ; Исаия 8:7 ; 37:37 ; Иона 1:2 ; Наума 1:2) - виждаме го все така, зает в търсене на самия себе си, възхваляващ сам себе си, изключвайки Бога навсякъде и във всичко ; между намеренията, принципите и пътищата му за постигането им, съществува едно тъжно съглашателство.

При това, независимо от гледната ни точка спрямо Вавилонското сдружение, твърде поучително е да виждаме в него преждевременното разгръщане на човешкия гений и неговите способности. Следвайки развоя на световната история, ние навсякъде виждаме сред хората все същата тенденция за сформиране на сдружения и на конфедерации. И тръгнали по този път, в по-голямата си част, те търсят възможност да осъществят своите намерения : независимо дали се касае за филантропия, за религия или за политика, нищо не се осъществява без някакво регламентирано и организирано сдружение. Добре е да обърнем внимание на този принцип и да разгледаме първите му прояви както и първото му приложение в Сенаарската равнина : Писанието ни показва едновременно планът, целта, самият опит и разтурянето на това сдружение.

Ако в сегашния момент ние погледнем около себе си, няма ли да съзрем навсякъде около нас сдружения ? Напразно би било да се заемем да ги изброяваме : те са така многобройни, както и проектите, които поражда човешкото сърце. Важно е обаче да се отбележи, че най-първото сдружение бе това в Сенаар, сформирано с цел, която нашият просветен век не би отрекъл, а именно, да подсигури интересите на човечеството и да прослави човешкото име. Но във всички тези сдружения вярата разпознава един съществен недостатък : Бог е изключен от тях. Но стремежът да се издигне човек без съучастието на Бога означава, този човек да се издигне на главозамайваща височина, откъдето той неминуемо ще залитне и ще се сгромоли, в смут и отчаяние, до безвъзвратното си падение.

Християнинът не би трябвало да признава друго сдружение, освен това на Църквата на живия Бог, формирана в едно тяло от Светия Дух, който слезе от небето, за да засвидетелствува Христовото прославяне, за да кръсти в едно единствено тяло всичките вярващи и да направи от него Божие обиталище. Вавилон е, от всякаква гледна точка, обратното на онова, което е Църквата. В края на краищата, той се превръща в демонско обиталище, както научаваме това от глава осемнадесета на Откровението.

 

И рече Господ : ето, един народ са, и всички имат един език, а пък ето какво са почнали да правят ; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят. Нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ от там по цялата земя ; и те престанаха да зидат града (Битие 11:6-8). Такава бе съдбата на първото човешко сдружение и така ще бъде до самия край. Сдружавайте се народи, и вие ще бъдете разбити Опашете се, и вие ще бъдете разбити (Исай 8:9).

Но как всичко става различно, когато Бог сдружава хората помежду им ! Виждаме в глава втора на книгата за Деянията, как Светият Бог слиза в безкрайната си благодат досами човека, дори посред обстоятелства, в които грехът е смъкнал самият този човек. Посланниците на благодатта са надарени от Светия Дух с могъществото да възвестяват Благата вест на езика на всички, към които те я адресират, защото Бог искаше да докосне сърцето човешко с вълнуващия разказ за благодатта. Не по този начин обаче бе провъзгласен законът върху обгърнатия в пламъци (Изходъ 19:18 ; 24:17) Синай : когато Бог заявяваше какво трябва да бъде човекът, Той говореше на един само език ; но когато разкрива какво представлява самият Той, Бог говори на множество езици. Благодатта събаря бариерите, издигнати поради човешката гордост и лудост, за да може всеки човек да чуе и разбере Благата вест за спасението, чудесните Божии неща (Деяния 2:11).

Защо това ? - С цел хората да се сдружат според Божиите принципи, около Бога - като техен център ; с цел, в действителност да им се даде един общ език, един общ център, един общ предмет, една обща надежда, един общ живот ; с цел - те да се обединят по такъв начин, щото повече никога да не се разпръскват и смесват ; с цел - да им с даде едно име и едно обиталище, които да бъдат вечни ; да им се изгради един град и една кула, чиито връх да достига до небесата, но и чиято неразрушима основа да бъде поставена в тези небеса от всемогъщата ръка на самия Бог ; с цел да бъдат обединени около славната личност на възкръсналия и прославен Христос, за да могат всички заедно да го превъзнасят и обожават.

Ако моят читател бъде така добър да прочете Стих 9-ти от глава 7-ма на Откровението, то той ще намери там една огромна тълпа от всяка нация, от всяко племе, от всеки народ и от всеки език, възправена пред Агнеца и въздаваща Му в един глас слава.

Има, измежду трите части на Писанието, които спряха вниманието ни, една поучителна и интересна връзка. В глава 11-та на Битието различните езици са израз на Божията присъда ; в глава 2-ра на Деянията, те са дарението на Неговата благодат, и в глава 7-ма на Откровението, всички езици са събрани около Агнеца, за да го прославят. Божието сдружение се осъществява в слава, човешкото - в смут. Първото е въведено от Светия Дух и има за цел да се възхвали Христос ; другото - от профанската енергия на падналия човек, с цел - възхвалата на същия този човек.

Нека Бог ни помогне да разгледаме и проумеем всички тези неща през могъществото на вярата, защото само така душите ни биха могли да извлекат полза. Най-интересните доктрини, както и най-задълбоченото познание на Писанието, могат да оставят сърцето пусто и студено : Христос е този, когото трябва да търсим и да открием в Писанието ; когато го открием, трябва да се храни