ДА  ВЪРВИМ

 

ВЕДНО

 

 

С  ИСУС  ХРИСТОС

 

 

 

 

 

 

 

Х.     Л.    ХЕЙИКООП

 

Библейските цитати са предадени според възможно най-близкия до оригинала превод.

 

ТРЯБВА   ЛИ   ДА   ПРЕЖИВЕЕМ  ОБРЪЩЕНИЕ ?

Скъпи приятелю,

 

            Въпросът, който задавате е от огромно значение и изисква да бъде разглеждан внимателно; затова искам веднага да ви отговоря.

            Вие ми пишете, че често, в лични разгоиори, както и на събирания ви се казва, че би трябвало да преживеете обръщение, но вие не изпитвате нужда от това. Вие сте се посветили изцяло на вашата работа, имате спокойно домашно огнище, близки приятели; очаквате че скоро ще имате добро повишение и освен това бихте желали да видите нещо от света. Следователно, вие сте напълно доволен от обстоятелствата, и за да бъдем искрени, тези непрестанни увещания да преживеете обрьщение ви изглеждат съвършено безполезни; те вече са ви дошли до гуша.

            Разбирам ви много добре. Има хора, които прекарват времето си да се занимават с делата на другите, да дават добри съвети и да казват, че това, което вършите не е добро. Да слушаш това безспирно, сигурно не е приятно, още повече, че не сте убеден в правотата на тези хора.

И все пак, именно, и това е основателният вьпрос: прави ли са те или грешат ? Трябва ли да преживеете обръщение или това не е необходимо ? Ако се отнасяше само до нещо незначително, то вие лесно бихте могли да се измъкнете, ако в последствие се окаже че сте сгрешили. И следващият пьт ще бъдете много по-внимателен. Но когато се отнася до обръщението, касае се вече за това кьде ще прекарате вечността. И това наистина е дотолкова важно,че си струва да бъдем наясно по този въпрос.

Мислили ли сте вече за вечността ? Да, съгласен съм, че не бихме могли да знаем какво представлява тя преди да сме били там. Но си струва труда поне веднъж да помислим сериозно за нея, за да имаме поне някаква малка представа, нали ?

            Според една легенда, веднъж един цар поискал да изпита един много интелигентен младеж. Той го попитал: “Колко трае вечността ?“

            Младежът отвърнал :“Царю, в една далечна страна има много висока планина, чийто връх се издига над облаците. Тази планина е от бронз. На всеки сто години идва една малка птичка и удря по нея с клюна си. Е добре. Когато по такьв начин планината бьде изтрита до такава степен, че да не се вижда, една секунда от вечността ще е изтекла.“

         Този отговор не дава ли представа за безкрая на вечността ? И въпреки това той не е точен, защото във вечността няма нито минути, нито секунди. Там и хиляда години са като един ден и един ден - като хиляда години (2 Петр. 3:8). Вечността няма край; тя е безкрайна.

            Тази алегория позволява да доловим нещо в отношението между продължителността на земния живот и живота ни във вечността. Какво са десет, петдесет, осемдесет или дори сто години ? Тогава нима не е важно да знаем къде и как ще я прекараме ?

            Това ме кара да мисля за една друга история. Както знаете, през Средновековието повечето принцове са имали шутове в дворците си. Обикновено, това били хора с някои телесни уродства, облечени в смешни дрехи, които чрез шегите и глупавите си забележки трябвало да забавляват господарите си. Такива били клоуните от онова време. Веднъж един принц подал на своя шут шапка, която по онова време само лудите носели (островърха шапка, украсена със звънчета и камбанки) и фалшив скиптър, и така го коронясал за цар на шутовете. Но при това поставил условие: шутът да ги даде на онзи, който се окаже по-луд от него. Не след дълго принцът легнал тежко болен. Шутът отишъл да го посети и запитал дали ще оздравее скоро. Принцът му отговорил, че според лекарите не се очаква нищо добро, скоро щял да умре.

            “Е, добре! - казал “лудият“. Вие навярно вече сте се приготвили за дългото пътуване и сте уредили всичко да е готово, за да бъдете приет“.

            “Не, казал принцът. Точно това е най-лошото! Не знам как ще бъда приет“.

            “Нима не знаехте, че ще ви е необходим цял един ден за това пътуване ?“

            “Знаех, разбира се, много добре, но никога не ми се е налагало да мисля за всичко. Имаше толкова много други неща за правене…“

            “Все пак, продължил шутът, когато предприемахте пътуване, па макар и за ден, винаги глашатай ви предвождаше и се грижеше за всичко: с какво ще се храните, какво ще пиете и т. н. А когато заминавахте за няколко дни, седмици или дори за няколко месеца всичко се приготвяше предварително: няколко дни преди тръгването ви много от вашите слуги се отправяха предварително, за да приготвят всичко необходимо за посрещането ви. А излиза, че за това тъй голямо пътуване изобщо не сте се приготвили. Затова ви връщам шапката на луд и скиптъра, защото самият аз никога не съм бил толкова луд“. Не е ли бил прав шутът ?

            Повече от десет години вие сте ходили на училище, сега работите по цял ден, но вечер продължавате да учите, за да постигнете по-добро положение. И така двадесет години вие работите неспирно, за да можете после в продължение на четирдесет години да живеете охолно, а и по-късно да се препитавате от пенсията си или от икономии в продължение на десет години, а ако достигнете и до дълбока старост, в продължение на двадесет години. Какво бихте си помислили за такива родители, които не пращат децата си на училище и не ги насочват да си изберат професия с аргумента: «Нека си играят спокойно, без да мислят за бъдещето ! Когато достигнат възрастта сами да се издържат, те ще се справят !“ ?

            След като полагате усилия и жертвувате толкова години от живота си, за да имате от какво да живеете добре още петдесет или шестдесет години, с какво бихте се извинили, че не сте помислили за вечността и сте загърбили въпроса: къде ще бъдем през вечността ? Още повече, че не можете да сте сигурни ще получите ли добро място, ще се разболеете ли, или ще умрете, преди да сте достигнали до нея. Но вие отлично знаете, че вечността е пред вас. “Писано му е на човека веднъж да умира !“ Това Библейско твърдение нито веднъж до сега не е било поставяно под съмнение дори от най-големите скептици и най-закоравелите атеисти. Те не смеят да го отрекат, защото кой не е виждал смъртта да хлопа на вратата на някой от близките му ?

            Но как продължаваше стихът от Евр.9 ? “… а сетне съд“. Не е ли непростимо безумие да не се погрижим за нищо и да оставим нещата да вървят от самосебе си ? Разбира се, един ден сами ще видите къде сте през вечността. Но… тогава вече няма да има начин да промените вечността.

            “На мястото където дървото падне, там то ще си и остане“ (Екл. 11:3).

            Може би ще кажете: “За какво да бързам! И така вече имам да върша толкова неща“. А и нямате никакво желание да посветите свободното си време на такава злокобна тема като смъртта. Мислите си, че ще имате достатъчно време да поразмислите за тези неща когато станете малко по-възрастен, когато вече сте успели да се порадвате на живота и сигурно ще ви остава повече свободно време.

            Сигурни ли сте, че ще живеете още петдесет години, тридесет, или пък само десет, или само още дванадесет месеца ? Или дори дванадесет часа ?

            Спомням си за един търговец в Холандия, който слушаше от прага на магазина си проповед, изнасяна на улицата. Когато проповедта свърши, той се прибра в къщи, седна на един стол, и в следващият миг вече беше мъртав!

            И дори още много да ви остава да живеете, бихте ли искали да правите това, което ви се харесва докато сте млад и здрав, а на Бога да отдадете само остатъка ? Ако си избирате да живеете така (и ако продължите да сте още жив) Бог все още ли би ви приел ?

            Разбира се, “Бог… иска всичките люде да се спасят“ (1 Тим. 2:4); на всички хора Той казва:“Примирете се с Бога“ (2 Кор. 5:20). Той прие разбойника от кръста и хиляди други, които се обърнаха към Него на смъртното си ложе. Познавах една жена, която на 85 години преживя обръщение.

            В Йов, 33 глава, виждаме, че Бог говори веднъж, и два пъти на човека и ако той не послуша гласа Му, “запечатва поуката“ в него.

            След като Фараонът бе отказал неколкократно да се подчини, Бог закорави сърцето му така, че той вече не можеше да преживее обръщение.

            След присвояването на Църквата, Бог ще изпрати на всички онези, които бяха чули Евангелието, но не бяха повярвали в него “… заблуда… та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината.“ (2 Сол. 2:11,12). Бог може да извърши същото и спрямо вас, ако продължавате да отхвърляте поканата му да преживеете обръщение (Деян. 17:30,31): “Бог, прочее, без да държи сметка за времената на невежество, заповяда сега на всички люде навсякъде да се покаят, тъй като е определил ден, в който ще съди обитаемия свят справедливо и чрез човека, когото е определил; за което вече е дал уверение на всички, като го е възкресил от мъртвите“.

            Не желаете ли и вие сериозно да се замислите по този въпрос и сега да дойдете при Бога, за да изповядате пред него греховете си и да Го помолите да ви приеме ?

            “И тъй от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява : молим ви от Христова страна, примирете се с Бога, който заради нас направи грешен Онзи, който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога (2 Кор. 5:20,21).

            “Днес, ако чуете Неговия глас, не закоравявайте сърцата си“ (Евр, 4:7) !

 

Сърдечни поздрави.

Ваш брат в Господното служение

Х.  Л.  Х.

ЗАЩО   ТРЯБВА   ДА   ПРЕЖИВЕЕМ  ОБРЪЩЕНИЕ

 

Скъпи  приятели,

 

            Сега вие ме питате, защо трябва да преживеем обръщение и какво в същност е обръщението ?

            Най-простият отговор на въпроса ви е този: защото Бог казва! Когато Бог говори, не Му се отвръща. Ние сме негови създания и като такива трябва да се преклоним и да се подчиним. “Но ти човече, който си, що отговаряш против Бога ? Създаденото нещо ще рече ли на онзи, който го е сътворил: “Защо…“(Римл. 9:20) ? В Деяния 17:30 четем: “Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички люде, навсякъде, да се покаят“. Да, споменава се около осемдесет пъти за покаяние (обръщение) в Стария завет и около седемдесет в Новия.

            Но Бог ясно ни показва в Словото Си защо заповядва на хората да се покаят. “Към вас е търпелив, не искащ някой да погине, но всички да дойдат на покаяние“ (2 Петър 3:9). В Деяния 17 мотивът на заповедта му към хората да се покаят е, че “е назначил ден, в който ще съди справедливо обитаемия свят.“ Идва денят, когато всеки ще трябва да дава сметка за живота си на своя Създател. И Бог, който познава хората, ще каже тогава като съдник: “Понеже всички съгрешиха и не заслужават да достигнат до Божията прослава“(Римл. 3:23). Ето защо Бог иска от човека да преживее обращение, “защото това е добро и приятно за Бога, нашият Спасител, който иска всичките люде да бъдат спасени и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:3,4).

            Основната причина, поради която Бог заповядва на хората да се покаят е, че човекат не се е подчинил на своя Сьздател, че той е грешник и ще бъде справедливо осъден от Бога.

 

Човекът е грешник

            Каква горчива истина! В дейтвителност много хора не мислят за това и дори го отричат. Но самите те убедени ли са в това, което говорят ? И нима един честен човек може да отрече, че често върши лоши неща ?

            Многократно съм имал случай да запитам тези, които на висок глас твърдят, че винаги са живели честно и че никому не са причинили болка, дали съвестта им никога не ги е укорявала за някоя постъпка, дума или мисъл. И почити никой не е имал смелостта да отвърне, че съвестта му никога не го е упрекнала.

            Грешникът е човек, който е грешил. Той не става такъв само след като вече е извършил много лоши деяния. Един единствен грях е достатачен да стори от човека грешник. Всеки сам може да установи това в ежедневието. Никой няма да каже: “Този или тези не са убийци, защото до сега не са убивали повече от един или два пъти“. Но когато става дума за отношението му към Бога, човекът би искал да приложи друга мярка, защото иначе той трябва сам да се осъди.

 

Съвестта

            Бог на всекиго е дал съвест (Римл. 2:15), която да свидетелствува за лошите неща, които човект върши. Не че съвестта разкрива всичко, което е лошо. Нашата съвест се влияе и оформя от обкръжението, в което живеем. Но тя се обажда винаги, когато човек извършва нещо, считано за лошо, от обществото, в което е израснал. Бог се е погрижил всички хора, дори тези, които никога не са чували да се говори за Него и които не познават Словото Му, да бъдат предупредени когато съзнателно вършат неща, които знаят, че не са добри, за да могат всички да размислят и да стигнат до убеждението, че са лоши и виновни.

            Ако се вгледаме в собствения си живот, колко ли грехове вече сме извършили съзнателно, самонадеяно ? Да предположим, че сте на осемнадесет години и че през първите осем години от вашето съществувание вие съзнателно не сте постъпвали лошо. Всщност това е погрешно, защото много добре знаете, че съвестта ви вече се е обаждала и тогава. Но след тези първи осем години, колко пъти още съвестта ви е проговаряла ? Да допуснем веднаж дневно. Това прави 365 пъти годишно и 3650 пъти досега за вас. За човек на 28 години това би правило 7300 пъти, а пък за някой на 68 години - 21,900 пъти.

            Следователно вие сами виждате, че съвестта ви вече е привличала вниманието ви поне 3650 пъти за някой грях (а всъщност, това не е ли бивало много по-често ?). Може ли някой, допуснал толкова много грехове да твърди, че не е грешник ? Праведният Бог трябва ли да оправдае такъв човек.

            Всичко това не е ли напълно достатъчно да докаже, че всеки човек заслужава съд и трябва да се изповяда пред Бога, че е сгрешил против Него и заслужава вечна погибел ?

 

Неволни грехове

            Сега се явява един друг въпрос. Човек не е ли виновен единствено за греховете, които е допуснал напълно съзнателно ? Не е ли виновен също и когато е можел да знае, че начинът, по който е постъпил не е бил правилен ? И когато някой закон се окаже нарушен, съдията няма ли да обяви за виновен дори и този, който твърди, че не познава този закон. А би трябвало да го знае, защото вече е бил оповестен. Откъдето и максимата: “Никой не е оправдаван поради незнаене на закона! “Когато определя присъдата съдията би могъл все пак да държи сметка и за това, ако се докаже, че нарушителят не е познавал закона. Един адвокат, който би нарушил точните разпоредби на закона, ще бъде наказан по-строго отколкото някой незнаещ, извършил същото нещо. Но и в двата случая, съдията ще ги обяви за виновни.

            В Словото Божие откриваме същия принцип: “Ако някой съгреши, и направи това по отношение макар и на една от заповедите на Всевишния, наставляващи какво не бива да се върши и не си даде сметка за това, той ще бъде виновен и ще понесе своята вина …. И ако стори каквото и да е нещо, което Господ е заповядал да се не прави, макар че не го е знаел, пак ще бъде виновен и ще носи простъпката си“ (Лев. 5:15,17). Това лесно се разбира. Човекът, който като създание е отговорен пред своя Създател и който трябва да отговаря за делата си пред него, нима има правото сам да решава в какво е виновен или невинен ? Това е неприемливо ! Единствен Създателят, Оня, който е създал човека и му е възложил мисия, има право да съди дали неговото създание е било на висотата на своята отговорност. Бог единствен определя какво е грях. Ако и ние искаме да знаем, необходимо е да вникнем в неговите мисли.

            По този въпрос Божието Слово е твърде ясно. В Битие 1:28 и 2:15-17 виждаме мисията, която Бог бе възложил на човека. Той трябваше да обработва и да пази Едемската градина в подчинение и повинност на Бога. Онова, което това пдчинение поставяше на изпитание, бе забраната да се яде от дървото за познаване на доброто и злото.

            Но какво стори човекът ? Още при първия случай, в който би могъл да докаже своето подчинение и своята повинност, той не послуша Господ, но съзнателно наруши заповедта. Ето го началото. Три хиляди години по късно, Бог отбелязваше в Словото си: “Господ надникна от небесата над човешките чада, за да види има ли някой разумен, който да го търси. Всички се отбиха от пътя, всички заедно се развратиха; ни един не върши добро.“ (Пс. 14:2-3) А хиляда години след това Божието Слово казва още: “Няма никой разумен, който да търси Бога; всички се отклониха, всички станаха ненужни, никой не е добродетелен, няма ни един:“ (Римл. 3:11-12). Следователно Божията присъда не може да се обясни по друг начин, освен с тези думи: “Понеже всички съгрешиха - не заслужават да достигнат до Божията прослава“ (Римл. 3:23).

 

Що е грях ?

            Тогава може би вие ще кажете: “Допускам, че често върша лоши неща, но не мога да твърдя, че никой никога не е вършил и добро: за такива като Анри Дюнан или Алберт Швейцер, който са посветили живота си в помощ на другите. Пък и когато ям, пия, ходя на училище или отивам на работа аз не върша нищо лошо.“

            Сами по себе си тези неща не са лоши, но те лесно могат да станат такива. Ако изядеш една ябалка, в това няма нищо лошо; но дете, което яде ябълка след като майка му е забранила, е непокорно. Тук стигаме до същността на въпроса: “Що е грях ?“

            Човек е създаден от Бог и негов дълг е да Му служи. Всичко което върши в противоречие с положението и задачата, които Бог му е отредил, е грях. Този принцип намираме в 1 Йоан 3:4: “Грехът е беззаконие“. Всяка постъпка, с която човек пренебрегва властта на Бога над творението му, е грях.

            Да се яде, например, е грях, ако не се върши в подчиненост спрямо Бога. Господ Исус ядеше само тогава, когато Бог Му казваше (Мат. 4:4, Йоан 4:34). Тази е причината, поради която в Божието Слово се казва: “Господи, какво искаш да сторя ?“ Не достигаме ли до заключението, че всичко, което сме вършили е грях ?

            Ето какво се казва в Божието Слово: “Никой не прави добро, ни един“ (Римл. 3:12). “Всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше постоянно само зло“ (Бит. 6:5). Това е причината, поради която праведният Бог трябва да съди всички люде. Това е причината, поради която милостивият Бог приканва всички люде да се обърнат към Него, защото той желае да ги спаси от страшния съд, който ги очаква.

 

Що  е  обръщението

            Ето че достигам до втория ви въпрос: “Що всъщност е обръщение ?“

            Не е лесно да се обясни, защото нито “обръщение“, нито “покаяние“ са точен превод на гръцката дума “метаноя“, използвана в оригиналните ръкописи на Божието Слово. Не съществува българска дума, която да предава точният смисъл на гръцката.

            Според 1 Сол. 1:9, може да се каже, че идеята за “обръщението“ се съдържа в тази дума. До тогава животът на Солунците беше обърнат към идолите. Сега те се бяха “обърнали“, т.е. отвърнали от идолите и обърнали към Бога. Но някои пасажи от Деян. 2:37,38; 17:30,31; Откр. 9:20,21 и др. показват, че тази мисъл е свързана със самоосъждането, с присъда над собствения живот и на постъпките ни пред Бога.

            Можем следователно да кажем, че обръщение означава приближаване към Бога, за да се самоосъдим пред Него, изповядвайки, че не сме живели в подчинение, поради което сме водили лош начин на живот и имаме вина. От това ще личи, че сме се огорчили от постъпките си.

            Ако думата “обръщение“ не е лесна за обяснение, тя не представлява трудност за този, който е дошъл в светлината на Бога и е признал пред него всичко за себе си и съда, който е заслужил. Бог гледа сърцето и съвестта, а не ума. Митарят мълвеше само: “О Боже, бъди милостив към мене грешника!“ Но Бог, който всякога вижда в сърцата и съзира помислите и намеренията ни (Евр. 4:12), знаеше добре какво се крие зад тези думи.

            Не, не изречените думи, а откровенността на сърцето което поднасяме на Бога, е това, което определя имало ли е “обръщение“. И ето, питам ви сега: вие преживяли ли сте обръщение ? Явили ли сте се пред Бога с вашите грехове, с вашата вина, изповядвайки Му вашето погубление ?

            О, не чакайте повече ! Направете това още днес. Утре, може би, ще бъде много късно!

 

Сърдечни поздрави.

Вашият приятел   Х. Л. Х.

 

 

КАК   ДА   БЪДЕМ   В   МИР   С   БОГА  ?

            Скъпи приятелю,

 

            Много се зарадвах, когато научих, че сте се признали за изгубен грешник, изгубен може би за вечността, ако трябваше да се явите пред Бог такъв, какъвто бяхте досега. Вие сте изповядали и греховете си пред Него, но не сте сигурен, че те вече са ви простени. И сега ме питате, да не би покаянието ви да не е било достатъчно и дали вашето обръщение наистина е било дълбоко. Защото има дни, в които изобщо не мислите за тези неща или пък ги приемате с безразличие.

            Разбирам ви добре, защото и аз съм преживял същото. От много време знаех, но тогава още бях твърде млад, че съм изгубен. През деня не мислех много за това, но вечер, когато си легнех, ме обхващаше страх: “Ако тази нощ умра, ще бъда изгубен за вечността !Тогава отново изповядвах греховете си пред Бога и го молех да ми прости. Но никога не бях напълно сигурен, че той ще ми ги прости. Един ден сестра ми, която беше по-голяма от мене, ми каза, че е намерила мир. Попитах я как го е постигнала и вечерта се опитах да постъпя точно по същия начин, но разбира се, без резултат.

            Бях седемнадесет годишен и една вечер бях седнал на леглото си, мислейки си обезкуражено: “С молитва нищо не става. Толкова години вече моля Бог да ме спаси, а никаква промяна не е настъпила“.

            И в този момент Бог вложи в мене следната мисъл: писано е, че “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и справедлив и ще ни прости греховете, и ще ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1:9). Не е ли вярно това ? Разбира се, че е вярно. Бог не лъже, помислих си аз. Господ тогава ясно ми показа какво означаваше това за мен. А именно, че моите грехове са били простени още първия път, когато съм ги изповядал чистосърдечно пред Него. И в този миг мир изпълни сърцето ми, или по-точно казано, съвестта ми намери покой. От тази вечер вече бях напълно уверен, че греховете ми са простени. Никога повече не се усъмних в това, защото Бог го беше казал!

 

Достатъчно ли съм се покаял ?

            Защо ми бяха необходими толкова години преди да получа мир ? Една от причините несъмненно беше, че имах прекалено малко чувство за вина и не съзнавах напълно що е грях. Не че Бог е определил някакъв праг и не прощава, ако съзнанието за греховете ни и нашето покаяние не достигат до него. Никога не е било човек в момента на своето обръщение да е чувствувал достатъчно покаяние или достатъчна убеденост дълбоко в себе си за своите грехове. Само след обръщението разбираме колко сме лоши.

            Но Бог иска да имаме пълната убеденост за нашето погубление. Колкото по-дълбоко бъде то, толкова по-пълно ще бъде и обръщението ни; колкото повече разбираме присъдата, която заслужаваме, толкова по-искрена ще бъде изповедта за нашите грехове и по-дълбок покоят и мирът, които ще ни изпълнят след това. Така действува Светият Дух в сърцето на грешника и търси да постави съвестта му в Божията Светлина, за да може той да види своето погубление и размерът на греховете си и да разбере каква присъда трябва да произнесе над него справедливият и свят Бог.

            Но не в това е сърцевината на въпроса. Решаващият фактор беше, че аз гледах в себе си, а не в Бога. Неговото Слово не ми стигаше. След като разбрах греховете си и видях, че съм се провалил, аз трябваше да се вслушам в гласа на Бога. Божието Слово не оставя никакво съмнение по този въпрос: “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и справедлив и ще ни ги прости“. Аз търсех сигурност за опрощението на греховете си в собственото си сърце и в своя живот, вместо да приема Божието Слово, което уверява този, който изповяда греховете си, че те са простени.

 

 

Божието  правосъдие

            Бог не прилича на земните съдии, имащи нежно сърце, които биха се оставили да бъдат размекнати и не биха наказали така жестоко някой, който би успял да предизвика съчувствието им повече от някой друг, който не би съумял да стори същото, защото Божията любов и милост никога не застават пред Неговата справедливост. Точно това е чудесното в Евангелието: същият този Бог, който един ден ще упражни своето правосъдие над всички грешници, показва днес справедливостта си като прощава и снема греховете от тези, които идват при него, водени от вярата си в Исуса Христа. Защото Божието правосъдие е разкрито в Евангелието чрез принципа на вярата (Римл. 1:17). За да …“покаже сега своята справедливост, та да се знае, че Той е справедлив и че оправдава всеки, който вярва в Исуса“ (Римл. 3:26).

 

Оправдвние

            Бог всякога действа само в пълно съгласие със Своята правда. Човек щеше да бъде безвъзвратно изгубен, ако Господ Исус не бе извършил изкупителното дело на Голгота.Божията любов искаше да спаси човека от вечно погубление, но това беше невъзможно, защото Неговата правда изисква правосъдие над грешните. А Божията любов не може в никакъв случай да се проявява в противоречие с Неговата правда.

            Тогава се е извършило това чудо, за което ни се говори в Евр. 10, в Пс. 40, и т. н.. Божията воля бе “да се спасят всичите люде“ (1 Тим. 2:4). Господ Исус стана човек и каза: “Ето, аз идвам… за да изпълня, о, Боже, Твоята воля.“ Той отиде на кръста и там реши за нас въпроса за греха. Там Той олицетвори греха и Бжия съд над греха падна върху Него; и чрез този съд Божията правда бе напълно задоволена.

            Но не за самия Себе Си Господ понесе този съд Той бе Святият, Правведният, Този, който не познаваше греха. Той понесе греха като Заместник на всички, които чрез вярата, щяха да го приемат като свой личен Спасител.

            И сега Бог може да каже на всички грешници: “Примирете се с Бога.“ (2 Кор. 5:20) Не само любовта Му, но и неговата справедливост, изискват всички онези, които идват при Него чрез вярата си в Господа Исуса да бъдат опростени.

 

Възкресението като  доказателство  за  Божията

 правда

            Бих искал да разгледаме този въпрос по-отблизо. Господ Исус отиде на кръста и там понесе чрез собственото си тяло греховете на тези, които са Го приели и ще Го приемат (1 Петр 2:24). Той също се превърна в грешник и като такъв трябваше да бъде съден (2 Кор. 5:21; Римл. 8:3) “Смъртта е доказателство и разплата за греха“, който ни отдалечава от Бога (Откр. 20:14,15). Това Господ Исус трябваше да изтърпи на кръста. Той бе изоставен от Бог през тези ужасни часове на мрак; Той умря. Но на кръста Той можа да каже: “извърши се вече“.

            Господ можеше ли да остане в гроба след като бе извършил делото на изкуплението ? Божията справедливост, чрез която цялото осъждение падна върху него, изискваше сега Той да се отдели от смъртта. Делото бе изпълнено; Божият съд бе извършен и Божията справедливост бе напълно задоволена. Бог Го възкреси измежду мъртвите (Еф. 1:20). Това е доказателството за света и за нас, че Бог прие акта на заместване от Господа Исуса и бе задоволен (Йоан 16:8,10). Ако Господ не бе възкръснал, това би доказало, че делото все още не е завършено. И тогава не би имало спасение и за нас (1 Кор. 15:17,18). Възкресението следователно е в центъра на Евангелието и всякакви нападки срещу тази истина разрушават Благата вест.

            В Римл.4:25 четем: “… Който беше предаден за нашите прегрешения и бе възкресен за оправданието ни.“

            Ние живеем във века на благодатта. Бог казва за всички люде “… всички съгрешиха и не заслужават да достигнат до Божията слава“. Но Той казва също:“А те биват оправдани даром чрез Неговата благодат, чрез изкуплението, което е в Исуса Христа, когото Бог постави като изкупител чрез кръвта Му, посредством вяра.“ (Римл. 3:23-25).

            Тази вест е “за всички и към всички, които вярват.“ (Римл. 3:22). Това се отнася само за тези, които признават Божествената присъда, че са изгубени, но които в същото време, приемат с вяра Исуса Христа.

            Светият Дух следователно е подействувал в сърцето ви, карайки ви да признаете греховете си и погублението си. Вие сте дошли при Бога и сте изповядали пред него това, което сте и което сте извършили досега. Бог е насочил вашия поглед към Господа Исуса; казал ви е : “Той умря за грешниците; ако Го приемеш, ще ти зачета делото Му.“ Вие сте приели Господа Исуса, сега трябва да повярвате също, че това, което Бог казва е вярно и че следователно, вашите грехове са ви простени. Не става въпрос за това, което вие чувствувате, за вашите емоции, но за това, което Бог е казал. Всичко зависи само от това. В нощта на Пасхата (Изход 12), когато ангелът-унищожител преминаваше през Египет, той не се спираше пред къщите, върху които имаше кръв. Не беше важно дали първородният или близките му щяха да го видят. Беше им достатъчно да правят това, което Бог бе казал, за да бъде всичко наред; но за да имат мир, беше им необходимо да повярвт, че са в безопасност, защото Бог бе казал така.

            Най-прекрасното измежду всичко е, че Бог, когато приема един грешник, се прославя във всяко отношение. Очевидно е, че неговата милост, благодат и любов се проявяват чрез това; но това не е всичко. Когато един грешник идва при Бога посредством вярата си в Господа Исуса Христа, Бог му зачита делото на Господ Исус. Поради това, че Господ Исус понесе изцяло присъдата, която заслужава грехът, грешникът може да рече: “Бог ме вижда без нито един грях. Няма повече нито един грях, който трябва да бъде осъден. Следователно Бог е справедлив, когато ме освобождава от всяко осъждение и когато ме оправдава. Така се прославя Божията справедливост и Неговата истина; защото Бог е казал в Словото Си, че иска да спаси грешника. Значението на 1 Йоан 1:9 става съвсем ясно: “Ако изповядаме греховете си, Той е верен и справедлив, за да ни прости греховете и за да ни изчисти от всяка неправда.“

 

Бог знае кои сме ние

            Вие казвате: “Но аз не намирам никаква промяна. Дори върша много повече лоши неща от преди“. Допускам лесно, че вие виждате сега много повече грехове у себе си, отколкото преди. И другояче не може да бъде, защото Светият Дух ви е отворил очите. Но Бог вече е знаел какви сте, когато вие сте отишли при Него. Той е познавал вашето сърце, живота ви, всичките грехове, които сте извършили, а и в бъдеще може би ще извършите. Той е знаел и знае безкрайно повече неща от тези, които вие ще научите на тази земя. “Благостта на Бога, нашият Спасител и Неговата любов към хората се проявиха“ дори по времето, когато сме били от тези, за които се казва: “Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени от разни страсти и удоволствия и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни и се мразехме един друг“ (Тит. 3:3,4). “Понеже, когато бяхме още немощни, на надлежното време Христос умря за нечестивите… Но Бог проявява своята любов към нас чрез това, че когато бхме още грешници, Христос умря за нас“ (Римл. 5:6,8; 2 Кор. 5:20). “Бидейки неприятели, ние бяхме примирени с Бога“ (Римл. 5:10).

 

Ние сме в мир  с  Бога

            И така, въпреки че Бог знаеше много добре какви сте били вие, Той даде Господа Исуса, за да имате чрез вярата си в Него вечен живот. Той е казал: “Ако дойдете при мен чрез вярата си в кръвта на Господа Исуса, вие даром ще бъдете оправдани“ (Римл. 3:23-25). Той е казал, че ако дойдете при Него така, Той ще ви освободи от всеки грях, показвайки по този начин Своята справедливост. Това доказва, че след като вече сте отишли при Него, изповядвайки своята вина, Той няма нищо против вас. От негова страна всичко е наред. А вие самите имате ли нещо против Бога ? Не. Вие сте дошли при Бога, защото сте признали, че имате нужда от неговото опрощение.

            Тогава защо нямате мир ? Да си в мир с Бога означава, че повече няма нищо, което да пречи в отношенията между тебе и Бога: всичко е наред. Бог вече няма нищо против вас: Той ви е оправдал, защото сте повярвали в Господа Исуса и, следователно, и на вас се полага вечното изкупление, което Господ получи (Евр. 9:12; Римл. 5:1). И вие нямате нищо против Него; вие сте се помирили с Бога (2 Кор. 5:20). В Римл. 5:1 четем: “Оправдани чрез вярата, ние сме в мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос!“

 

Но аз нямам  мир!

            И все пак вие казвате: аз нямам мир! - Това е възможно, защото вие все още не сте приели, че мирът е бил установен преди много години. Господ Исус създаде мира. Той е нашият мир. И Той ни оповестява този мир (Еф. 2:15,14,17). “… Като въдвори чрез Него мир с кръвта, пролята на Неговия кръст“ (Кол. 1:20). От момента, в който сте го приели и вие вече сте част от този мир. Но за да се радвате на мира, трябва да повярвате, че е така. Вие ще почувствувате мир веднага, след като повярвате, че Бог говори истината, когато казва, че Господ Исус установи този мир на кръста. Вие приличате на онези японски войници върху един малък остров сред Тихия океан, които пет години след края на войната, продължавали да живеят така, сякаш все още били във война. Те очаквали вражески атаки и други подобни, също като през войната. И защо ? Защото вярвали, че военните действия продължават. Истинската, дълбоката причина за липсата на мир във вас е, че вие не приемате безрезервно Божието Слово. И това ви причинява голям ущърб. Нещо повече: не почитате Бога, като не вярвате в Неговото Слово. “Бог не е човек, та да лъже“ (Числа 23:19).

            След като сте повярвали на Бог и по този въпрос, вие бихте могли да му поблагодарите и за всичко което ви е дал, за неговата чудесна благодат. И чак тогава ще почувствувате в сърцето си мир - но не и преди това. Хората казват: “Като видя - ще повярвам!“ Бог казва: “Повярвай и ще видиш! “

 

            Сърдечни поздрави.

Ваш приятел Х. Л. Х.

 

 

ОСВОБОДЕН   ОТ   СИЛАТА   НА   ГРЕХА

            Скъпи приятелю,

 

            Вие вече сте намерили покой за вашата съвест в делото извършено от Христа. Изповядали сте греховете си пред Бога и сте повярвали в това, което Бог казва за Господа Исуса и за Неговото Дело. Сега знаете, че няма да бъдете осъден и можете да кажете: “Неговата кръв ме изми от всичките ми грехове!“

            Въпреки това, вашите думи не изразяват особена радост. Може би вие сте я изпитвали друг път, но в този момент сте я загубили. Няма нужда да питам какво се е случило. Моят личен опит ми го подсказва, а и Божието Слово го потвърждава.

            Вие сте разочарован от самия себе си. Мислили сте, че животът ви напълно ще се промени, след като преживеете обръщение и съвестта ви намери мир. А сте открили, че е станало точно обратното. Все още същите лоши мисли ви спохождат. Вашият характер и вашите недостатъци са все същите, както преди обръщението. Раздразнителен и избухлив сте и сега, както и преди. Казвате си, че това не би трябвало да бъде така (и имате право) и че Бог също не го одобрява. Самият вие не го искате и се стараете да се преборите с него. Но напразно. Нещата вървят все по-зле. Понякога ви се струва, че има малко напредък, но ето че скоро отново всичко се разваля пак. Молили сте се много Господ да ви помогне да победите. Но и това не е довело до нищо. Може би и вие сте опитали това, което една вярваща ми каза веднъж: “Колкото повече се моля сутрин, токова нещата вървят по-зле през деня!“

            Познато ми е, защото съм го преживял. Следващите две години, след като намерих покой за съвестта си, се чувствувах толкова жалък, че не смеех да говоря на никого за моето обръщение. През тази година моята майка многократно ми казваше: “Трябва да преживееш обръщение!“ А аз не смеех да и кажа, че вече съм го преживял. Струваше ми се, че тя няма да ми повярва, като вижда как се държа.

            Как да се обясни това ? Нали не е нормално животът на едно Божие чадо да не се промени след обръщението; не е нормално един вярващ, макар и неволно, да продължава да греши и от това да бъде дълбоко нещастен.

            Има две причини за това състояние на нещата:

1. Ние не познаваме или не разбираме напълно значението на делото, извършено от Господа Исуса, такова, каквото Божието Слово ни го разкрива;

2. Или, ако схващаме нещо от тази истина, ние не я правим своя, не я реализираме, защото не я приемаме като такава, просто защото Божието Слово го казва.

 

Участта  на  човека

            В последното си писмо ви показах, че според първите глави на Посланието към Римляните, всички люде са съгрешили и следователно са виновни пред Бога, но въпреки това, тези, които приемат Господа Исуса, получават опрощение на своите грехове и Бог ги опрадава. Така че всички, които са преживели обръщение, могат да кажат:

            “Оправдани поради вярата си, ние сме в мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос“ (Римл. 5:1).

            Бог е ЗА грешника и е наредил всичко така, че той да може да бъде спасен.

            След Римляни 5:12, е развита една нова тема. Вече не се говори за нашите грехове, т. е. за нашите лоши постъпки, а за нашата участ. Зщо човек не прави нищо друго, освен вечно да греши ? Защото неговата природа, сърцето му, са зли. “Сърцето е измамливо повече от всичко и е много болно; кой може да го опознае ?“ (Ерем. 17:9). “Защото отвътре, от човешкото сърце произлизат злите помисли, блудството, кражбите, убийствата, прелюбодейството, користолюбието, нечестивостта, коварството, сладострастието, лукавото око, хуленето, гордостта, безумството“- казва Господ Исус (Марк 7:21,22). В Тит 3:3, апостол Павел прави портрет на нашата участ: “Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамни и поробени на разни страсти и удоволствия и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни и се мразехме един друг“. Тук няма просто изброяване на нашите лоши постъпки, а описание на чувствата ни, на нашето състояние и природа.

 

По образ и подобие на Бога

            В Римляни 5:12-21 ни се обяснява защо притежаваме такава греховна натура: ние всички сме произлезли от Адам.

            Адам беше направен по образ и подобие на Бога (Бит. 1:26; 5:1). “По образ на Бога“ показва положението, което той е получил в творението. Като Божи служител, той представляваше Бог на земята и като такъв, бе начело на земното творение. Въпреки падението и объркването, което последва от него; въпреки голямата промяна, която настана, Адам - и хората, които произлизат от него - остават в творението образ на Бога. (1 Кор. 11:17).

            “По подобие на Бога“ сочи чистотата и невинността на Адам. Между Твореца и Неговото творение се бе установило морално разбирателство. За жалост, то не трая дълго. Адам престъпи Божията заповед, изгуби своята чистота и стана виновен грешник. Повече не е казано за Адам, нито за наследниците му, че са по подобие на Бога. Това определение е използувано само по отношение на това, което Бог бе направил от човека по времето на сътворението (Бит. 1:26; 5:1; Яков 3:9).

 

По образ и подобие на Адам

            В Битие, 5 глава, се говори ясно по този въпрос. В стих 1 четем, че Бог сътвори човека по Свое подобие. Но в стих 3, където Адам придобива син, той вече е по негов образ и подобие; по подобието на един виновен грешник, на едно създание, изпаднало далече от Бога. Така че всяко новородено дете, е още с раждането сиеедно грешно създание, защото то има природата на своите родители.

            Йов казва: “Кой може от нечестивеца да извади чист човек ? Никой !“ (Йов 14:4). И Давид: “Ето, родих се в нечестивост и в грях ме зачена майка ми“ (Пс. 51:5). В Римляни 5:12:21 виждаме заключението, произлизащо от това състояние на нещата: чрез прегрешението на Адам измряха мнозина, защото чрез прегрешенията на един смъртта царува (стих 15,7). Последствията от прегрешението на Адам са, че осъждение дойде за всички (стих 18) и чрез непослушанието на Адам мнозина станаха грешни (стих 19). С други думи: участта на всеки човек, от рождението му, е такава като на първия му баща, Адам, след падението: един грешник, очакващ смъртта, изгонен от Едемската градина и от близостта на Бога.

            Следователно тук се говори за участта на човека, а не за греховете, които той е извършил. Още преди човек да е допуснал един единствен грях, неговата участ е следната: той е грешник, който ще бъде осъден на смърт. Не защото се е родил виновен; той ще стане виновен по-късно, чрез постъпките си, чрез греховете, които ще извърши. В Откровение 20:12 виждаме, че мъртвите ще бъдат съдени според делата си, а не според участта си. И въпреки това, участта на човека го прави неспособен да отиде на небето. Бог не може да търпи в близост до себе си човек с греховна натура. Светият Бог трябва завинаги да отстрани от Себе Си човека с такава натура. Бог, който е Светлина, и в когото няма мрак (1 Йоан 1:5) не може да допусне никакъв мрак в Своето присъствие (Еф. 5:8). Той ще изхвърли човека навън, в мрака, където : “ще има плач и скърцане със зъби“. (Мат. 8:12; 22:13). Следователно, ако Господ Исус не бе извършил делото на изкуплението, никой човек не би могъл да отиде на небето, дори и децата, умрели веднага след раждането си, които не са извършили нито една греховна постъпка.

 

Опрощението  на  греховете не е достатъчно

            От току-що казаното, следва, че не е достатъчно само да бъде дадено опрщение на греховете. Ако Господ бе понесъл всичките ни грехове на кръста, но не бе направил нищо повече за мен, аз със сигурност нямаше да бъда съден за моите грехове, но въпреки това щях да бъда изгубен за вечността. Бог може да ни прости греховете, но той не може да търпи една зла духовност, една лоша и греховна натура. Бог даде на човека всички възможности, за да може той да покаже дали има нещо добро в него. Такъв беше случаят преди потопа, когато Бог не бе дал още никаква заповед, никаква забрана; след потопа, Бог положи закона за наказание на злото (Бит. 9:5,6); после, когато отдели Израел като Свой народ и му даде заповеди и напътствия и в Своята Благост прие да живее сред него (Второзак. 4:6-8). После му даде съдии, пророци и царе. Той го възпита под Своята дисциплина. Накрая, Той Самият дойде, “в плът“, чрез благодат на земята. “Бог в Христа примиряваше света със Себе си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им“ (2 Кор. 5:19). А какво стана ? “Той дойде при своите си; и своите Му не го приеха“ (Йоан 1:11). “Светлината свети в тъмнината, а тъмнината не я разбира“ (Йоан 1:5). “Човеците обикнаха тъмнината повече от светлината“ (Йоан 3:19). Людете бяха дотолкова зли, та стигнаха до там да отхвърлят Бог, който им се разкриваше с благодат и разпънаха Исус, “Бог…явен в плът“ (1 Тим. 3:16). Кръстът явно показва, че човекът е напълно корумпиран и лош, и че Бог не може да направи нищо друго с него, освен да го осъди.

            Ето защо, в Йоан 3, Госпд Исус не казва: “Ако някой има неопростени грехове, той не може да види Божието царство“, а казва “Ако се не роди някой изново…“.

 

Божият отговор

            Римляни 5:12-21, ни дава божествения отговор на този труден въпрос. Първият човек, първият Адам, предаде по-нататък участта, която бе негова след падението му, на всички онези, които произхождат от него, т. е. на всички люде по рождение. Тогава Бог постави на земята Господа Исуса, като втория човек, като последния Адам, (1 Кор. 15:45 -47), за да предаде Той онази участ, която бе придобил чрез делото Си (делото на кръста) на всички, които са се слели с Него. Това ни довежда до въпроса: Каква е тази участ ?

            Господ Исус “на кръста сам понесе в тялото Си нашите грехове, под Божията присъда“ (1 Петър 2:24). Но това не е всичко. В Римляни 8:3 се казва, че “Бог изпрати Сина Си в плът подобна на греховната плът и заради греха в плътта осъди греха“. И в 2 Кор. 5:21 четем: “Който за нас направи грешен Онзи, който не знаеше що е грях, за да станем чрез Него праведни пред Бога“.

            Тези два пасажа не ни говорят за нашите грехове и за лошите ни постъпки, а за самия грях, за принципа на злото, за извора на греха, за греховната ни натура. Римляни 8:3 ни говори за “греховната плът“ и за “греха в плътта“. Нашата греховна същност е определена чрез тези две изречения в Римляни 5:8.

            В тези пасажи виждаме, че Бог направи от Господа Исуса олицетворение на греха, когато той бе поставен на кръста. Там Госпосд не само понесе нашите грехове. Той също така зае мястото на нашата греховна натура. Бог осъди този, който грях не познаваше, сякаш той бе някакъв грешен човек, имащ греховна нвтура. Бог осъди едновременно греховната натура на човека и греховете му (лошите му постъпки) и присъдата и над двете се стовари върху Господа Исуса. Така Господ умря и бе погребан.

 

Последният  Адам

            Но Божията сила Го възкреси от мъртвите (Еф. 1:20), доказвайки, че справедливостта на Бога бе напълно задоволена както по отношение на нашите грехове така и по отношение на греховната ни натура. Господ Исус възкръсна и присъдата бе отменена. Сега той стои пред Бога в едно ново положение като Такъв, който изцяло е изтърпял осъждението на греховете, но Който е бил възкресен от Бога, като доказателство, че напълно е задоволил Божествената присъда; и сега Той живее живота на възкръсналия. Ето участта на Господа Исуса, като втори човек, като последния Адам, който стана родоначалник на новото, на Божието семейство.

            Римляни 5:12-21 ни казва, че всички, които са се съединили с Него, споделят с Него тази участ. “Божията благодат и дарения, чрез благодатта на един човек, Исус Христос, се преумножиха за мнозина (стих 15). “А дарбата (идва) за оправдание от многото прегрешения“ (стих 16). “Много повече тия, които получават изобилието на благодатта и даренията, сиреч на правдата, ще царуват в живота чрез единия Исус Христос (стих 17). Делото на Господа Исуса е достатъчно за “оправдание на живота“ и чрез послушанието Му, ние бяхме “считани за праведни“ (стих 13,19). Благодатта царува “чрез справедливост за вечен живот“ (стих 21) “Защото ако сме се съединили с Него, чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото“ (Римл. 6:5). Еф. 2:6 отива още по-далече. Бог ни е възкресил с Христа и ни е поставил да стоим с него в небесни места, в Христа Исуса.

            Сега вече знаем, че делото на Господа Исуса означава единственото опрощение за нас. Когато един грешник идва при Бога с вяра в Господа Исуса, за да изповяда своите грехове, Бог му дава място в Божието семейство, той принадлежи на Господа Исуса. Делото на Господ Исус изцяло го касае. Това ще рече: наказанието за греховете му (за грешните му постъпки) беше занесено на кръста; и като последствие те му бяха опростени. Но греховната му натура също е осъдена и умира чрез смъртта на Господа Исуса на кръста. Сега той участвува в живота след възкресението на Господа Исуса; последният Адам (“животворящ дух“) (1 Кор. 15:45) духна към него и му даде собствения Си живот на възкресение (Йоан 20:22). Той притежава вечен живот, притежава живота на Господ Исус като свой (Йоан 3:15,16; 1 Йоан 1:1,2 ; 5:11-13, 20).

 

Мъртъв  с  Христа

            Този, който е разбрал това, не се старае повече да става по-добър. Той е проумял, че не може да подобри това, което Бог е обявил за безвъзвратно изгубено. Но той знае, че на кръста Бог го е накарал да умре ведно с Господа Исуса; това е, което изобразява кръщението. Той е бил кръстен, за да участвува в смъртта на Господа Исуса, бил е “погребан чрез кръщението“ (Римл. 6:3,4). (Тази истина не се ли омаловажава щом като кръщението е практикувано чрез покръстване, а не чрез потапяне ?) Той знае, че Бог го вижда само в новия му живот, живот в който той нито иска, нито може да греши. И той самият се вижда такъв: мъртъв за греха, но жив за Бога чрез Господа Исуса (Римл. 6:11). Той не може да се пребори с греха в себе си, а и никъде не четем, че християнинът трябва да го прави; напротив, той просто трябва да се смята като мъртъв за греха. (Тук трябва да се отбележи че Евр. 12:4 не говори за греха, който е в нас, а за греха в света, който ни е враждебен). Разбира се, грехът който се намира в него, ще иска да се прояви. Той ще иска да покаже, че все още е жив, но християнинът не трябва да му го позволява. Не трябва да му обръща внимание, а да гледа само в Господа Исуса. Когато грехът действува в сърцето ми и иска да привлече вниманието ми, аз не трябва да се вслушвам в него, а да насочвам мислите си към Господа. Тогава няма да мисля повече за греха. Само когато отправим поглед към Господ Исус, новият живот може да се прояви в нас: “А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като Духа Господен“ (2 Кор. 3:18).

            Ако постъпвам така, тогава Светият дух, който обитава в мен, се нагърбва с битката срещу плътта (срещу греховната натура) (Гал. 5:17). Не ние ще водим битка. “Считайте себе си мъртви за греха и живи за Бога, в Исуса Христа“ (Римл. 6:11).

 

Опитност

            Как става така, че както писах в началото на това писмо, толкова много вярващи стенат под тежестта на греха ? И че няма нито един вярващ, който да не познава от собствен опит това състояние, както и борбата свързана с него ! Не казвам, че тази борба трябва да продължи през целия живот на вярващия. Да бъде благословен Бог, че това не е така. Господ Исус победи Сатаната и греха. Така всички, които имат своя живот в Него, могат да се чувствуват свободни (Гал. 5:1,13,16) и да живеят като победители (Римл. 8:1-4). Всички, които на практика реализират положението от Римл. 8:1-11, са освободени от властта на Сатаната, от греха и от смъртта. Плодът на Духа се намира в тях (Гал. 5:22) и справедливите изисквания на закона ще се изпълнят в тях (Римл. 8:4).

            Но всеки познава тази борба, защото само благодарение на опита, ние ще сме в състояние да познаем освобождението.

            Когато някой преживява обръщение, то той гледа в своите грехове и е загрижен, защото го очаква Божията присъда. Той приема нов живот и получава обновена воля, с която желае да служи на Бога. Търси Божията воля и иска да я изпълнява като закон. Но по този начин той опознава само своята греховна натура, само своята участ. Римл.7 ни описва този опит.

            В първите четири стиха имаме доктрината, позицията. Мъртви сме за закона, но сме присъединени към един друг, към възкръсналия Христос. Стихове 5 и 6 въвеждат опита. Първата констатация е, че законът няма никаква сила. Той е свят, справедлив и добър. Той беше “за живота“, защото, “този, който извърши това, ще живее“. Но от опит знам, че той ми носи смърт, защото според заповедта, алчността се е породила в сърцето ми; но пък самия закон ми забранява да бъда алчен. Това довежда до истинското опознаване на моята природа: “Зная, че в мене, т. е. в плътта ми, няма нищо доброто (стих 18). Въпреки това, фактът, че искам доброто, а върша злото, което ненавиждам (стих 15), ме кара да правя разликата между онова аз, което иска да върши добро, да, което намира радост в Божия закон (стих 22) и онази сила в мен, грехът, който ме кара да върша зло (стих 20). Тогава, трябва да си призная, че съм пленник на греха, който ме обитава. Аз съм грешник; това е “законът на греха“, непоклатимото правило, срещу което съм безпомощен да се преборя. Аз съм роб на този закон.

            Тогава Светият Дух ме довежда до ужасяващото откритие за моята безнадеждна участ и аз се провиквам : “О, аз, окаяникът! Кой ще ме избави от смъртното ми тяло ?“ (стих 24). Отговор намираме в Словото Божие, в стих 25 : “Има избавление чрез Исуса Христа, нашия Господ“.

 

Освобождение

            Освободен съм от смъртното тяло! То бе осъдено на кръста чрез Христа (стих 3). “Не вече аз живея, но Христос живее в мен“ (Гал.2:20). Аз съм “в Христа“, в същото положение, което Той зае след възкресението. Следователно, и аз няма да бъда осъден (Римл.8:1). Светият Дух е създал в мен нов живот, който не само че не греши, но е в пълно съгласие с Този, който ми го е дал (Йоан 3:5-6). Освен това Светият Дух ме обитава и Той е силата, която позволява на новия живот да се проявява спред природата си (1 Кор. 6:14; Йоан 4:14; 7:38,39). Той е, който се нагърбва и с борбата с плътта (Гал. 5:17). Така законът (неотменимо правило!) на Духа в живота на Исуса Христа ме е освободил от закона на греха и на смъртта (Римл. 8:2; 7:23). Вече не живея чрез плътта (чрез старата си природа), а чрез Духа. Участта ми ще се характеризира от притежанието на живота, породен в мен от Светия Дух след новото ми раждане (Йоан 3) и от обитаването на Светия Дух в мене (Римл. 8:9). Това означава, че аз принадлежа на Христа, че аз съм християнин.

            Естественото състояние на вярващия е той да бъде свободен - освободен от Сатаната, от греха и от смъртта: освободен, за да служи на Бога - свободен, за да се радва на едно непрекъснато общение с Бога, за да има съвършена радост (1 Йоан 1:3,4).

            Дано Бог благоволи да ни даде, на вас и на мен, да сме винаги в това нормално състояние.

            Най-сърдечни поздрави,

 ваш брат в Господа Исуса,  Х.  Л.  Х.

 

 

БОГ   ПРЕДОПРЕДЕЛИЛ   ЛИ   Е   ХОРАТА   ЗА ПОГУБЛЕНИЕ

            Скъпи  приятели,

 

            Вие сте били малко притеснени, защото някой ви е казал, че не е възможно да се знае тук, на тази земя, дали някой е спасен, защото не е известно дали е избран.

            Бихте могли да отговорите на това много лесно, чрез Библията. Божието Слово казва: “За да не погине, който вярва в него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16). Щом Бог винаги казва истината, ние можем да бъдем сигурни в спасението си. Никой не може да отрече, че Божието Слово е истинно. Веднъж попитах едного, който си поставяше същия въпрос, дали вярва, че може би апостол Павел е бил при Бога и се е консултирал с Него относно книгите си. Естествено, той ми отговори отрицателно. Тогава го попитах: А как е могъл да напише на слунците: “Знаейки, възлюбени братя о Господа, вашето избиране“; и как е могъл във всичките си послания да нарича тези, на които пише “свети“ ? Моят събеседник не можа да ми отговори, но на следващия ден дойде при мен и ми каза: “Сега вече и аз знам, че съм спасен“. Всъщност Божието Слово говори много ясно за избранничеството. Кое Божие чадо не е чело с почит пасажи като Ефесяните 1:4,5; Римляните 8:29,30; 1 Петър 1:2 и т.н. и не е изпитвало после благоговение към своя Бог, който му е оказал такава огромна милост ?

 

Предопределение

            За жалост, човек не се придържа само към това, което Божието Слово казва, а си позволява да отиде по-далеч в размишленията си, за да направи онова, което нарича логически заключения. Резултатът е виден в декларациите, които влизат в противоречие с Божието Слово, и които, всщност, петнят името му. Доктрината за предопределението на всичките люде е само карикатура на славното описание, което ни дава Божието Слово за избранничеството.

            Според доктрината за предопределението, Бог е избрал само неколцина за вечно спасение, а всички останали е решил да отхвърли; това учение се базира на Римляни 9:8-23. Да прочетем този пасаж и да поразсъждаваме върху него.

 

Милостта  не  се  ограничава  само  с  евреите

            В първите осем глави от посланието към Римляните намираме описание на човешката участ, както и отговора, който Бог ни дава там. Човек безвъзвратно е изгубен: “Всички съгрешиха и не заслужават да достигнат до Божията Слава, бидейки даром оправдани от неговата благост (Римл. 3:23,24). Всички биват спасени само чрез благодат и това не е валидно само за юдеите: благодатта е отправена също и към другите нации.

            Но юдеите не бяха съгласни с това. Те имаха привилигеровано положение и искаха да го запазят. Особено силно тази тяхна враждебност се изрази когато Евангелието беше оповестено и на езичниците; виж например Деяния 13:45-50; 15:1; 17:5; 28:25- 29.

            В главите от 9 до 11 на Посланието към Римляните Апостолът се занимава със следния въпрос: как да съгласува общото положение на юдеите и на езичниците, по отношение на Евангелието с особеното положение, което юдеите бяха получили от Бога ?

 

Аврамовото  потомство

            Първото нещо, за което претендираха юдеите беше, че са потомци на Аврам. “Добре“, казва Апостолът, “но тогава също трябва да признаете и Исмаил, защото и той бе Аврамов син“. Дори и да възразим, че майката на Исмаил е била само робиня, от която са произлезли арабите, съществува още и Исав. Яков и Исав имаха един и същи баща, една и съща майка и бяха близнаци. И все пак Исав, въпреки че бе първородният, не стана родоначалник на Божия народ. Не защото Яков бе по-добър. Но защото още преди рождението им Бог бе казал, че по-големият ще служи на по-малкия.

            Следователно, не по право на Юдеите се пада това привилегеровано положение, а поради освободителната сила и милост на Бога. Ако искаха да изтъкват своето право, тогава те също би трябвало да признаят арабите и едомитите за Божи народ, а точно това те не желаеха да сторят. Но ако те бяха Божи народ само поради освободителната сила и милост на Бога, то Бог нямаше ли право да простре благодатта си и над другите ?

            Следователно виждаме, че не става дума за избранничество или за отхвърляне на вечността, а само за едно привилегировано положение на земята.

 

Обикнах  Яков  и  намразих  Исав

            Тези думи от Римляни 9:13 са употребени специално за потвърждаване на доктрината за отхвърлянето. Но това означава да объркаме стихове 12 и 13. Това, което четем в стих 12, Бог бе казал наистина още когато децата не бяха родени, но не и преди създаването на света, както това е казано за нас в Ефесияни 1:4.

            Тук става въпрос за едно земно положение, и Бог бе произнесъл тези слова малко преди рождението на децата (стих 10). А стих 13 е цитат от книгата на Малахия 1:2,3. Това е едно изявление, което Бог направи почити 1400 години след смъртта на Яков и на Исав, след като Той вече познаваше живота им и живота на техните потомци. В Евреи 12:16,17 ни се говори за Исав като за блудник и нечестивец, който за една паница храна продаде правото си на първороден и не намери време да се покае. Очудващо ли е, че Бог казва за такъв човек, че го мрази: “Ти мразиш всички, които вършат беззаконие“ (Пс. 5:5) ?

            Достигаме до стих 15 “Ще покажа милост, към когото ще изпитвам милост и ще пожаля този, когото жаля“. Това е цитат от Изход 33:19. Народът бе въздигнал Златния телец и бе отхвърлил Бога (Изх. 32:4). Той бе заслужил да бъде осъден (Изх. 32:10); но Моисей се помоли за него. Тогава Бог отново показа своята милост и пощади народа. Тези думи доказват, че Бог си запазва правото да изяви Своята милост дори тогава, когато е заслужено наказание. Следователно това че Израел бе Божи народ се дължеше само на милостта. Как тогава този пасаж би могъл да послужи като потвърждение на доктрината за отхвърлянето ? Стих 15 твърдо постановява принципът на милостта. Там където всички са заслужили да бъдат осъдени, само милостта на Бога може да посочи някакъв изход. За какво би послужило на човека от днес да не греши (дори ако можеше да го направи !) ? Той и без това ще бъде осъден за греховете, направени дотогава.

 

Бог  закоравява някой  хора !

            Стих 17 е цитат от Изход 9:16. Бог казва на Фараона, че ще закорави сърцето му, за да покаже чрез това цялата Си мощ. Но преди това е необходимо да прочетем предхождащото. В Изход 5:2 Фараонът казва: “Кой е Вечният, че да послушам гласа му и да пусна Израиля ?“ И той добавя още работа на народа (5:17). Въпреки всички знамения и бедствия които Бог изпрати, той не се подчини на волята Му. Тогава само Бог каза: Сега ще закоравя сърцето ти така, че цялата тежест на моята присъда ще се стовари върху тебе.

            Вярно е, че Йехова бе казал още преди това, че ще го направи (Изход 4:21), защото Той предварително знаеше, че Фараонът няма да се подчини. Той познаваше сърцето на Фараона (3:19). Но само след като многократно Той бе говорил на Фараона и бе изпратил много знамения и бедствия, и след като Фараонът всеки път бе отказвал да пусне народа и още повече, след като много пъти не бе удържал думата си, Йехова закорави сърцето му (9:12). Чак тогава Той се обърна към него с думите, записани в Римляни 9:17.

            Това, че Бог закоравява нечие сърце е една много сериозна истина. Той стори това с Фараона. Понякога Той го прави и днес. И веднага след грабването на Църквата Той ще направи същото и с онези, които са чули Благата вест, но не са я приели (2 Солунци 2:11). Все пак, Бог никога не го прави преди да е дал на човека възможност да преживее обръщение (Йов 33:14-30). Това е нещо съвсем различно от учението, проповядвано от доктрината за отхвърлянето.

 

Бог е свободен да действува така, както желае

            В Римляни 9:19-21 въпросът се третира съвсем обобщено. Бог няма ли правото да върши със Своето творение каквото пожелае ? Ако Бог пожелаеше да направи от едного съд за почтенна, а от друг - съд за непочтенна употреба, не би ли имал Той правото да го стори ? Може ли творението да си позволи да държи сметка на своя Творец ? Бог, като творец, има правото да върши каквото пожклае със Своите творения. Той има првото към едного да бъде милостив и в същото време да обрече друг на вечно погубление. Но Бог никога не си е послужил с това свое право. Той е светлина и любов и никога не действува във противоречие със Самия Себе Си.

            Стих 21 говори именно за това. Той напомня Еремия 19. Там Бог споменава за правото си да върши с Израел каквото пожелае. Грънчарят прави от глината съд, но ако съдът се развали, той прави от него нов съд.

            “Тогава Господното Слово дойде към мене и ми рече: Доме Израйлев, не мога ли да направя с вас същото, което прави този грънчар ? - казва Господ. Ето, както е глината в ръката на грънчаря, така сте и вие, Доме Израйлев в Моята ръка“ (Ерем. 18:5,6).

            Но как Бог се е възползувал от това си право ? “Когато бих рекъл за някой народ или царство да го изкореня, съсипя и погубя, ако оня народ, за който съм говорил, се отвърне от злото си, Аз ще се разкая за злото, което съм намислил да му сторя. А когато бих рекъл за някой народ или за някое царство да го съградя и насадя, ако извърши това, което е зло пред Мене, като не слуша гласа Ми, тогава ще се разкая за доброто, с което рекох да го облагодетелствувам“ (Ерем. 18:7,10).

            Ако някой се отвърне от злото, Бог ще се разкае за наказанието, което е мислил да му наложи и ще се отнесе към него с милост.

            Ето как Бог използува Своето свободно и неограничено право и Своето господство.

 

Съдовете, предмети на гнева, приготвени за погибел

            Точно това се вижда в стихове 22 и 23 от Римляни 9, въпреки че те често биват използувани в подкрепа на доктрината за отхвърянето. Но всъщност в тях откриваме един непоклатим довод срещу същото това учение.

            В стих 22 се говори за “съдове, предмети на гнева, приготвени за погибел“. Но кой ги е приготвил ? В него не се казва нищо по този въпрос. Но пък от самия контекст става съвсем ясно, че това не е Бог. Възможно ли е да говорим, че Бог ги е понасял с голямо търпение, ако Той самият ги беше приготвил за погибел ? Тук обърнете внимание на разликата със стих 23, където е посочено, че Бог предварително е приготвил съдовете на милосърдието. Ясно е, че съдовете за погибел сами са се приготвили: “а с упорството и с непокаяното си сърце трупаш в себе си гняв за деня на гнева и за оповестяването на справедливия Божи съд“ (Римл. 2:5).

 

В Божието Слово не се казва, че има предопределеност в погублението

            Не, в Писанието няма нито едно доказателство за това, че Бог е осъдил някого за вечно погубление. Напротив, такова твърдение е в противоречие с откровението, което Бог е дал за самия Себе Си в Словото Си.

            Възможно ли е “Бог, нашият спасител, който иска всички да се спасят“ и който е дал еднородния Си син Исус Христос “за откупуването на всички“ да предопредели една част от “всички“за вечно погубление. Нека само да размислим върху пасажи като Йоан 3:16, Римляни 3:22 и Йоан 2:2 и т.н.

            Не, слава Богу, има наистина едно избранничество, предопределящо някои бедни грешници за слава, но никъде в Божието слово не става дума за подбор на люде, осъдени на погубление. Напротив, Божието слово казва: “Който иска, нека вземе даром от водата на живота“ (Откр. 22:17) и “Бог, нашият Спасител, иска да се спасят всички люде и да достигнат до познанието на истината“ (1 Тим. 2:4).

            И ако не обединим тези две неща: избранничеството, от една страна и поканата, отправена към всички да дойдат, нека си спомним, че Божиите помисли стоят по-високо от нашите (Ис. 55:9). Кой човек би дръзнал да претендира, че чрез собствените си размишления разбира, дори може да съди за Божията мъдрост и Божиите пътища ? Вярата приема това, за което Авраам вече казваше: “Съдията над цялата земя ли няма да въздаде справедливост ?“ (Бит. 18:25)

Сърдечни поздрави

Ваш брат в Господа Исуса,  Х.  Л.  Х.

ИЗБРАННИЧЕСТВОТО

(Продължение на предишното писмо)

 

            Сега следва въпросът: Как да знам дали съм избран ?

            Но нека първо отбележим, че никъде в Божието Слово не се говори за избранничество на невярващите. Писанието посочва на непреживялите още обръщение тяхното положение, което ги води към погубление, Божият съд, който ги очаква и призивът на Бога за покаяние. То им разказва за Господа Исуса и за Неговото дело, за да могат те да повярват.

            След като са преживели обръщение и вярват в Господа Исуса им се казва, че са избрани. Но как да разберат това ? 1 Солунци 1:4,6 дава отговора. Апостолът пише: “Понеже знаем, възлюбени от Бога братя, че той ви е избрал“. После посочва причината: “Защото нашето благовестване между вас не беше само с думи, но и със сила, със Светия Дух и с голяма увереност. И вие станахте подражатели на нас и на Господа, като сред многото скърби приехте Словото с радост, която е от Светия Дух“. Те бяха приели Словото и това бе доказателството. Този, койтоприема Благата вест и по този начин вече е в мир с Бога, има доказателството за своето избранничество.

 

Какво казва писанието относно избранничеството

            Въпреки че много пасажи от Божието Слово говорят за избранничеството (напр. 1 Петър 1:2; 2 Тим. 1:9; Тит. 1:2 и др.), ние намираме основната доктрина в Римляни 8:28-30 и в Еф. 1:3-14.

            В Римляни 8:29 и 30 четем: “Защото който предузна, той ги предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между многото братя; а които предопредели, тях и призова; и които призова, тях и оправда, а които оправда, тях и въздигна“.

            Първото нещо следователно е, че Бог е предузнал някои хора. Тук не се казва дали Бог е познавал състоянието им, начина им на живот, както и дали са преживели обръщение и т.н.; не Той познаваше индивидите. Еф. 1:4 ни казва, че това предузнаване е станало “преди“ съзаването на света, следователно, през вечността.

            Тези хора - и нито един по-малко - Той е предопределил  да бъдат подобни на образа на Неговия Син. Следователно, това е избранничеството. Преди да сме били родени, преди Адам да е бил сътворен, да, преди сътворението на небето и на земята, за което ни говори Битие 1:1, Бог е мислил за нас и е решил, че ние трябва да сме подобни на образа на Неговия Син. За Христа Божието Слово казва: “който е образът на невидимия Бог“ (Кол. 1:15). Тук ние четем, че ще бъдем подобни на Неговия образ. Той трябва да бъде първородният измежду многото братя. И въпреки че Той ще заеме първото място, ние ще бъдем подобни на Него. Очевидно е, че тук не виждаме Господ като вечен Син. Като такъв, той е вечен Бог и само Той е такъв. В този пасаж за него се говори като за Божи син, роден на земята и като за Този, който извърши делото на кръста, Този, посредством когото всичките Божии заръки ще бъдат осъществени.

            Тук изворът на нашето благословение е свързан с крайния резултат - вечността преди сътворението на небето и на земята; желанието на Божието сърце със съвършенното му изпълнение, такова, каквото е предоставено в 1 Йоан 3:2 : “Знаем, че когвто Той се яви, ще бъдем подобни Нему, защото ще го видите какъвто е“. Ние ще бъдем участици във възкресението (Лука 20:36), Божий синове, когато Той: “преобрази нашето причиняващо падение тяло, за да стане то съобразно с Неговото славно тяло“ (Фил. 3:21).

 

Призвани,  оправдани  и  прославени

            В стих 30 намираме връзката между Божия завет и днешното време. Още от рождението си сме обърнали гръб на Бога: били сме грешници. Но Бог ни е призвал. Тук не става дума за един всеобщ призив на Бога, отправен към всичките люде - да се покаят. В този пасаж виждаме действието на сътворението на Бога, “Който повика в действително съществуване онова, което не съществува (Римляни 4:17). Следователно, тези, които е призвал, тях е и оправдал.

            Тук всичко се вижда през Божия поглед и според Неговото желание. Когато Посланието към Римляните било писано, всички избрани не били още действително призвани.

            В действителност била само една малка част, защото тук става въпрос за избирането преди сътворението на света и се говори само за Църквата. Израел, както и вярващите след ограбването на Църквата, били избрани още от сътворението на света (Откр. 13:8; 17:8; Мат. 25:34).

            И сега всъшност всички не са все още призвани. Това ще стане малко преди грабването на Църквата, защото тогава тя ще е цялостна. Но Божият завет твърдо постановява, че ще стане така. Ето защо пророците говореха за това, сякаш то беше вече изпълнено, въпреки че Римляни 5:2 нарича Божията Слава надежда, а 8:11 казва, че тленните ни тела трябва да бъдат съживени. Но всичко е твърдо установено. Всичко, което е необходимо, за да ни бъде дадено положението въз основа на милостивия избор на Бога, ще бъде изпълнено от Него, без ние изобщо да участвуваме. В това е нашата сигурност.

 

Наш  Бог  и  наш  отец

            В Ефесяни 1 ни се дават повече подробности. В стих 3 Бог е наречен : “Бог и отец на нашия Господ Исус Христос“. Като човек, Господ Исус говори за “Моя Бог“ (напр. Матей 27:46). Като Божи син, съответно Бог е негов Отец (Йоан 17:1; 5:17,18 и т. н.). След възкресението Господ довежда Своите си до същата връзка с Бога. “Възнасям се при Моя отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог“ (Йоан 20:17). Разбира се, имало е и има разлика. Той не казва “наш“ Отец и “наш“ Бог. Той остава първородният между многото братя. И все пак Бог е станал наш Бог и наш Отец чрез Господа Исуса.

            В Ефесяни 1:4,5, положението, което сме заели чрез избиране, има същия характер. В стих 4 намираме нашето място пред Бога като пред Отец. Не сме избрани чрез Христа, за да можем да имаме това положение в съвършенството. Христос го притежава въз основа на личната Си слава и на личните Си права. Ние го приемаме посредством Него.

 

Свети  и  безупречни  пред  Него  чрез  любов

            В стих 4 се казва: “Както Бог ни е избрал в Него (Христос) преди създаването на света, за да сме свети и безукорни пред Него чрез любовта.

            Тук Божествената натура е пред нас. Бог е свят по отношение на своята същност, безпогрешен в своите постъпки и е любов по същество (1 Йоан 1:5 и 4; 8,16). Ако би поискал да ни има възправени до Него, то ние трябваше да отговаряме на Неговата натура. Как ли би могло люде, омърсени в греха, да се възправят пред Бога, пред Този, който е самата святост и не може да гледа греха и който, един ден, ще запокити всичките грешници в геената огнена ? Затова Той ни е избрал така, че да отговаряме на собствената Му натура. И не само това, но ние също така можем и трябва да споделяме чувствата на сърцето Му, мислите на Бога, който е любов. Ето защо е казано: “пред Него в любов“.

            Когато се озовем до Него, ние ще сме също така “в любов свети и безукорни пред Него“. Всичко в нас, което още напомня за греха, ще бъде премахнато; всичките ни слабости, недъзи и грехове. Вече няма да бъдем обременени от плът. Но и от сега Бог ни вижда така. Той ни вижда само в нашия нов живот, този, който сме получили чрез Господ Исус. “Създадени в Исуса Христа за добрите дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим“ (Еф. 2:10). “Защото с едно приношение Той завинаги е усъвършенствувал ония, които се освещават“ (Еф.10:14). “… както е той, така сме и ние в тоя свят“ (1 Йоан 4:17).

            Каква благодат за нас, клетите, грешни по природа създания !

 

Да  бъдем  осиновени   от  Него

            Но това не е всичко. Ние бихме могли да получиме всичко, което беше споменато до сега и въпреки това да се озовем до Бога като роби. Ангелите също трябва да съответствуват на славата и светостта на Бога. Но: “като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исуса Христа (стих 5). Тук имаме прецизно разрешение на това положение: връзката между бащата и децата му и на децата с техния баща. Божият Син, след възкръсването си, поради делото си на кръста, ни е възвел до собствееното си положение: направил ни е също Божии чада. В Еф. 1 виждаме, че Бог ни е предопределил за това още преди сътворението на света. Още тогава Бог е решил, че ние трябва да заемаме това положение. И какви са били мотивите Му ? Те са били “по благоволение на волята Му“. Единствено любовта Му е в основата на цялото това благословение.

 

Християнството  има  вечен  характер

            От тези стихове можем да извадим едно още по-важно заключение: Той ни е избрал “в него (Христа) преди сътворението на света“. Това избиране е извън времето, актът му се ситуира преди времето да започне да тече и то е предназначено за вечността, а не за тази земя. След това стих 3 говори за духовно благословение в небесни места. Израилтянският е избраният за тази земя народ (Изход 19:5; Левит 25:2,23; Второзак. 7:6). Но в Мат. 25:34 и по-нататък на паството също се казва: “… наследете царството, приготвено за вас, още от сътворението на света“.. Това, следователно, е земният благослов (царството) и по такъв начин той се отнася и до “времето“ (още от сътворението на света).

            Това подчертава особеното ни положение. Ние принадлежим на една система (християнизмът) и на едно тяло (Църквата), които са извън времето. Тяхното основаване е отпреди сътворението на света, когато Бог ги учреди посредством Христа. Те не са от този свят (Йоан 17:14 и т.н.) и ще пребъдат и след него. Те имат един духовен, вечен характер. Това ни дава ясно понятие за характера на християнизма.

            В стихове 3-5 не се ли говори за отговорността и за нейните последици; и всичко това е започнало едва след създаването и поставяето на Адам в Едемската градина, и което трябва да свърши след съда пред големия бял трон (Откр. 20).

            В Едемската градина имаше две дръвчета: дървото за познавне на доброто и злото, което говореше за принципа на отговорността: “защото в деня, когато ядеш от него непременно ще умреш“, и дървото на живота, което говореше за принципа на живота. Адам отхапа от плода на първото дръвче, и вече не можеше да вкуси от този на второто, защото за наказание получи смъртта.

            На кръста намираме събрани двете дръвчета. Господ Исус пое върху Себе си последиците от отговорността за всички ония, които вярват, и, като възкръсна, в замяна им дари живот. Той е дървото на живота.

            Но всичко, което касае отговорността, е заело място “във времето“ върху тази земя, и в никакъв случай не е част от Божия завет. Но тъй като това беше необходимо, избирането се извърши “в Него“, в Христа и Словото, и Божиите завети се разкриха след кръста, когато последният Адам бе станал родоначалник на новото поколение, на Божиите чада. Какво чудо е да се съзерцава дълбочината на Божията промисъл и се адмирира нейната мъдпрост ! И можем да си припомним, че ние сме били обекти на тази промисъл.

 

Сърдечни поздрави

Ваш брат в Господа Исуса,  Х.  Л.  Х.

 

 

ХРИСТОС,   НАШИЯТ   ВИСШ ПЪРВОСВЕЩЕННИК

            Скъпи приятели,

 

            Когато някой е достигнал до познанието на това, което вярващият трябва да знае, а именно: че греховете му са опростени и че е в мир с Бога, че чрез новото рождение е получил нов живот, нова             натура, т.е. един божествен живот, в който вече не може да има грях, че Бог е осъдил и снел посредством кръста тази     греховна натура, така че сега Той вижда вярващия само в неговия нов живот и че следователно, за тези, които са в Господа Исуса повече няма да има наказание, че Светият Дух го обитава, което означава, че той е освободен от властта на Сатаната, на света и на греха, освободен, за да служи на Бога, че е станал приятен на Възлюбления и че сега вече може да се радва с надеждата за Божията Слава, защото знае че тя го очаква, той може да си помисли, че повече от нищо не се нуждае.

            Е, добре ! За вечността и за небето това е сигурно. Но защо вярващият в земния си живот има нужда още и от други неща ? Защото е Божие чадо и гражданството му е на небесата (Фил. 3:20), той е чужденец върху тази земя. И тъй като се отправя към небесата, той е странник. При това е освободен от властта на дявола и желае да служи Богу, защото такова е желанието на сърцето му. Но по такъв начин изцяло се противопоставя и на дявола и на непреживелите обръщение. Делото на дявола се състои именно в това да пречи на човека да служи на Бога. Следователно, той ще си послужи с всичката си мощ и с всичкото си лукавство, за да накара вярващия да не се подчинява на Бога и да греши. С невярващите това му е лесно. Те не желаят да се подчиняват на Бога. Сърцето им ги тегли към греха и когато грешат се чувствуват удовлетворени (Бит. 6:5; Марк. 7:20-23; Римл. 3:10-12).

            Това именно е основата, върху която светът въздействува, върху която хората живеят заедно. За да не зависят от Бога и за да могат да действуват според собствените си хрумвания, те са се обединили (Бит. 9:1 и 11:4-9). Но тъй като хората не можеха да бъдат независими, то те се преклониха пред дявола и след като отхвърлиха Сина Божи, те дори превърнаха дявола в свой бог (Йоан 12; 31; 2 Кор. 4:4).

            Следователно, стремежите на християнина напълно се противопоставят на светските въжделения. И поради това неверниците се отнасят към християнина като към някакво смешно и досадно същество и не изпитват към него приятелски чувства. В Йоан 7:7 Господ Исус казва на неверниците: “Вас светът не може да мрази, но мене той мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви“. Но за вярващия в Йоан 17:14 се казва: “… светът ги намрази, защото не са от света, както и Аз не съм от него“. А в Йоан 16:33 на следовниците си Той казва: “В света имате скръб“.

            Светът ще разпознае само християнина, който не се проявява като християнин, но който има стремежи като неговите и така на практика се поставя под властта на Сатаната. Но това означава проява на невярност към Бога. Днес такъв християнин бихме могли да наречеме “сътрудник“ (колаборационист - човек, който сътрудничи на врага).

            Точно от тук започва борбата на християнина. Сатаната се стреми отново да го вкара в грях. Той му вдъхва нечестиви помисли. Кара го да гледа с греховни очи; да слуша нечестиви слова и да спохожда съмнителни места. Отгоре на това - подстрекава света към враждебност. Всичко това причинява страдания на новия човек. Старата природа, (онази, която остава винаги привличана от греха и с която Сатаната е в досег) продължава да обитава вярващия. От там произтича голямата опасност Сатаната да победи и да вкара християнина в грях.

            Но и тук любовта към Бога е предвидила всичко.

 

Христос, нашият висш първосвещенник

            Тези неща са ни показани в Посланието до Евреите. В него виждаме християнина като странник и чужденец. Той се отправя към съвършенството (11:40), защото е получил едно “небесно звание (3:1). Но засега той все още е в пустинята, обкръжен от всичките трудности и опасности, които има в нея. И тогава първосвещенникът ни бива представен. Господ Исус на небето е големият върховен първосвещенник, който, поради тези трудности и опасности, се застъпва пред Бога за нас.

            Обикновено се счита, че жертвоприношението на Господа Исуса е свързано с греховете ни; но в цялост това не е точно така. Действително, в началото на неговото вмешателство като висш първосвещенник стояха нашите грехове. В Евр. 2:17 се казва: “За да бъде милостив и верен върховен първосвещенник, с оглед на нещата, имащи отношение към Бога, за да постигне омилостивяване за греховете на людете“. Но в глава 10:12 ни е казано: “Но той, като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога“. И в стих 14 четем: “защото само чрез един принос той постигна завинаги усъвършенствуването на ония, които се освещават“.

            В Посланието до Евреите вярващият е представен чрез връзката му на творение спрямо Бога. С делото, извършено от Господа Исуса на кръста, изцяло удовлетворяващо Бога, въпросът за греховете ни е веднъж завинаги уреден. “Той получи за нас вечно изкупление“ (9:12). Вярващият става завинаги съвършен (10:14). Христос се появи “за да премахне греха като принесе себе си в жертва“. Помежду Бога и вярващите въпросът за греховете повече няма да бъде повдиган. За това не се споменава повече и в Посланието към Евреите. Греховете, извършени от вярващия след обръщението му, вече не са проблем между Бога и неговото създание, но между Бащата и неговото чедо. Именно това разбираме от първото Послание на Йоан.

 

Първоосвещение  в  небесата

            Въпреки че службата на Господа Исуса като върховен първосвещенник започна най-напред върху земята, и, което е вярно, във връзка с нашите грехове, сега тя вече не носи същия характер.

            След като завърши делото си, Господ Исус “седна завинаги отдясно на Бога“ в небесата. Защото такъв първосвещенник ни трябваше… възвисен по-горе от небесата“ (7:26). “А ако беше на земята, той нямаше да бъде първосвещенник“ (8:4).

            Имаме, следователно, един първосвещенник на небесата, който е уредил всичко що се отнася до греховете ни и който сега е “всякога там, за да се застъпва за нас“ (7:25).

            Кой е този първосвещенник ? Отговор намираме в Евр.1: това е Синът Божи. И поради тази причина той винаги може да се застъпва пред Бога за нас. Кой друг, освен самия Бог, може да го стори ? Но за да стане застъпник на хората, самият той трябваше да стане човек. И в Евр.2 наистина виждаме, че той се е превърнал в човек. Станал е Синът на човека. Човек по-реален и от Адам, защото е “роден от жена“ (Гал. 4:4).

            Колко прекрасно е това ! Бог в плът и кръв ! “И словото стана плът“ (Йоан 1:14). Създателят на небето и на земята, Създателят на людете, сам се превръща в човек.

            В Евр.2 са изложени две причини, поради които Господ Исус се превръща в човек. Стихове 14-17 ни казват, че се е превърнал в човек, за да извърши изкуплението на нашите грехове и за да ни изтръгне от властта на дявола и на смъртта. Трябваше да стане “милостив и верен първосвещенник“ (стих 17). Не говорят ли тези редове още повече на сърцата ни ?

            Господ Исус знаеше какви ще бъдем. Познаваше опасностите и трудностите, които ни очакваха. И той се превърна в човек и прие живота на людете, за да опознае чрез собствения си опит всички трудности, страдания и съблазни, така че да може да ни помага, като знае какво ще ни предстои.

 

 

Той се научи на послушание

            Исус знае добре какво е за нас да бъдем послушни на Бога когато обитаваме нечестивия свят ! Та нима и той не позна послушанието (Евр. 5:8) ? А на него никога не му се беше налагало да се подчинява, защото Той беше Всевишният, Той беше Бог. Но когато се превърна в човек и заживя върху земята, той позна послушанието. “Всяка заран събужда ухото ми, за да слушам като учещите се. Господ Йехова ми отвори ухото и аз не възроптах, нито назад се отдръпнах“, изрича Той в Исай 50:4. Но е почуствувал какво значи това в един враждебен на Бога свят. “Подложих гръб на удрящите и не скрих лице от безчестието и заплюванията“ (стих 6). Той беше бит, защото говореше истината (Йоан 18:23). Какво ли Му е било на Него, на безпогрешния Бог, когато е слушал: “Не кзваме ли ние право, че си самарянин и че си обладан от демон ?“ (Йоан 8:48-52) ! Но Той е почуствувал и твърдостта и непоклатимостта на Бога: “Понеже Господ Йехова ще ми помогне, затова не се смущавам; затова съм втвърдил лицето си като кремък и зная, че не ще бъда посрамен. Близо е оня, който ме оправдава“ (Исай 50:7,8).

            Трябва да се научим на послушание, защото сме непокорни, грешни създания. И той напълно разбира това, което сме научили, това, което ни предстои. Ако ли проради послушанието ни хората ни се подиграват и ни осмиват, ако дори в резултат на него претърпим материални щети или професионални неблагополучия, т.е., казано най-общо - неблагополучия навсякъде в земното ни поприще, той изцяло ни симпатизира. И защото ни симпатизира, притича ни се на помощ (Евр. 2:18) и се застъпва за нас, “за да бъдем посрещнати с милост и да намерим благодат, която да ни помага своевременно“ (Евр. 4:16).

            В послушание към Бога се подразбира, че трябва да сме готови да се разделим с хора или с неща, към които сме привързани. Да, това могат да бъдат и неща, добри сами по себе си, които да сме получили от Него. Понякога той ни взема съществата, които са ни най-скъпи на тази земя. Господ Исус познава всичко това чрез собствения си опит. Може би ще се наложи, за да прявим послушанието си, да се разделим със скъпи приятели, защото не крачим заедно по един и същи път; може би ще трябва да изоставим обичайната си работа, дори ако плода и` е в резултат на интелектуален труд, който искаме да извършим в името на Господа и с който самият Той ни е натоварил. Тогава трябва да бъдем сигурни, че Господ Исус добре познава всичко това. Той самият се смири и се подчини до самата си смърт и при смъртта си на кръста (Фил. 2:8). В Гестиманската градина той се бори и моли : “Отче, ако щеш, да ме отмине горчивата чаша !“ (Лука 22:42). Не трябваше ли святата му душа да отстъпи, виждайки пътя, сочен от послушанието му към Бога ? И само какъв път, като този извървян от Светия, “който сам понесе в тялото си нашите грехове на кръста“ (1 Петър 2:24) и “сам олицетвори греха за нас“ (2 Кор. 5:21); “път, в който Бог го изостави, за да се стовари върху него нашето наказание“ (Мат. 27:46; Зах. 13:7; Рим. 8:3) ! Да, той извървя този път с послушание, каквото на никое друго Божие чадо няма да му се наложи да извърви; ние никога няма да бъдем в състояние да го повторим. Но точно поради това не е възможно да бъде извършена каквато и да е проява на послушание, за която нашият върховен първосвещенник да не е разбрал какво става в сърцата ни, да не е отгатнал борбата, която се е извършила в нас. И защото е извървял пътя на послушанието до самия му край, това му е позволило да рече: “Обаче, не моята воля, но твоята да бъде“ (Лука 22:42), той от собствен опит знае какво е Бог при подобни обстоятелства за сърцето и каква е помощта, която Бог дава. Ние четем още: “И яви му се ангел от небето, който го подкрепяше“ (Лука 22:43). Ето защо той ни се притичва на помощ, “за да получим милост и да намерим благодат, която да помага своевременно“ (Евр. 4:16).

 

Дяволските изкушения

            Когато Сатаната ни се явява, за да ни изкушава, това огорчава сърцата ни. И как само страда новият човек, когато дяволът провокира у нас нечисти помисли; внушава на сърцето ни неподчинение, умножава безспир атаките си, отвлича мисълта ни, когато четем Словото, навява лоши мисли в сърцето ни когато се молим, или пък в най-възвишените моменти на нашите съвместни сбирки.

            Господ Исус също беше изкушаван от Сатаната и то така, както никой друг не е бил. Той биде изкушаван цели четирдесет дена (Лука 4,2). Сатаната връхлетя с цялата си мощ и всичките си лукавства Този, който беше чист и свят.

            След падението Сатаната не беше срещал трудности с хората. В грешното сърце (намиращо доволство в греха) на падналия човек бе намерил надежден съюзник. “Всичко, което мислите на сърцето му въображаваха, беше постоянно само зло“ (Бит. 6:5).

            Но с Адам, след падението му, беше различно. Той бе сътворен от Бога. И въпреки че Сатаната не откри допирна точка в сърцето му, само една атака се оказа достатъчна. Адам падна и стана роб на Сатаната.

            С Христос на земята се появи един нов човек, човек, чието сърце не можеше да греши. Той “не позна греха“. Сатаната атакува и него; но в този случай борбата протече различно.

            Адам бе нападнат в Едемската градина, в която всичко свидетелствувше за величието и за добротата на Бога. Господ Исус пък беше в пустинята - знакът за проклятието, тегнещо над тази земя - където нямаше нищо за Него. Там Сатаната прибягна до цялата си мощ и лукавство, за да превърне и Светия в грешник. Борбата продължи четирдесет дена, през които Сатаната опита всичките си оръжия; но накрая победеният бе той. Отиде си Сатаната, а не Господ Исус. Кой само би могъл да изкаже всичките изпитания, на които Господ бе подложен ? И кой ли познава всичките дяволски коварства, всичките уловки на принца на мрака ? Разказано ни е само за последните три изкушения. Какво само е коствало всичко това на Този, който е чист и свят, на Този, “който не познава греха“, когато е бил изправен пред тези оръжия на мрака ! Колко ли много е страдала святата му душа ? И как само ни разбира и съчувствува Той, когато Сатаната се мъчи да ни провали с коварството си! Възможно ли е за нас да има такова изкушение, на което вече Сатаната да не е подложил Господ Исус ? Тъкмо поради това Господ Исус може да ни помогне. Той се моли за Петър да не се огъне вярата му. “Понеже сам той страда изкушаван, затова може да помогне на изкушаваните“ (Евр. 2:18). “Защото имаме такъв първосвещенник, който да може да съчувствува на нашата немощ, тъй като самият той е бил изкушаван във всичко като нас, без греха, разбира се“ (Евр. 4:15).

 

Съпричастието Му в нашите трудности и мъки

            Когато чувствуваме разкъсваща сърцата ни мъка поради загубата на скъп човек, кой по-добре от Този, който проля горчиви сълзи над гроба на свой приятел, може да ни разбере ! Когато сме самотни, бил ли е някой по-самотен от Този, който се провикна: “Лишен от сън, съм заприличал на врабче, усамотено върху покрива на къща“ (Пс. 102:7) ? И когато приятели ни изоставят, кой ни разбира по-добре от Този, за когото Писанието казва: “Тогава всички го изоставиха и се разбягаха“ (Марк. 14:50) ?

            Когато биваме неразбрани, когато пред трудностите, с които се сблъскваме се огъваме, а тези, на които разказваме за тях, остават равнодушни, кой пак би ни разбрал по-добре от Онзи, който е бил по-самотен и от най-самотния и който не е могъл да сдържи мъката си: “И чаках да ме пожали някой, но нямаше никой и утешители не намерих“ (Пс. 69:20) ? Когато Той разказва на следовниците си, че през тази нощ ще бъде предаден, за да умре заради тях и че един измежду тях ще го предаде, среща единствено безразличието на тези, които са си оспорвали “кой от тях ще бъде считан за най-важен“ (Лука 22:19-24). Когато се нуждаем от просветление, кой ще ни помогне по-добре от Този, за когото се казва седмократно в Евангелието на Лука, че се е оттеглял винаги, за да се моли, че е пркарвал в молитви по цели нощи, когато са му предстояли важни деяния ?

            Ето го там, на небето нашият върховен първосвещенник, където “всякога се намира, за да се застъпва“ за нас (Евр. 7:25). Самият Той вече не е подложен на изпитания, за Него борбата е приключена. Но точно поради това може да изразходва всичкото си влияние в наша полза, както и цялото си познание, придобито в борби и лишения чрез личен опит.

            Ако на мене ми се случи да се сблъскам с трудности и ако пътьом загубя дух, тогава пак имам една опора: Христос ще ми помогне. Ще ми помогне, защото и сам е познал отлично по времето на земното си пребиваване и при подобни обстоятелства утехата, която ни предлага Божията благодат. Той знае как една душа може да бъде утешена когато страда. Той ми дава всичко и моли Бога за мене, защото много добре разбира моята неволя. Дали от просветление се нуждая, от напътствие ли ? Бог може да ми помогне във всичко, от него мога да получа всичко, от което се нуждая. И всичко това аз изцяло го дължа на моя “посредник“ пред Бога - Христос.

            Дали получавам всичко това, защото се моля ? Господ Исус се моли за Петър много преди последният да узнае онова, което трябваше да се случи. Не, неговото застъпничество за нас не се дължи на молитвите ни. То произлиза от милостивото му сърце. Той ни се притича на помощ за да можем да пристъпим “доверчиво към престола на благодатта, да бъдем посрещнати с милосърдие и да срещнем благодат, която да ни помага в нужния момент“ (Евр. 4:16).

 

Сърдечни  поздрави,

Вашият  приятел   Х.  Л.  Х.

 

 

НОВОТО   РОЖДЕНИЕ

            Скъпи приятели,

 

            В едно от предишните писма видяхме как християните умират заедно с Христа. Същността на стария човек е така безнадеждно лоша, че на Бог остава единствено да я осъди. Господ Исус разкрива това пред Никодим, разкрива му и Божият отговор (Йоан 3).

            В действителност за това става дума в глава 2:23. Там виждаме Господ в Йерусалим. Както през Пасхата, по време на празника, той извършва чудеса и тогава “мнозина му повярваха като гледаха чудесата, които вършеше“. Но там още се казва: “Но Исус не им се доверяваше, защото познаваше людете и не беше необходимо някой да му разказва за човека, защото сам знаеше добре що се крие в човешкото сърце“. И когато по късно един от тези люде се яви пред Господ Христос, Господ произнесе следните тежки слова: “Ако някой отново не се роди, то той няма да види Божието царство“.

 

Човешкият син, който е  на  небето

            В стихове 11 и 13 от глава 3 Господ разкрива кой всъщност е Той. Той е човешкият син, който е на небето. Тук виждаме чудното тайнство на триединството. В Йоан 1:1 ни се казва, че той е самият Господ - Бог. Но в стих 14 четем: “И словото стана плът и пребиваваше между нас“. - “Бог бе явен в плът“ (1 Тим. 3:16). Бог и човек в едно Лице - какво тайнство само !

            Господ Исус е Всевишният Бог. И сам той се сниши като се превърна в човек. Но това съвсем не означава, че междувременно бе престанал да бъде Бог. Това би било невъзможно. Той е от обща плът и кръв с Него (Евр.2:14) и все пак действително е станал човек (Гал. 4:4; 1 Тим. 2:5); но Той, който беше човек, бе същевременно и всевишният Бог (Исай 9:6).

            Малко детенце, положено в яслата, той бе същевременно и опора и съхранение за всяко нещо. И когато уморен от пътя, огладнял и ожаднял, той помоли за водица самаритянката, пак бе Всемогъщият, Този, който е Светият Дух, Всевишният, който можеше да открие живота на тази жена. Като истински човек той спеше в яслата, а после ставаше и се понасяше по вятъра и вълните. Произнасяше името си и войните се струполяваха на земята. Но веднага след това същите тези хора го овързваха, храчеха в лицето му и Му се подиграваха.

            И когато тук, на земята, говореше с Никодим, той беше същевременно и на небето. И можеше да каже: “Говорим за това, което познаваме“ (Йоан 3:11). Той знаеше, защото само Бог може да знае в тоя пълен смисъл на думата “знам“. Никой човек никога не е бивал на небето. Следователно, никой не може да се изказва за небесните неща. Но Той, Човешкият син, бе слязъл от небето. Да, Той още беше на небето. И когато говореше за небесните неща, той споменававше това, което беше видял и което продължаваше да вижда още. Говореше за това, което познаваше, защото това бе неговото небе и неговата слава. В него Бога и човека се сливаха в едно, понеже той беше Бог и човек в една и съща Личност. И затова в деня на неговото раждане ангелите можеха да изрекат: “Мир на земята, благодат Божия в хората“ (Лука 2:14) ! Той познаваше Бога и неговата слава, Той познаваше също и човека.

 

Човешката  същност

            В Йоан 2:23-25 виждаме как точно Господ познава хората. Там той не се намираше сред неблагочестивци, готови да го отхвърлят с открита враждебност. Те го признаваха и благоговееха пред него, убедени бяха от чудесата които бе извършил, че пред тях се намира Месията. Те “повярваха в неговото име“. Един по -повръхностен прочит може да ни наведе на мисълта че са били от онези люде, за които се казва в глава 1:12, че им е било дадено правото да станат Божии чада. Но за тях между впрочем се казваше: “Но Исус не им се доверяваше, защото познаваше людете и не беше необходимо някой да му разказва за човека, защото сам знаеше добре що се крие в човешкото сърце“.

            Това бяха хора убедени, но още не преживели обръщение. Бяха повярвали в неговото име, но не го бяха приели (1:12). Бяха видяли чудесата му; разумът и сърцето се бяха убедили от тях, че това е Месията. Такива тогава ги имаше мнозина, както ги има и в наши дни. Те не подхвърлят под съмнение постулатите на християнството. Сърцето и разумът им помагат да почувствуват логичното и възвишеното, които се съдържат в тях и по такъв начин те възприемат християнството. На природния човек това му се нрави, защото по такъв начин той се поставя над истината и над бога. Ласкае се от мисълта, че е схванал истинното. Вярва в онова, което разумът и (или) сърцето му са счели за добро.

            Но колко по-разлиично става всичко, когато нечие съзнание се изпълни с Божията светлина ! Тогава човек съзира и своето гибелно погубление и вината си. И вече не дръзва нито да преценява Бога, нито да преценява онова, що Той е разкрил. От всичко това му остава единствено самопреценката и молбата: “О, Боже, бъди милостив към мене, грешния!“

            Природният човек с готовност приема, че езичниците и грешните люде се нуждаят отново да се родят. Но че всеки изново трябва да се роди, дори и Евреите, дори и фарисеите, дори и тези, които охотно приемаха Господ и които вярваха в Неговото име, дори Никодим, фарисеят, юдейският началник и израилев учител, който отдаваше на Господ Исус най-голямата почит, която може да бъде оказана на човека, като му казваше: “Учителю, знам че от Бога си пратен да ни поучиш, защото никой не може да върши тия чудеса, които ти вършиш, ако Бог не е с него“, че дори този човек изново трябваше да се роди (стих 7), това вече естественият човек не можеше да го разбере. Но този, който заявява това, е този, който говори за онова, което е видял (стих 11); Той е Всевишният Бог. И това, че той го изисква не само от враговете си, но и от тези, които го признават, не сочи ли достатъчно ясно цялостното човешко погубление, пълната неспособност на природния човек да се доближи до Бога.

 

Ако човек се не роди изново, не ще види Божието царство

            Господ говори тук за царството такова, каквото то се разкриваше по онова време. Когато той скоро отново ще се появи сред слава, тогава цялата земя ще го съзре. Но сега, в това, което ще нарека християнски характер на царството, каквото ни се рисува в множество притчи, то има едно друго състояние.

            Когато Господ Исус се появи на земята, царството дойде в Него. И само онези, които го разпознаха такъв, какъвто беше в действителност, а именно като Сина Божи, само те съзряха царството. Само те изново бяха родени.

            Не ни ли е поразявал винаги фактът, че братята на Господ Исус не вярваха в Него ? Да, дори в Марко 3:21 се казва: “И близките му, чувайки това, излязоха за да го хванат като говореха: Той не е на себе си“ (Вижте също и в Йоан 7:5).

            А при това те познаваха Господ ! И бяха наблюдавали в Назарет, в продължение на толкова години, неговия съвършен и свят живот. Ден по ден и час по час. Нима Мария и Йосиф не им бяха разказали за ангела, известил рождението му, и за онези чудесни неща, които, например, ни се описват в Лука 2 ? Нима не бяха чули свидетелството на братовчед им Йоан Кръстител ? Слепи ли оставаха за неговите чудеса ? Йоан пише: “И тогава видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца“ (Йоан 1:14). И докато небето се отваряше над Него и Божият глас Му твърдеше: “Ти си моят възлюблен Син, в тебе е моето благоволение“ (Марко 1:11), близките му считаха, че той не е на себе си и искаха да го заловят. Какво само доказателство, което подкрепя истината в славата на Господ Исус: “Истина, истина ти казвам, ако човек се не роди изново, не ще види Божието царство“.

 

Изново  роден

            Това съвсем не означава онова, което Никодим си мисли, или което произтича от разните философски учения или езически басни, а именно, че възрастен човек може да се роди отново като дете или пък да се превърне в младеж. И новороденото, по същество, е досущ прилично на своите родители - и с нищо не е по-добро от тях. Сит, синът на падналия Адам, беше по подобие приличен на своя грешен баща (Бит. 5:3). Йов казва: “Кой може да извади от нечистото чист човек ? Никой“ (Йов 14:4) ! А в Римляни 5:19 ни се казва, че поради непослушанието на Адам, всички негови потомци са се превърнали в грешници. “Роденото от плътта е плът“ (Йоан 3:6) Никодим дори и десет пъти да се беше родил по същия начин като първия (от родители грешници), пак нищо нямаше да се промени в отношението му с Бог.

            Човек изново трябва да се роди (стих 3) по един съвършенно различен начин, от един нов източник на живот. Господ Исус обяснява в стих 5 какъв е този източник на живот. “Истина, истина ти казвам: Ако човек изново не се роди от вода и Дух, не ще може да влезе в Божието царство“. Водата в Писанието е образът на Божието слово, отправено от Светия Дух към хората. В Ефесяни 5:26 това изрично се посочва така, както и в Йоан 13:10 по отношение на Йоан 15:3.

            Водата очиства онова, върху което се излива. Божието слово произтичащо от Светия Дух пречиства човешките влечения, помисли и деяния. Същевременно, чрез Словото, Духът възсъздава в човека един нов, напълно различен живот, който вече не е белязан от природата на родители, но носи характера на този, който поражда живота. “Роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6).

            Фактът, че новото раждане се осъществява посредством Божието слово, намира многократно потвърждеение в Писанието. Павел пише на Коринтяните: “Аз ви родих в Христа Исуса чрез благовестието“ (1 Кор. 4:15). В Яков 1:18 четем: “От собствената си воля ни е родил чрез словото на истината“. Петър пише: “Понеже сте очистили душите си като сте се покорили на истината … вие, които се възродихте не от тленно семе, а от нетленно, чрез живото и вечно Божие слово“ (1 Петър 1:22,23). В 1 Солун.1:5 Словото и Светият Дух се упоменават заедно.

            Господ говори за необходимостта от новото раждане, което да позволи да се съзре царството и да се влезе в него, защото той говори на Никодим, който е юдейски началник. Но от начина, по който Господ се изразява, можем да извлечем един основен принцп, както това произтича почти винаги от посланията на Йоан: от самото падение и чак до края на света новото раждане ще бъде необходимо, за да се осъществи взаимовръзката с Бога.

 

Човешкият  син  трябва  да бъде  издигнат

            Когато още от 12 стих Господ начева да говори за небесните неща, на пръв план излиза една друга необходимост. Човешкият син, който е на небето, познава небесната слава, обителта на Този, който е “светлина“ и в който няма “никаква тъмнина“ (1 Йоан 1:5). Ако ли пък люде трябва да се възкачат в славата, най-напред ще е необходимо да се уреди въпроса за греха. Бог, който така силно се разгневи от греха, сторен от човека, трябва след това да бъде удовлетворен по отношение на този грях. Човек трябва да бъде очистен от всичко, което възпира възлизането му в Божията слава. Но как този човек, станал хиляди пъти по-грешен, от момента, когато беше изгонен от земния рай поради греха си, ще може да възлезе в небесния рай, в обителта на самия Господ - Бог ?

            Това не можеше да стане ако Този, който беше и Бог и човек в една личност, не бе извършил деяние, чрез което всичко, което беше необходимо, бе извършено. “Човешкият Син трябва да бъде издигнат, та всеки, който вярва в него, да не погине, но да има вечен живот“ (Йоан 3:14,15).

            Нима това не е най-възвишеното нещо, което Бог ни даде ?

            О, и още колко други неща са свързани с това !

            Ето защо можем да се провикнем: “Авва, Отче !“, понеже Светия Дух с новия живот у нас, свидетелствува, че сме Божии чеда (Рим. 8:15). Ние сме и сънаследници с Христа, и скоро ведно с Него ще се прославим в света и щеучаствуваме в съда (Рим. 8:17; Ефес. 1:10,11; 1 Кор. 6:2,3 и т. н.). В 1 Йоан 3:1 виждаме, че сме поставени наравно с Господ Исус като непознавани от света. В стих 2 се казва, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото “ще говорим както е“. В 1 Йоан 4:17 се говори, че по отношение на съдния ден, както е той на небето, така и ние сега сме в тоя свят на земята. В стих 19 се потвърждава. “Ние го обичаме, защото пръв Той ни възлюби“. Да, ние притежаваме божествена природа, чиято същност е любовта. Ние сме победителите в света (5:4). И така в Писанието се изреждат още много неща.

            И все пак общението с Отца и Сина не е ли, измежду всичко друго, най-възвишеното нещо (1 Йоан 1:3) ? И всичко това за нас, които според Славата на Господа Исуса, в Йоан 3, дори не можехме да съзрем земното царство, а камо ли да влезем в него, защото бяхме заблудени грешници, имащи пред себе си единствено вечното погубление, защото бяхме омразни в очите на Бога, негови неприятели, а сега познаваме Отца и Господа Исуса (1 Йоан 5:20). Ние познаваме Бог и Господ Исус не по начина, по който съзнанието познава своя Създател, но такива, каквито те са в действителност. Да, ние сме в общение с Отца и със Сина Исуса Христа - и това, не когато ще бъдем на небето; не, а сега, когато погледнато отвън, тук на земята нищо не ни отличава от онези люде около нас, които се намират под властта на Сатаната.

            И когато проумеем тази истина и практически я реализираме, тогава нашата радост става пълна.

 

С най сърдечни поздрави,

Х.  Л. Х.

 

ОБЩЕНИЕ   С   ОТЦА   И   СЪС   СИНА   МУ СУСА   ХРИСТА

Скъпи приятели,

 

            Видяхме, че всеки който вярва в Господа Христа, получава не само опрощение за греховете си, но и един съвсем нов живот. Той се ражда от Бога и следователно притежава божествен живот и божествена природа (Йоан 1:13; 2 Петър 1:4). Този живот, в неговата най-богата форма е наречен “вечен живот“ и в 1 Йоан 5:20 се казва за Господ Исус: “той е истинският Бог и вечен живот“. Господ Исус е нашият живот.

            От този факт за нас произтичат безкрайно много последици. Ние сме станали обични “във Възлюбления“ (Ефес. 1:6) и сме “преселени в царството на Сина“, на любовта на Отца (Кол. 1:13). Намираме се следователно пред Бога, приети изцяло от Този, когото Бог нарича “Възлюбления“. Но в първото си послание Йоан отива още по-далече. Ние сме Му подобни. Светът не познава нас, защото не познава Него (глава 3:1). В този свят ние сме, както е той (сега на небето) (глава 4:17). Ние ще сме Му подобни, защото ще го видим както е (глава 3:2). Сравнете също така глава 4:12,13 с Йоан 1:18. И в 1 Йоан 5:20 се казва: “Знаем още, че Божият Син е дошъл и ни е вразумил, за да познаем истинния Бог“.

            И всъщност, всичко се съдържа именно в това. Когато сътвори Адам, Бог го дари с разум. В това се състои разликата между човека и животното. Но човешкият разум е земен и поради това не може да надхвърли земните предели. И ангелите, въпреки че са от едно по-висше ниво на творението, не познават Бог. Те са служители, обладаващи огромна мощ, винаги готови да изпълнят Божията воля; те обаче искат да вникнат отблизо в нещата, за които ни е известно (1 Петър 1:12). Сега Бог даде на заблудилите се грешници, негови неприятели, но приели Господ Исус - своя Единороден Син; даде Го като нов живот в Него и чрз Него им даде разум и просветление, посредством които да опознават Бога. Не само че вече можем да видим славата му, каквато и светът скоро ще види, когато Господ Исус се спусне на земята из небесните селения и когато всички очи ще я съзрат, но ние и Него ще видим какъвто е, а не само какъвто ни се показва. Да, сега вече сме в състояние да проумеем мислите му, да съзерцаваме славата му и сърцата ни да преливат от радост. Защото с Бог имаме общи мисли и чувства. Той ни разтваря сърцето си, разкрива ни с какво е изпълнено то, какво го занимава и ние можем да разбираме словата му и да споделяме чувствата му. Ние сме в

 

Общение  с Отца и   Сина му  Исуса  Христа

            С какво е изпълнено сърцето на нашия Отец ? Не ли със Сина и с цялата слава на Личността му и на деянията му ? По времето, когато синът беше на земята, цялата Божия пълнота се бе вселила в него (Кол. 1:19). Както в началото (Лука 3:22), така и в края на мисията на Господ на земята (Мат. 17:5) Бог казва: “Този е моят възлюблен Син, в когото е моето благоволение“. А после дойде онова, което бе извършено на Голгота.

            Какво ли само е означавало то за Отца ! “Поради това ме обича Отец, защото аз се лишавам от своя живот, за да го подхвана наново“ (Йоан 10:17). Отецът обича този, който отиде доброволно на кръста и умря там в прослава на Божието име и изпълнявайки Божията воля; Този, който заради това прие да понесе в тялото си нашите грехове на кръста (1 Петър 2:24) и върху когото, когато олицетвори греха (2 Кор. 5:21), се стовари Божията присъда и когото Бог изостави; Този, който във всичките тези изпитания се показа съвършен: “Христос, който чрез вечния Дух принесе себе си неопетнен“ (Евр. 9:14).

            Бог ни казва: “Този е моят многообичан син“. Ние отговаряме: “Този е нашият многообичан спасител“. Бог казва: “От любов към мене (Изх. 21:5) той понесе на Голгота всичките страдания и довърши захванатото“, и ние отговаряме: “Христос ни възлюби и отдаде себе си за нас“ (Ефес. 5:2); а аз от своя страна казвам: “Божият Син, който ме възлюби и отдаде себе си за мен“ (Гал. 2:20).

            Тази тъй славна Личност, която изпълва сърцето на Отца, изпълва също и моето сърце. Отецът ни сочи славата на Сина, а ние откриваме в Отца всичко онова, което сме открили у Сина. Това е общението: общи чувства, общи интереси, една и съща Личност, която изпълва сърцата със задоволство и радост.

            Не е ли същото и за Сина ? Той ни разкрива Отца. Чуваме го да казва: “Авва, Отче“ (Марко 14:36). И ето че сега и ние казваме: “Авва, Отче“ (Рим. 8:15).

            Съществува ли нещо по-възвишено от възможността да разбираме и да познаваме Бога ? Да можем да се радваме не само на неговия благослов и на всички останали божествени неща, но и на самия Господ - Бог ? И същевременно да сме в общение с Бога, с Отца и със Сина ? Няма и не може да има нещо по-възвишено. Като проумява това, сърцето, още тук, на земята, се чувствува преизпълнено с щастие. И апостолът пише: “И това ви пишем, за да бъде пълна вашата радост“ (1 Йоан 1:4).

 

Бог  е  светлина  и  никаква  тъмнина  няма у него

            Това общение с Отца и Сина му трябва, естествено, да бъде в съгласие с Божията природа. Бог е светлина. Следователно, за да сме в общение, трябва да сме в светлината. Някога обаче самите ние бяхме тъмнина, но сега сме светлина в Господ (Ефес. 5:8). Ние крачим всред светлината и в нея сме в общение и помежду си - понеже кръвта на Исуса Христа съставлява основата на положението, което заемаме и доказателството за неговата състоятелност.

            В 1 Йоан 1:7 се говори не за “как“ вървим, а за “къде“ вървим. Когато говорим за вървене, успоредно със светлината, ясно е, че се касае за нашия житейски път. Но тук по-важното е да се знае къде вървим. Всички онези, които изново са се родили и които са освободени от властта на тъмнината, са “удостоени да участвуват в наследството на светиите в светлината“ (Кол. 1:12,13) и те вървят всред светлина. Кръвта, очистваща от всеки грях, е доказателство, че мястото, кокто ми се полага е там. Да си послужим с един пример: докато аз държа ръцете си потопени в съд със сапунена вода, те не могат да са мръсни. Свойството на сапунената вода, което се проявява в очистване на ръцете ми, не позволява те да бъдат мръсни. Та могат ли да бъдат нечисти, след като са потопени в разтвор с пречистваща сила ? По същия начин силата на кръвта, която властва всред светлината, е доказателство, че аз се намирам в съгласие със светлината.

            Но това с нищо не променя факта, че все още не съм се оттърсил от старата си природа. Ако го отричам и твърдя, че съм безгрешен, аз се самозаблуждавам и съм далече от истината; ако настоявам, че никога не съм вършил лоши неща, че не съм грешил, тогава изкарвам за лъжец Бога, защото той е казал: “Всички съгрешиха“ (Рим. 3:23).

            В 1 Йоан 1:10 не е писано “Ако речем, че не съгрешаваме“, но “Ако речем, че не сме съгрешили“; глаголът е в минало време. Никога Писанието не предполага необходимостта вярващия да греши. Ние притежаваме една нова природа, която не може вече да греши и обладаваме в себе си една божествена сила. Светият Дух - сила, която ни позволява да вървим в съгласие с новия живот. Нашето ходене е всред светлината, където веднага можем да съзрем всичко, което е в разрез с нея.

            За жалост трябва да си кажем: “Защото всинца в много неща грешим“ (Яков 3:2). Но затова нямаме никакво оправдание.

            Мисля, че ще развия този въпрос в следващото писмо.

 

С най-сърдечни поздрави,

Вашият приятел   Х. Л. Х.

 

 

НАШИЯТ   ЗАСТЪПНИК   ХРИСТОС

            Скъпи приятели,

 

            Продължавайки писмото от миналия месец, бих искал да се спра на следния въпрос:

 

Ако един вярващ  съгреши

            Когато ние, вярващите, съгрешим, какво става ? Променя ли това положението ни на Божии чада ? Биваме ли отдалечени в този случай от Бога ?

            Отговорът се намира в Евреи 9 и 10. Христос е получил вечното ни изкупление. “Защото само с едно приношение той завинаги е сторил съвършенни ония, които се освещават“ (Евр. 10:14). Връзката ни с Бога като негови създания е веднъж завинаги установена. Тя е същата като между децата и техния Баща. И тази връзка нищо вече не може да я промени.

            Това означава ли обаче, че нашият Отец приема със снисхождение греховете на своите деца ? Нашият Отец е Богът, който е светлина и в който няма тъмнина. Очите му са много чисти, за да гледат злото и той трябва да бъде почитан от всички, които се доближават до Него. Той може да понася греховете на невярващите, на нечестивия свят, но не и греховете на своите чада. Как Той, Светият, би могъл да бъде в общение с греха, или с някой, който се е омърсил като е съгрешил ? И нашето общение с Отца и Сина незабавно се прекратява при първата грешна помисъл, при първата грешна или излишна дума, при първото непокорство, т. е. - при първия извършен грях. Общението не се възобновява преди грехът да бъде премахнат според реченото от Бог: “Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив, ще ни ги опрости и ще ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоан 1:9). Следователно можем да бъдем очистени само чрез изповед и самоосъждане.

 

Самоосъждането е единственият начин за възобновяване на Общението

            Това е един основен принцип, за който се говори навсякъде в Писанието, както в Стария, така и в Новия Завет. Да разгледаме няколко типични примера от Стария Завет. В Левит 4 и 5, и отчасти в глави 6 и 7 виждаме какви напътствия се дават на някой Израилянин, който е сторил грях. Тук не става дума за покаял се грешник, въпреки че един евангелист би могъл добре да използува тези глави, за да изложи принципите на Евангелието. В тях Израел е представен като народ, който чрез жертвоприношенията в деня за омилостивяване (Лев. 16) е доведен пред Бога и всред когото Бог обитава, благодарение на постоянните приношения (Изх 29:38-46). Но сега, когато този народ е постигнал близост с Бога като Негов народ, когато най-сетне може да си почине, сигурен че Му е станал приятен посредством възлюбения (Ефес. 1:6; Лев.1 и 7:8); сега, когато е получил и нещо за сърцето си, което да му послужи при преминаването през пустинята (хлебният принос, Лев.2) и когато вече може да има общение с Бога чрез участието и ползуването на същото това нещо (приноса на благата, Лев.3 и 7:11-14), тогава трябва да се постави въпросът за ежедневното омърсяване.

            В Левит 5:1-4 пред нас са представени в три групи основните омърсявания, с които можем да се сблъскаме в ежедневието си: в стих 1, когато някой пропусне да се обади когато го питат за направено зло или за сторено добро. Такъв един пропуск също може да се счита за грях. В стих 2 се говори за омърсявания, поради допир с неща, които ни заобикалят, т. е. замърсявания произтичащи от факта, че в действителност не сме отделени от околния свят. Стих 4 говори за последствията от липсата на умереност и самообладание, т. е. за омърсявания, дължащи се на собственото ни сърце. Стих 15: Когато някой посегне на посветените Господу вещи. И най-сетне, от стих 20 нататък се говори за кражба или за задържане на нещо, принадлежащо другиму.

            Как е можел съгрешилият Израилтянин да се очисти ? Единственият начин за това е посочен в глава 5:5,6: “А когато стане виновен в едно от тези неща, нека изповяда онова, в което е съгрешил и нека принесе Господу жертва за сторения грях“. И още други неща е било възможно да се добавят (например, трябвало е да се притури една пета към върнатата вещ, когато е бивало взето нещо принадлежащо или на Йехова или на неговия брат, глава 5:16,23,24), но най-напред, основното условие е: да се изповяда греха и да се направи принос за изкуплението му.

            Самоосъждението - признаването на сторените от нас съгрешения, т. е. несъблюдението на забраните - е необходимо за всяко опрощение условие (виж например 1 Кор. 11:31 и 1 Йоан 1:9). За да ни подтикне към самоосъждане, което значи осъждане не само на извършеното, но и на състоянието, в което сме били, когато сме го извършили, както това прави Давид в Псалм 51:5-7 - Бог насочва погледа ни към кръста, за да почувствуваме какво е грях. Не че Христовата кръв трябва отново да ни очисти - това се е извършило само веднаж и завинаги - но за да видим колко отвратителни са греховете и този, който съм сторил току-що също, и всичко това, представяйки си какво само е трябвало да изстрада Господ на кръста заради нашите грехове. В Левит от 1 до 7 по-скоро ни се напомня за кръста. За смият кръст като основа на факта, че имаме възможност да бъдем в близост с Бога, четем в Левит 16 и в Изход 29.

            Само като размислим какво е трябвало да изтърпи Господ Исус на Голгота заради нашите грехове, само тогава можем да почувствуваме колко омерзителни са те. Там Той е бил изоставен от Бог, понесъл е Божията присъда и е умрял, защото “сам понесе в тялото си нашите грехове на кръста“ (1 Петър 2:24). Тогава чак охотно се самоосъждаме, изпитвайки дълбока мъка заради това, което сме извършили. Вече не искаме в никакъв случай нито да грешим, нито пък да забравим, че изповедта е единственият начин за възстановяване на общението ни с Бог, но след това и пред хората, които са се почуствували оскърбени.

 

Несъзнателно  сторени  грехове

            Тук често се сблъскваме с една огромна трудност: често ни се случва да грешим, без да си даваме сметка за това, а дори и да си въобразяваме, че вършим нещо добро. Но несъзнателността не ни оневинява. “И ако някой съгреши като стори нещо, което Господ е наредил да не се прави, макар и без да знае, пак ще бъде виновен и ще носи простъпката си“ (Лев. 5:17).

            А в Псалм 19 Давид моли: “Очисти ме от скритите прегрешения“. За да можем да изповядаме греховете си, най-напред трябва да станем бдителни. В Левит 4:23,28 се казва: “Посочи му се греха, който е сторил…“. Но кой ще го направи ако това са мисли, думи или действия, за които другите не знаят ? Кой ще ни посочи грешката, ако сме си въобразили, че имаме право ? Божията любов се е погрижила и за това: “Дечица мои, това ви пиша, за да не съгрешите; но ако съгреши някой, имаме застъпник при Отца, Исуса Христа праведният“ (1 Йоан 2:1). Нека най-напред внимателно да прочетем този стих и да размислим върху него.

 

Христос  нашият  застъпник

            Гръцката дума “параклетос“, преведена тук като “застъпник“ се среща само в Йоан 14 и 16. Там тя е преведена като “утешител“ и се отнася до Светия Дух.

            Сега Господ Исус е нашият застъпник на небето, но не пред Бога, защото що се отнася до Бог, нашето положение бе напълно уредено на кръста, но пред Отца.

            В едно от предишните писма видяхме, че Господ Исус е нашият висш първосвещенник, който се застъпва за нас пред Бога, заради нашата слабост и заради обстоятелствата, при които се намираме на земята. Тук виждаме, че Господ Исус има отношение към всекидневните ни грехове. Когато съгрешим, той е нашият адвокат пред Отца. Той е такъв не само когато сме огорчени и изповядваме греховете си. В мига, в който съгрешавам, той вече се застъпва за мен на небето, той е Този, който ме защитава и защитава интересите ми пред Отца.

            Кой е този застъпник ? Това е Исус Христос, Праведният. Той напълно отговаря на спрведливостта на Отца, но същевременно той е справедливост и за мене (1 Кор. 1:30). И още повече. Той извърши дело, което е дотам съвършенно, че не е само изкупление за греховете ни, но изкупление и за целия свят. Той е, следователно, и като Личност и като деятел, обичен за Отца, такъв е и като мой застъпник, когато съгреша.

            Но преди това вече видяхме, че може да има опрощение само след изповед. Така че втората част от адвокатското дело на Господ Исус е да се грижи за нас и да ни подтиква да изповядаме грешките си.

 

Измиването  на  краката

            През нощта когато Господ беше предаден, той показа чрез един символичен акт, какво представлява това задължение. Той пожела да възсъздаде Измиването на краката, като знак за общение между мъртвия Спасител и останалите членове от Христовото тяло (1 Кор. 10:16,17). Но как можеше да се осъществи това общение между следовниците, замърсени в действителност, и Господа, който точно за да измие от греха, трябваше да умре ? Това можеше да означава само присъда над омърсените същества (1 Кор. 11:26-32).

            И така, Господ, отлично съзнаващ какво представлява в действителност, но изпитващ безпределна любов, прие позата на роб и изми краката на своите следовници. Бог си послужи с неголямата интелигентност на Петър (който не схващаше, че всичко, което Господ прави, е добро и че дори и да не разбираме всичко, трябва да се преклоним), за да ни представи разбираемо значението на измиването на краката. Следовниците бяха чисти, защото бяха изцяло измити (изкъпани) (по време на раждането изново). Но за да са Му съпричастни, за да живеят практически в общение, трябваше да бъдат измити от омърсяванията на всекидневното ходене (Йоан 13:8-11).

 

Отричането  на  Петър

            И в случая с Петър Евангелията ни показват по какъв начин действува Господ. На практика Петър беше загубил общението си с Господ. Нищо по-особенно не беше се случило, защото самият той не си даваше сметка за това, а и никой не му обръщаше внимание върху този факт. Но когато Господ казва на следовниците си, че всички ще бъдат съблазнени в него, виждаме че Петър има добро мнение за себе си, убеден е, че неговата любов и неговата преданност надвишават тези на останалите. “Ако и всички да се съблазнят в тебе, аз никога няма да се съблазня“ (Мат. 26:33). Петър никога не би изрекъл това, ако действително беше в общение с Господ. В общението за плътта и за гордостта няма място. Господ си служи с тези Петрови слова, за да го предупреди, но и за да покаже, че знае всичко, за да може Петър да си го спомни, когато се отрече от него. Тогава мисълта, че Господ за всичко е знаел, но не го е отхвърлил, би могла да го подкрепи и да му даде увереност, че Господ и сега не ще го отхвърли. Каква доброта и каква благодат ! Каква любов ! Каква загриженост! Още преди Петър да беше съгрешил Господ вече се молеше за него; но не обаче, за да попречи на Сатаната да изкушава Петра. Петър се нуждаеше от това падение, за да се опознае. Кротките и преизпълнени с любов слова на Господ не успяха да постигнат тази цел и дори строгото предупреждение, отронило се от устата на Господ, не постигна никакъв резултат (стих 34). Поради това Господ не се помоли Петър да не бъде изкушаван, но да запази вярата си. За да го спаси от едно преголямо обезсърчаване, след падението му, Господ вече му възлагаше една задача за времето, след своето завръщане.

            Но Петър така се бе вдал в себе си, че нищо не бе в състояние да докосне съзнанието му. Словата на Господа, отправени лично към него: “Как, и един час ли не можахте да бдите с мене“ (Мат. 26:40) навярно са го огорчили, но не го заставят да се вгледа в себе си, както и фактът, че той самият побягва, оставяйки Господ сам в ръцете на враговете му (Мат. 26:56). Да, дори когато се отрече от Господ, дори когато започна да проклина и да се кълне: “Не познавам този човек“ (същият този Петър, който беше рекъл: Ти си Христос, Синът на живия Бог“), дори и тогава Петър не е искрен със себе си. Колко порочно може да бъде човешкото сърце !

            Но, о ! чудодейна любов ! И в момента когато войниците го блъскат, заплюват го в лицето и му удрят плесници (Мат. 26:67), дори тогава Господ се обръща и поглежда Петър. Този поглед сега, прибавящ се към славата на Господ, който пропяването на петела изтръгва от паметта му, отваря очите на Петър. “И той, излизайки навън, горко заплака“.

 

Възобновяването

            Но тук службата Господна не се свършва. След като възкръсна, Господ веднага изпрати вест, в която специално споменаваше Петра (Марк. 16:7), а след това и специално се срещна с него (Лука 24:34). Това, което тогава се е изрекло, Писанието не ни донася. За всеки от следовниците си Господ има специални слова, отнасящи се за всекиго отделно. Но след това имаме срещата, така болезнена, но толкова благословена, която е описана в Йоан 21.

            Не казахме ли, че това публично унижение е било необходимо за Петър ? Когато се спираме на него, не ни ли изглежда то твърде жестоко ? При това Петър се беше опомнил ! Той горко бе плакал !

            Но Този, който към отличното познаване на човешкото сърце прибавя една безкрайна любов към своите и я проявява със съвършенна мъдрост, знае какво наистина може да бъде най-добро за Петър.

            Когато Петър действително се самоосъжда, когато съди не само стореното но и себе си също, когато осъзнава че му е необходимо цялостно познание на Бога, за да открие чрез него любовта към Господ, само тогава вече Господ може да го реабилитира изцяло и да го натовари да бъде пастир на стадото му, да пасе агънцата и овцете му.

            В това е същността на Господната служба като наш застъпник пред Отца. Къде ли щяхме да сме, ако Го нямахме Него за адвокат ? Всяка грешна помисъл, всяка празна дума, всяко непокорство, могат да прекъснат общението. А то може да бъде възобновено само чрез изповедта за стореното зло и чрез самоосъждането.

            Моят застъпник се моли за мене още преди аз да съм съгрешил, за да не се огъне вярата ми. Със Словото си ме насърчава да се самоосъдя преди да съм извършил още греха. В необходимия момент той се взира в мене и знае да си служи с братя, с четива, с обстоятелства, дори и с един петел, когато е необходимо, за да ми припомни словата си. Той ме кара да се самоосъдя и да се изповядам, за да се възобнови общението ми с Отца и Сина. Той е застъпникът ми пред Отца. Не знае отдих докато напълно не ме е изправил и докато едно цялостно реабилитиране не се е извършило. Дори и сега, сред цялата си слава той ме обслужва и измива краката ми, за да мога да бъда до Него и за да избликне още тук, на земята, моята радост.

 

            Сърдечни поздрави,

Вашият приятел Х.  Л.  Х.

 

 

СВЯТОСТ

            Скъпи приятели,

 

            Искам да си поговорим с вас за светостта; но преди това трябва да потърсим в Божието слово значението на тази дума. В обикновения говор под свят се подразбира човек без грехове и недостатъци или поне, без крайни грехове и недостатъци. Така, вярващи, въвлечени в грешка от т. н. доктрина на освещаването, започват да претендират, че са сполучили да станат свети само защото не са извършили отявлени грехове.

            На това Павел възразява в 1 Кор. 4:4 : “На съвестта ми нищо не тежи, но това не означава, че съм оправдан“. И в Псалм 19:12 Давид моли, за да бъде пречистен от скритите си грехове. Вижте така също и 1 Йоан 3:20 и Левит 5. Когато Господ дойде “ще извади на видело скритото в тъмнината и … ще изяви намеренията на сърцата; тогава всеки ще получи подобаващата му се похвала от Бога“ (1 Кор. 4:5). Това че не виждаме нищо лошо у себе си още не е доказателство, че у нас няма нищо лошо. Но нима всеки не открива множество лоши неща в себе си, когато подлага на преглед, под Божията светлиа и според Божието слово, живота си ?

            При това Свещенните Писания ни показват, че чистота и святост не са едно и също нещо. В Изход 28:38 се говори за безчестието на светите неща, а в 1 Летописи 23:28 - за очистването на светите неща. В Ефесеяни 1:4 и в Колосеяни 1:22 е писано: за да бъдем свети и безупречни. Следователно между святост и чистота има ясна разлика.

 

Какво  е  светостта ?

       Ако се вгледаме в многобройните пасажи в Писанието където се говори за “свят“ и за “святост“, става ясно, струва ми се, че святост означава “разделяне“ и приложено към нас, това пнятие означава разделяне със всичко, с което сме били свързани досега, за да се посветим на Бога“; но в него се включва и това, че ние носим отличителните знаци на връзката ни с Бога и с посвещаването си на Него. Вижте например Числа 6:1-11. Мярката за святост също не се намира у нас. “Няма свят, какъвто е Господ, защото няма друг освен тебе“ (1 Сам. 2:2). “Защото само ти си свят“ (Откр. 15:4). “Бдете свети, защото аз съм свят“ (1 Петър 1:16). Господ само е мярката за святост. Този, който търси мярката в себе си, греши, както се посочва в Писанието: “Те като себе си вземат за мярка и като със себе си си служат за сравнение, не постъпват разумно“ (2 Кор. 10:12). Само Бог може да съди в каква степен отговаряме на Божията мярка.

       В Йоан 17:17 Господ Исус моли: “Освети ги чрез истината; твоето слово е истина“. Истина е това, което Бог сам е разкрил от себе си и от там става ясно каква е или каква трябва да бъде връзката ни с Него. Затова и Господ Исус казва за себе си, че той е истината (Йоан 14:6). Той ни запознава с Бога (Йоан 1:18). Също така и Словото Божие, в което Бог се разкрива, е истина.

       Чрез истинта, чрез това, което Бог е разкрил от Себе си и от правата си върху нас - ние сме разделени от всичко, с което до тогава сме били свързани, за да принадлежим единствено на Бога.

       В Стария Завет все още нямаме пълното разкриване на Бога. Там Той се разкрива като Всевишния, като Този, който има всред своя народ земен храм, в който иска да живее. Така че в Стария Завет светостта се намира свързана с това. Планината, Йерусалим, ковчегът за плочите, Храмът, първосвещенниците, левитите, целият народ, уредите за богослужение, приносите и т. н., всичко това е било осветено. Всичко се е намирало във връзка с Всевишния, с Този, който живеел всред своя народ. “На Твоя дом, Господи, подобава светостта“ (Псж 93:5). “Аз ще се осветя в тия, които се приближават към мене“ (Лев. 10:3).

       Но сега Бог напълно се е разкрил чрез Господа Исуса: Бог, явил се в плът. Въпреки че Господ действително беше човек, службата му все пак се характеризираше от факта, че Той едничък разкриваше Бог. Но когато го разкри напълно върху кръста и чрез това получи вечно изкупление, той възкръсна измежду мъртвите и зае мястото си отдясно на Бога. Всичко това стори като човек - Йоан 17:4,5 ни го казва.

       В качеството си на Бог, притежаваше вечната слава още преди сътворението на света. Но сега, като Този, който беше довършил на Голгота кръстното дело и който всегласно бе прославил Бога, той можеше да пожелае тази слава и като човек. Сега седи като прославен човек отдясно на Бога, в слава. Един човек на небето.

       Речено от Бога беше ние да бъдем подобни на образа на неговия Син, за да бъде той първородният сред множество братя (Рим. 8:29). В Йоан 17:17-19 Господ Исус казва: “Заради тях Аз освещавам себе си“. Той самият се разделя от небето, за да бъде там изцяло на Бога и прави това “за да бъдат и те осветени чрез истината“. Тук имаме мярата за нашата святост и същевременно начина, по който да бъдем осветени. Това е Христос в цялата му слава.

 

Святост  на  Духа

       Когато четем Новия Завет, виждаме, че за нашата святост се говори по два начина. От една страна се казва, че сме осветени (1 Кор. 6:11; 2 Солун. 2:13; 1 Петър 1:2 и т. н.). И в множество пасажи направо сме наречени светци (вижте например началото на посланията). Това осветяване се извършва подир раждането изново. Светият Дух тогава ни е отделял от света към който принадлежим, давайки ни нов живот и божествена природа (Йоан 3; 2 Петър 1:4; Ефес. 4:24). От друга страна е казано, че ние на практика трябва да се осветим (Евр. 12:14; Ефес. 5:25-27 и т. н.).

       Тези два аспекта на светостта са обединени в Откр. 22:11 “И светият нека бъде и занапред свят“.

       Виждаме приложението на този принцип в множество пасажи. Както вече видяхме в Римл. 8:29, Бог ни е предопределил да бъдем подобни на образа на Сина му. Ефес.1:4,5 изказва по друг рачин същата мисъл. В 1 Кор. 15:49 се казва: “И както сме носили образа на земния, така ще носим и образа на небесния“ (Господ Исус). В 1 Йоан 3:2 се посочва кога това напълно ще се осъществи: “Знаем, че когато стане явно, ще му бъдем подобни, защото ще го видим какъвто е“.

       В други пасажи ние вече сме идентифицирани с Господ Исус. В 1 Йоан 3:1 светът не познава нас, защото не познава него; и в 1 Йоан 4:17 се казва, че ние вече сме в света, както той е в славата.

       Това се обяснява с факта, че всичко се основава на делото на Господ Исус. Поради положението, което сме заели, ние вече притежаваме всичко (1 Кор. 1:30). Ние сме разделени от света посредством раждането изново и имаме вечен живот. Станали сме съвършенни само чрез един принос и сме оправдани пред Бога. Ние сме Божии синове и наследници и с Христа, ние сме в небесните селения (Еф. 2,6). Що се касае до нашата душа, ние, следователно, имаме всичко; но тялото ни все още не взема участие във всичко; и плътта е там още. Поради това реалното ни състояние не отговаря на положението което сме заели, благодарение делото на Господ Исус.

 

Святост  на  практика

       Всички насърчения имат за цел - и в това е същността на всяка мисия (Еф. 4:11-16; Кол. 1:28) - да ни помогнат да проумеем какви ще бъдем. Какви ще сме ? На Него ще бъдем подобни, на Него, човекат, на прославения на небето. Следователно, той е мярата за нашето всекидневно усъвършенствуване. Ето защо е казано: “И всеки, който влага тази надежда в него, се очистя така, както той е чист“ (1 Йоан 3:3; вижте също и 1 Солун. 3:12,13).

       Как можем на практика все повече да му заприличваме ? Като се стараем да променим живота си, за да заживеем по-свято ? В Римл.7 виждаме някой, който върши тези неща. Резултатът е виден във възклицанието му: “Окаян човек съм ! Кой ще ме избави от смъртното ми тяло“ (Стих 24) ?

       Божието слово ни сочи един по-верен път: “И ние всинца, с открито лице, като в огледало, гледайки Божията слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Господа в Дух“ (2 Кор. 3:18).

       Като съзерцаваме Господ Исус такъв какъвто е сега, прославен на небето, като четем всичко, което е написано за него в Божието слово и като размишляваме върху тези неща, нашият живот се променя. Тогава се преобразяваме морално по негово подобие. Това, което изпълва сърцата ни, слага печата си върху живота ни.

       Същото се отнася и за светостта. Това, което ще станем в крайна сметка: подобни на Господа Исуса, на прославения, е мярката за нашата святост. Погледът, непрестанно насочен към него, извършва това очистване. Светостта е по своята същност в нас това, в което се превръщаме когато Христос се прояви в нас.

       Господ Исус казва: “И заради тях Аз освещавам себе си, за да бъдат и те осветени чрез истината“ (Йоан 17:17-19).Сега вече той е седнал като човек, прославен, върху Божия трон: “Свят, невинен, непорочен, отделен от грешниците и възвисен по-горе от небесата“ (Евр. 7:26), за да можем, съзерцавайки Го, и ние да се осветим. Истината, Божието слово ни го посочва. Тя ни го показва в славата на Личността Му и сърцето ни се преизпълва с неговото съвършенство и с всичко, свързано с Него. Тогава вече в сърцето няма място за света и за онова, което идва от света. И така, нашият живот все повече се доближава до неговия и все повече се отдалечава от всичко земно, за да се посвети единствено на Бога. Това е то светостта.

            Поемайки този път, на нас ни е необходимо да се уповаваме на божията преданност. “А на оногова, който може да ви пази от препъване, да ви постави непорочни в радост пред своята слава, на единствения Бог, наш Спасител, чрез Исуса Христа нашия Господ, да бъде слава и величие, господство и власт, и преди всичките векове, и до всичките векове. Амин.“ (Юд. 24,25; вижте и Мат. 19:26).

 

       С най - сърдечни поздрави,

Вашият  приятел Х. Л. Х.

 

 

ВАЖНОСТТА   ОТ   ЧЕТЕНЕТО   НА  ИБЛИЯТА

       Скъпи  приятели,

 

       Искам да ви попитам сега четете ли редовно Библията ? Под този въпрс подразбирам не само четенето и`  на глас, например когато цялото семейство се е събрало по време на ядене, но четенето и`  на спокойствие и в усамотение. Много е необходимо да я четете и така. Вярващият, който не постъпва така, не остава в тясно общение с Господ и не може да бъде истински щастлив.

       Никога няма да бъдем в състояние да оценим изцяло цялата стойност на Библията, защото тя е Божието Слово. Само посредством нея научаваме да познаваме Бога и неговите помисли. В Стария Завет Бог се разкрива чрез Словото, което произнася и което направи да се запише. В Словото той заявява кой в действителност е той, какво е извършил, какво може да извърши и как човек трябва да му служи. После на земята дойде Синът и ни разкри Бога (Йоан 1:18). Но пак само чрез Словото можем да знаем всичко за Сина: раждането му, животът и смъртта му, словата и деянията му. И Бог Светият Дух, който сега е на земята и обитава във всеки вярващ, ни разкрива всичко също чрез словото. Така че не е нормално вярващият да не обича Библията. И неговото възрастване в благодатта и в познанието на нашия Господ и Спасител Исус Христос се намира в тясна връзка с любовта му към Словото и с ползата, която извлича от него.

       Ако прочетем например Псалм 119, ще видим как всяка фаза от духовния живот на псалмиста е свързана със Словото Най-напред виждаме, че новият живот,

 

Новото  раждане

       се извършва посредством Словото (Стих 93). “До веки няма да забравя твоите правила, защото чрез тях ти ми даде живот“. Вижте още и стихове 25, 37, 40, 50, 88, 107, 116, 144, 149, 154, 156, 159 и 175. И в други пасажи виждаме това: “От собствената си воля ни е родил чрез словото на истината…“ (Яков 1:18). “Вие, които се възродихте не от тленно семе, а от нетленно чрез Божието Слово, което е живо и до века“ (1 Петър 1:23). Господ казва същото и в Йоан 3 “Ако се не роди някой от вода и от Дух, не може да влезе в Божието царство“. От Ефес. 5:26, както и от други пасажи произтича, че водата в Писанието е един образ на Словото, приложено към човека от Светия Дух.

       Божието слово извежда съзнанието на грешника всред светлината на Бога. От там човек вижда какво е бил и се самоосъжда, като изповядва греховете си пред Бога. Това е покаянието. Чрез това самоосъждане човешкото сърце се очиства и Светият Дух създава в него един нов, божествен живот.

       От казаното до тук следва, че когато говорим за невярващи, за да им открием благовестието, ние трябва добре да познаваме Божието слово. Собствените ни думи никога няма да предизвикат у който и да било обръщението. Това може да извърши единствено Божието слово: “И тъй, вярата е от слушането, а слушането - от Христовото слово“ (Римл. 10:17). Но Словото Божие е също

 

Храната  на  новия  живот

       “Как се услаждат на езика ми твоите думи, повече от меда в устата ми“ (Псалм 119:103) ! Те са по-ценни от златото, от купищата чисто злато и по-сладки от меда, от количествата оцеждщ се от питите мед. (Пс. 19:10). Господ Исус казва: “Не само с хляб ще живее човека, но и с всяко слово, което излиза от Божията уста“ (Мат. 4:4). Вижте също и Евр. 5:12,14 и 1 Петър 1; 25 ; 2:2).

       Новият живот, създаден от Словото, има нужда от храна, която ще му съответствува. И това е Господ Исус като :

1) мъртъв Спасител (Йоан 6:56),  2) Този, който е стъпвал върху земята тук, Човек свят и истинен (Йоан 6:33-35), и  3) Господ, прославен на небето, житото на земята (Исус Навиев 5:11). Не виждаме Господ другаде, освен в Словото. В Стария Завет го виждаме във всичките предзнаменования и в разкритията на пророците. В Новия Завет той ни е разкрит напълно: по време на земния си живот (в Евангелията, Деянията, Посланията) и като прославен Господ (в Дуянията, в Посланията и в Откровението).

       Не е за чудене, че духовният живот на мнозина е слабоват и болнав и че понася само млечен режим вместо твърда храна (Евр. 5:12-14), защото пропускат седмичните сбирки и ученето на Словото, а и сами не се вдълбочават редовно в него.

       Ние не израстваме, т. е., духовният ни живот боледува, ако не го храним редовно.

 

Божието  слово  е  нашият  водител

       “Как ще осветли младежът пътя си ? Това ще стане като внимава според както се просочва в словото ти“. “В сърцето си опазих твоето слово, за да не съгреша срещу тебе“. “Твоето слово е светилник в нозете ми и светлина върху пътя ми“ (Псалми 119:9,11 и 105).

       Всевишният казва на Исус Навиев “Само бъди силен и твърд, за да постъпваш винаги според закона, който Моисей, моят учител, ти заповяда и не се отклонявай от него нито надясно нито наляво, за да успееш навсякъде, къдкто отидеш. Тая книга на закона да не се отдалечава от устата ти; размишлявай върху нея денем и нощем, за да внимаваш и да постъпваш както тя ти посочва; защото само така ще успееш в това, което предприемеш по пътя си и ще благоденствуваш“ (Исус Навиев 1:7-9).

       В Деяния 20:32 Павел, съзиращ ясно големите опсности дебнещи старейшините в Ефес, ги препоръчва “на Бога и на словото на неговата благодат“. В Тим. Се говори за “свещенните писания, които могат да те умъдрят, за да намериш спасение“ (2 Тим. 3:15).

       Как бихме могли да знаем какво е грях, ако не познавахме Божието слово ? “Незнанието не оневинява“ (Лев. 5:17). Как бихме могли да знаем как да постъпваме и какво е угодно на Божията воля, ако не изучаваме Словото му, чрез което той ни уведомява за толкова неща ? Как бихме могли да знаем как да постъпваме в конкретния случай и по какъв път да тръгнем, ако не познаваме Словото ?

       “Вникването в твоето слово просвещава, вразумява невежите“. “Твоите заповеди ме правят по-мъдър от неприятелите ми, защото ги имам винаги с мен. По разумен съм от всичките си наставници, защото от твоите наставления се поучавам. По-мъдър съм от старейшините, защото винаги съм съблюдавал наставленията ти“ (Псалми 119:130, 98-100).

 

Словото  е  нашето  оръжие

       “Мечът на Духа, който е Словото Божие“ (Ефес. 6:17). “И ще има с какво да отвърна на оногова, който ме засегне“ (Псалм 119:42).

       Колко пъти само Господ Исус си е служил с този меч ! На всяко от нападенията на Сатаната отвръщаше: “Писано е“ (Мат. 4:4,7,10). Така че Сатаната се видя принуден да побегне; той беше безсилен срещу Словото Божие.

       Но Господ отправи и към людете следните думи: “Не е ли писано“ (Йоан 10:34) ? “Що значи това, което е писано ?

(Лука 20:17) ? и т. н. “Защото Божието Слово е живо, деятелно и по-остро от двуострия меч, и пронизва то и разделя душа и разум, стави и мозък, прониква в помислите и намеренията на сърцето. И няма създание, което да не е явно пред Бога, защото всичко е оголено и открито пред очите на този, пред който ще трябва да отговаряме (Евр. 4:12,13)“.

       Това е едничкото оръжие, с което можем да си служим, за да се отбраняваме от Сатаната и от света и за да атакуваме. Никога не бива да забравяме, че това е словото на живия Бог и то обладава поради това огромна мощ. Ако си служим с него, тази божествена мощ ще бъде почувствувана от всички, срещу които е отправена. Дори когато лицето към което я насочваме и да не признава това и външно да остава равнодушно и дори враждебно, съзнанието му го убеждава в правдоподобността на това, което е речено.

       Някога, когато бях още съвсем млад, изпробвах успешно това. Раздавах трактати във влака и един господин захвана да спори с мене върху християнството. Взех Библията си и прочетох един пасаж, който отхвърляше твърденията му. Когато направих това два - три пъти, той се провикна: “Господине, не с Библията, а с вас искам да споря“. Отговорих му, че не познавам друго, освен написаното в Библията. Той направи още един-два опита, сетне се извърна недоволен и захвана да си чете. Никой не е в състояние да се противопостави на Словото Божие.

       Някъде по същото онова време извърших още един подобен експеримент. Този път обаче не взех Библията си, но се захванах да споря със събеседника си. Не беше необходимо много време, за да видя, че съм победен.

       Преди няколко години бях върху платформата на един претъпкан влак; един пътник се оплакваше от лошите времена и твърдеше, че нищо вече няма да се оправи. Намесих се в разговора и рекох, че вярвам в настъпването на по-добри времена и съм убеден, че ще бъда техен свидетел. После прочетох няколко пасажа. Той ми се присмя, а аз в отговор прочетох още няколко стиха относно човешката участ и спасението в Христа. Човекът се извърна и започна разговор с друго лице. Но след около четвърт час ме помоли да отида с него. Заведе ме в един ъгъл и със сълзи на очи ме помоли за една Библия, защото също искаше да притежава Писанието, от което му бях чел.

 

Начинът  да  се  очистим

       Словото Божие е така също и единственият начин, посредством който можем да се очистим и осветим. “Както и Христос възлюби църквата и предаде себе си за нея, за да я освети, очиствайки я с водното измиване на словото“ (Ефес. 5:25-27). “Освети ги чрез истината, твоето слово е истина“ (Йоан 17:17).

       Само чрез постоянното общуване с Божието слово в нашия път през годините, животът ни става по-чист и ние се разделяме с всяко зло. Нашият застъпник пред Отца измива краката ни посредством Словото (1 Йоан 2:2; Йоан 13); но ние имаме отговорността и задължението да предоставим краката си за измиване.

       “В сърцето си опазих твоето слово“ (Псалм 119:11). “Твоят служител е поучен от тях (заповедите на Всевишния); за опазването им има голямо възнаграждение. Кой ли съзнава своите прегрешения (Псалм 19:11,12) ?

       Божието слово е и единственият

 

пробен  камък  за  практиката  и  за  доктрината

       “Опазих твоите наставления и свидетелства, защото всичките ми пътища са пред тебе“ (Псалм 119:168). “Който има уши, нека слуша що говори Духът на църквата“ (Откр. 2:7). В Църквата, по отношение на доктрината, както и в практиката, трябва да подлагаме на оглед всичко, което Духът е рекъл на църквите т.е. да го разглеждаме под светлината на Божието слово. “От пророците нека говорят само двама или трима, а другите да съдят“ (1 Кор. 14:29).

       Но чрез Божието слово трябва да изпитаме и собствените си житейски устои. Нашите лични съждения нямат абсолютно никаква стойност. Единствено Божието слово може да съди (вижте например Лев. 5:14-19). В Деяния 17:11 Беряните са наречени по-благородни от Солунците, защото разглеждат поученията на апостол Павел в светлината на Божието слово. В 1 Кор. 15:3,4 самият апостол представя Писанията като извор на доктрината си.

       “Цялото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата, за да бъде Божият човек усъвършенствуван и напълно пригоден за всяко добро дело“ (2 Тим. 3:16,17).

 

Подчинение  и  покорство

            “Ти ни заповяда правилата си, за да ги пазим грижливо“ (Псалм 119:4). “В опазването им има голямо възнаграждение“ (Псалм 19:11). “Ако пазите моите заповеди, ще бъдете в любовта ми, както и аз опазих заповедите на своя Отец и пребъдвам в неговата любов“ (Йоан 15:10). “Ако някой ме люби ще пази учението ми и моят Отец ще го възлюби и ние ще дойдем при него и ще заживеем в дома му“ (Йоан 14:23). “Защото ето що значи любов към Бога: да пазим неговите заповеди, а заповедите му не са тежки“ (1 Йоан 5:3).

            Виждаме тук какво значение отдава Бог на познанието на неговото Слово и на подчинението на Словото му. За нас няма ли да е напълно естествено да попитаме: “Господи, какво искаш да сторя ?“

       Първият грях беше неподчинението на Божието Слово. Да, грях е да се извърши или да се пропусне нещо, без да се мисли за Божията власт над нас: грехът е беззаконие (1 Йоан 3:4). Така че всичко, което правим без да държим сметка за Божията воля и без да се съблюдаваме с нея, е грях. Какъв живот на подчинение виждаме у Господа Исуса ! Той дойде на земята, за да осъществи Божията воля (Евр. 10:7). Заради това трябваше да се научи на покорство (Евр. 5:8), защото дотогава подчинението за Него, вечният Бог, беше нещо непознато. Но на земята той можа да рече: “Аз всякога върша това, което Нему е угодно“ (Йоан 8:29). “Моята храна е да върша волята на Онзи, който ме е изпратил и да извършвам делото му“ (Йоан 4:24).

       Какво само е било за Бог, когато е гледал света, в който хората вършат всичко на своя глава и само един Човек, който, въпреки че волята му е съвършенна и божествена, се подчинява изцяло на Неговата воля !

       Каква радост ще бъде за Бога, ако и сега види люде, чието желание е да намерят радост, като му служат и които усърдно изучават Словото му, за да се научат да познават Него и Неговата воля !

       Какво огромно практическо значение има за нас четенето на Словото, което ни учи да го познаваме ! Нашите сърца ще се възрадват, защото в него съзираме Божията слава и всичко, което Божията любов ни е отредила. Ние все по-добре я опознаваме и все по-добре разбираме Божиите промисли; същевременно приготовляваме оръжия, които ще можем да използуваме и за да се отбраняваме срещу атаките на Сатаната и за да атакуваме самите ние, което означава да говорим някому за спасението на душата му.

       Ако някой се заоплаква, че паметта му е като цедката, която нищо не задържа, нека този някой знае, че дори и ако цедката не може да задържи водата, тя все пак бива очистена от нея. Водата отстранява всички нечистотии. Същото е и със Словото Божие. Не само четете Писанието, но и размишлявайте върху него. Служете си с благодарност и с всичко, което е добре написано, но проверявайте всичко що четете в светлината на Словото. Не позволявайте на нищо друго да замести Божието слово; това би било горчиво заблуждение. “Сине мой, ако приемеш думите ми и запазиш у себе си заповедите ми, така щото мъдростта да достигне до ушите ти и да осветлиш сърцето си с разум, ако го потърсиш кото сребро и го подириш като скритите съкровища, тогава ще разбереш страха от Господа и ще намериш познанието за Бога“ (Пр. 2:1-5).

 

       С най-сърдечни поздрави

Х.  Л.  Х.

 

 

ДА   СЕ  МОЛИМ

       Скъпи приятели,

 

       В последното си писмо привлякох вниманието ви върху четенето на Божието слово. А сега искам да ви попитам какво място заема молитвата в живота ви. Тези две неща имат огромно значение, защото се намират в тясна връзка помежду си. Ако само четем Божието слово, но пропускаме да се молим, можем да бъдем обхванати от студена гордост и самохвалство. А ако само се молим, но пропускаме четенето на Словото, дебне ни фанатизмът, с цялото заслепление, което се съдържа в него, защото мислите на Бога няма да са ни разбираеми. Да, фактът че Божието слово е занемарено, сочи че липсва интерес към Божиите помисли и не се зачитат правата му. Затова при подобни случаи молитвеният живот ще бъде подчинен на собствената воля и “аз“-ът ще бъде поставен в центъра, колкото и набожно да бъде това “аз“, например в усърдието си за евангелизиране, или в други неща. Но ако молитвата е съпътствувана от един задълбочен прочит на Божието слово, това ще бъде истинско благословение за духовния живот.

       В Писанията върху молитвите се поставя особено ударение. Господ Исус започва с молитва своята дейност (Лука 3:21). Църквата биде построена и три хиляди души бяха покръстени след десет дни на събрания и молитви (Деяния 1:13,14), голямата дейност между езичниците започва като се свързва с молитвата (Деяния 13:2,3) и подобно нещо става с идването на Благовестието в Европа, което е тясно свързано в Божието слово с молитвата (Деяния 16:9-13). Дванадесетте апостоли се отказаха от част от работата си, която бяха извършили дотогава, за да могат да устоят чрез молитвата в служба на Словото (Деяния 6:4). Когато четем Деянията на апостолите, струва ни се, че Павел само е проповядвал, а когато четем Посланията, имаме чувството, че той само се е молил. Вижте например Рим. 1:9,10; 1 Кор. 1:4; Ефес. 1:6; 3:14; Филип. 1:4; Кол. 1:3,9; 1 Солун. 1:2. В Словото Божие ни се казва: “Молещи се с всякакви молитви и молби по всяко време“ (Ефес. 6:18) и “Непрестанно се молете“ (1 Солун. 5:17). И това ни се повтаря в множество други пасажи от Писанието.

 

Молението  е  знак  за  рождението  изново

       Молението не е “казването на молитвата“. Хиляди молитви всекидневно се рецитират. Веднаж дори, в един американски вестник, разказващ за богослужение, човек можеше да прочете: “Молитвата му беше една от най-хармонично произнесените пред множеството, събрало се в Бостън“. Това напомня казаното от Господ пред Фарисеите: “за показ изнасят дълги молитви“ (Марко 12:40).

       Само истинските християни са способни да се молят наистина. Молитвата е изразът на новия живот, който произлиза от Бога и знае, че зависи от Него. Това не означава, че Бог никога не чува молитвата на някой, който още не е преживял обръщение. Бог чува граченето на младите гарвани и ги храни. Така понякога Бог слуша молитвата на невярващия, когато последният искрено се моли. Нека си припомним например Битие 21:17 и Йона 1:4.

       Но въпреки че Павел като фарисей да беше произнесъл стотици молитви и безсъмнено, беше ги произнесъл искрено, Господ рече на Ананиас, след като Павел бе се покръстил: “Ето, той се моли“. Това беше доказателството за неговото обръщение; доказателството, че той бе получил от Бога нов живот, който зависеше от Него.

       Новият живот съзнава своята зависимост и я изказва по същия начин, по който новороденото понякога се изразява чрез викове или звуци, неразбираеми за възрастните и които не са особено приятни за слушане. Но Бог разбира несвързаните молитви, които дори могат да изглеждат безмислени. Те са за Неговото бащино сърце знак, че новият живот е осъзнал своята зависимост. И според богатството нв Своята бащина любов той дава добри неща на този, който се моли.

 

Молтвите  не  са  само  за  вярващи,  имащи  опит

       Да, но ако млади покръстени още не знаят как да се молят, и ако в молитвите им има искреност, не е ли по-добре да почакат !

       Солунците се бяха покръстили едва от няколко месеца, когато Павел им написа първото си послание, въпреки това, той им каза: “Молете се безспирно“ (5:17). Да, и още повече! Той, големият апостол, чрез проповедите на когото се бяха покръстили и който сега им разясняваше Божията промисъл, ценеше много значението на молитвите им: “Братя, молете се за нас“ (5:25).

       Това ни позволява да схванем важността на молитвата и ни показва ясно, колко високо Бог я цени. Може ли да има такива родители, които биха искали техните деца никога нищо да не им казват и никога нищо да не им искат, само защото още не умеят да се изразяват правилно или защото понякога искат неща, които родителите не са в състояние да им дадат, защото те са вредни за тях ? Така и Бог се радва, когато вижда своите чада, родени изново, да се доближават до Него с доверие, за да Му разкажат за всичките си затруднения. За Него е радост да отвърне на молитвите, и ако любовта му не е в състояние да ги удовлетвори всичките, защото това би се оказало вредно за някой от молителите, той поне дава мир на сърцето на молещите се. “Не се безпокойте за нищо, но винаги с молитви и молби, изказвайте прошенията си Богу с благодарност, и Божият мир, който надхвърля всякой разум, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“ (Фил. 4:6,7).

 

Увереността  в  изпълнението  на  молитвата

       В Римляни 8:31,32 се казва: “Ако Бог е с нас, кой ще е против нас ? Оня, който не пожали и своя син, но го предаде заради всинца ни, как с него няма да ни подари и всичко останало ?“ И Господ Исус казва в Йоан 16:26 : “Сам Отец ви люби“.

       Ако Всемогъщият Бог ни обича и иска всичко да ни даде, каква само мощ се крие в молитвата!

       Но това не е всичко! В Йоан 14:13,14 Господ Исус ни разрешава да се молим от негово име и ни обещава, че Той ще чуе молитвите ни. В Йоан 16:23 добавя: “Всичко, което поискате от Отца от Мое име, Той ще ви го даде“. Не съществува, следователно, никакво ограничение, никаква несигурност.

       Това става напълно ясно ако разгледаме живота на Господа Исуса в Писанието. В Псалм 109:4 Господ Исус казва, че по време на живота си на земята, той се е отдал на молитви. Това беше неговата отлика. Той беше истински Човек, а истинското човечество е зависимо от Бога. Бог Създателят не е сътворил човека като независимо същество, и когато човек не иска да зависи от Бога, той става зависим от дявола.

       В Господа Исуса се вижда истинският, съвършенният Човек, и следователно, истинската и съвършенна взаимозависимост. В Исай 50:4 той казва на Бога: “Всяка сутрин той пробужда слуха ми, за да слушам като тези, които се учат“. В Евангелието следим живота му, изпълнен с молитви.

       В Евангелието на Лука Господ ни е показан най-вече като истински Човек, като Човешки син. В това Евангелие виждаме Господ да се моли осем пъти и да прекарва понякога цялата нощ в молитви (3:21; 5:16; 6:12; 9:18,29; 11:1; 22:41 и 23:34). Седем пъти го виждаме да се моли по време на своята деятелост, преди кръста, и веднъж, когато вече издъхва върху кръста. Много важно е да разглеждаме обстоятелствата при които Господ Исус се моли, защото в това има множество ценни поучения, които можем да извлечем, и защото сърцето ни се изпълва с благоговение; но сега няма да говоря за това. Искам по-скоро да наблегна тук върху факта, че Господ Исус, който толкова много се молеше, можеше да рече: “Знаех, че ти винаги ме слушаш“ (Йоан 11:42). Всяка от молитвите му щеше да бъде чута. И Господ Исус знаеше това предварително, дори когато се касаеше да бъде възкресен мъртвецът, погинал отпреди четири дена.

       На два пъти Бог се явява: “Ти си моят възлюблен Син; в тебе е моето благоволение“ и на два пъти това се дължи на факта, че Господ се моли (Лука 3:21,22 и 9:35, сравнете и Мат. 17:5) и Господ Исус казва: “Моята храна е да върша волята на Онзи, който ме е изпратил и да върша неговото дело“ (Йоан 4:34) и “… аз върша всякога онова, което Нему е угодно“ (Йоан 8:29). Така Бог можеше да изпълни всяка от молитвите му, защото всичко, за което той се молеше, отговаряше напълно на Божията промисъл и имаше за цел Божията прослава.

       Затова, когато се молим в името на Господ Исус, сигурно е, че молитвите ни ще бъдат изпълнени, защото те се въздигат към Бога, сякаш самият Господ Исус ги казва, а той винаги бива чут.

 

Какво ще  рече  да се  молим  от  името  на  Господ  Исус

       Сега, когато виждаме резултата от такава молитва, можем да си зададем този въпрос. Това означава: да се молим на Бога от името на Господ Исус.

       Означава ли това, че трябва да завършваме всяка молитва, в която сме се помолили за всичко, което считаме за необходимо с “В името на Господ Исус“ ? През по-голямата част от времето мислим и постъпваме така, но не всякога това е вярно.

       Да се молим от името на Господ Исус, това означава да се молим на негово място, и следователно, да бъдем облечени в неговия авторитет и неговите права. Тогава молитвата ни трябва да има характера на молитвата на Господ Исус.

       Ако някой влезе в книжарница и поиска от книжаря една Библия за трето лице, което книжарят добре познава като сериозен вярващ, той лесно ще се довери. Но ако вместо това му се поиска тесте карти или някой съмнителен роман, на него ще му бъде трудно да повярва. Именно защото нашият книжар познава вярващия и знае добре, че последният никога не поръчва подобни неща и че следователно клиентът не прави покупката за него.

       Така че и молитвата от името на Господ Исус трябва да има характера на неговата молитва. Тя разкрива най-напред една съвършенна взаимозависимост, освен това за цел няма друго, освен Божията прослава и, на трето място, тя е в пълно съгласие с Божията воля.

 

Условия  за  изпълнението  на  молитвата

       В Йоан 15:7 Господ казва: “Ако сте в Мене и думите Ми са във вас, искайте всичко каквото желаете и то ще бъде“.

       В тези думи ни се дава най-просторното уверение, че Бог ще ни даде това, за което го молим. Изключение няма. Може ли да има по-голямо обещание от “всичко, каквото желаете“ ? - “Искайте всичко каквото желаете и то ще бъде“.

       Но обещанието е предшествувно от “Ако сте в Мене и думите Ми са във вас“. Това е условието за удовлетворяване на молитвата ни. Ако сме в Господа Исуса, ние все повече ще ставаме подобни Нему. Ако думите му са в нас, чувствата ни, нещата, на които придаваме значение и това което желаем, ще отговарят на неговите чувства, на неговите интереси, на неговата воля и ние ще знаем, че всичко това отговаря напълно на Божията воля. Същото обещание ни е дадено и в Йоан 16:23-28 : “Понеже вие ме възлюбихте и повярвахте, че от Отца излизам“.

       В Евреи 11:6 се споменава още едно условие: “Който дохожда до Бога, трябва да вярва“. “Но нека иска с вяра без да се съмнява ни най-малко, защото който се съмнява прилича на морските вълни, тласкани и блъскани от ветровете. Такъв човек да си не мисли, че ще получи нещо от Господ“ (Як. 1:6-8).

       Бог се откликва на вярата. Но как би могъл да изпълни нечия молба, ако този, който се моли, не Му вярва достатъчно и се съмнява, че Бог ще я удовлетвори ?

       В Мат. 21:21-23 Господ изрича нещо подобно. Той добавя още, че е необходимо и доказателство за вярата.

       Веднъж един акробат премина над Ниагарския водопад по въже. После премина втори път с еднокола количка и още веднъж след това с манекен с човешки ръст. Сетне попита зрителите дали вярват, че отново може да премине като този път носи жив човек; всички се провикнаха: да. Но когато акробатът потърси измежду тях доброволец, никой не се осмели да излезе напред.

       Ето защо Господ не говори само за вяра, но и за доказателства за нашата вяра, което може да се прояви, когато речем на планината: “Вдигни се и се хвърли в морето“ (Мат. 21:21).

 

Пречки  за  изпълнението  на  молитвата

       Как се получава така, че множество молитви не биват удовлетворени ? Писанията ни посочват ред причини.

       Данаил 10 обяснява, че молитви, сами по себе си безупречни, понякога не биват изпълнени, защото Сатаната с цялата си мощ се мъчи да попречи те да бъдат удовлетворени. Той не може да успее докрай в това, но ако Бог позволи, той може да забави незабавното изпълнение. И Бог понякога позволява, за да подложи на изпитание нашата вяра и търпението ни.

       Но случва се и причините, поради които Бог не може да откликне на молбите ни, да са в самите нас. В Исай 59:2 е казано на Израел: “Но вашите беззакония ви разделиха от Бога ви и вашите грехове Го накараха да скрие от вас лицето си, та да не слуша нищо“. Псалмистът казва: “Ако в сърцето си бях гледал на неправдата, Господ не би ме послушал“ (Псалм 66:18). В 1 Йоан 3:21,22 четем: “Ако нашето сърце не ни осъжда, ние сме сигурни в Бога и каквото и да поискаме, ние ще го получим от него, защото пазим заповедите Му и вършим това, що Му е угодно“.

       Писанието изрежда редица неща заради които сърцето ни осъжда и заради които молитвите ни не биват изпълнени.

       В Марк. 11:22-26 е посочена липсата на желание да простим (вижте и в Ефес 4:32). Това че можем да се приближим до Бога се дължи на факта, че Бог в Христа ни е опростил всичките ни грехове. Как можем да сме сигурни, че ще бъдем чути, ако не можем да простим от все сърце всичко, което други са ни сторили ? Яков казва: “Искате, но не получавате, защото зле искате, за да задоволявате страстите си“ (4:3). Ако поискаме от Бог нещо, което е предназначено да задоволи ламтежите на сърцето и плътските страсти, как Бог може да ни го даде ? Бог ненавижда плътта и я е осъдил на кръста (Римл. 8:3). Той и нас призовава да бъдем мъртви за греха (Римл. 6:11) и да умъртвяваме телесните си части, имащи земни пориви (Кол. 3:5-17). “А Исус Христовите са разпнали плътта с всичките и страсти и въжделения“ (Гал. 5:24). И ако въпреки това искаме тези неща, не означава ли това, че словата на Господа Исуса не са останали в нас (Йоан 15:7) и че нашите стремления са в разрез с тези на Господа и с Божиите чувства ?

       В 1 Петър 3:1-7 се посочва още една причина. Взаимоотношенията в семейството между мъжа и жената, между родителите и децата, и помежду децата, може да са се сложили така, че молитвите са прекъснати. Как можем да вярваме, че Бог ще ни чуе, когато в семейството ни цари безредие, когато в него чакат неуредени въпроси !

 

Да  се  молим  съблюдавайки  волята  Му

       Да, най-напред себе си сами да осъдим всред Божията светлина и да изповядваме всичко лошо пред Господ и, ако е необходимо, и пред людете, и така да се очистим чрез този акт на самоосъждане. Тогава ще можем да вярваме, че Бог ще се вслуша в молитвите ни.

       Но за да сме сигурни, че ще получим това, за което се молим, трябва да се молим, съблюдавайки волята Му. Но как можем да узнаем каква е волята на нашия Отец ? Той ни е разкрил своите помисли в Словото си и ако живеем във всекидневно общение с Него, ние ще се научим да ги отгатваме в Словото Му, в Светия Дух. Ето защо всекидневното изучаване на Словото му е от голямо значение. Как Бог би могъл да отвърне на една молитва, в която го молим за нещо, което отдавна ни е дал ? Например изблика на Светия Дух, когато Писанието изрично посочва, че той повсеместно се е разпространил и сега е на земята, в Църквата като цяло и във всеки вярващ поотделно! Или освобождението от греха, който обитава в нас, когато Бог го е осъдил в Исуса Христа на кръста (Римл. 8:3; 2 Кор. 5:21).

       Чрез Словото и при всекидневното общение, ние се научаваме да познаваме Божията воля. И така можем да се молим в съгласие с волята му и да вярваме, че молитвите ни ще бъдат изпълнени.

 

Да  се  молим  непрестанно

       Но тогава означава ли това, че само добре подготвените, изучили из основи Божието слово, могат да се молят ?

       За щастие не ! Та нима родители биха наредили на детето си повече нищо да не им иска преди да порастне, защото то все още неясно се изразява и иска понякога безмислени неща ? О, разбира се, че не! Те се радват, че детенцето идва при тях с молбите си. Това за тях е доказателство, че детето вярва, че те са неговите родители и че без тяхна помощ то няма да може само да се оправи.

       Бог, нашият Отец, с голяма радост се вслушва в молбите ни когато отиваме към Него. Ние сме неговите чада. За Павел, който току-що се беше покръстил, Господ дума: “Ето, той се моли“. На Солунците, които едва-що се бяха покръстили, той също пише чрез апостол Павел: “Молете се непрекъснато“. И този велик апостол, благодарение на чиито проповеди, на времето вероятно милиони хора са се покръстили, и който имал особени видения, в които Бог го бе съветвал, да, той, който бе отнесен на третото небе и бе чул неизразими думи (2 Кор. 12,2:4), този апостол бе толкова убеден в силата на молитвите на тези новопокръстени, че им говореше непрестанно: “Братя, молете се за нас“ (1 Солун. 5:17:25). Доказателство за напредването на християнина е все по-силната му вяра в безспорната сила на молитвата, без която всичко се обезсмисля.

       Бог, нашият Отец, ни казва: “С молитви и молби изказвайте прегрешенията си на Бога с благодарствени действия“. И ако Му поискаме нещо, което неговата любов не е склонна да ни даде, той въпреки това обещава: “И Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“ (Филип. 4:6,7).

       Нека Господ ви помага, на вас и на мене, все повече да чувствуваме значението на молитвата, за да си служим все повече с тази наша огромна привилегия. С какво щастие ще се изпълват само сърцата ни и с какъв пример ще бъде животът ни !

 

С най-сърдечни поздрави

Ваш  приятел  в Господа

Х.  Л.  Х.

КРЪСТЕНИ   ЛИ   СТЕ  ?

       Скъпи  приятели,

 

       Исках да си поговорим за Причастието, но сега мисля за един друг въпрос, който трябва да предшествува този разговор. Кръстени ли сте ?

       Това е въпрос от огромно значение. Божието слово сочи: “Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк. 16:16). И в 1 Петър 3:21 във връзка с кръщението се казва: “Която в образа на кръщението и сега ви спасява“. Иначе казано, в тези пасажи, а и на други места, се говори за спасението, което е свързано с кръщението.

       Тази мисъл вероятно ви изглежда странна и сякаш противоречи на всичко, което вече ви изложих относно необходимостта да се покаем пред Бога и да имаме вяра в Господ Исус Христос, за да бъдем спасени. Трудността идва от там, че през по-голямата част от времето, когато се говори за “спасение“, мислим просто, че това означава “отиване на небето“ или “преживяване на обръщение и получаване на опрощение за греховете“. Но в Светото Писание с думата “спасение“ се свързва и една друга мисъл. Това става напълно ясно още в Деяния 2:40 : “Избавете се от това порочно поколение“. Тук е видно, че смисълът съвсем не е “отиване на небето“ и “получаване на опрощение за греховете“.

       Кръщаването няма нищо общо с отиването на небето. Нашата вечна връзка с Бога, положението, което ще заемем във вечността, зависят от изповядването на греховете ни пред Бога и от вярата ни в Господ Исус. Разбойникът на кръста не бе кръстен и въпреки това Господ му рече: “Днес ти ще бъдеш с мене в рая“. И след него хиляди хора са преживявали обръщение върху смъртното си ложе и са отишли при Господ Исус, въпреки че и те не са били кръстени.

       Но по отношение положението ни на земята, кръщаването е от първостепенно значение. Евреите, които повярваха в Словото оповестено от Петър на Петдесетница, чрез кръщението, външно се разделиха от еврейският народ, който беше отхвърлил Христа, и оставаше с Божията присъда. И тя се стовари върху му по времето на Тит, в 70 - те години на нашата ера, посредством римските армии. Но Божието слово и днес е приложимо към неговия народ. Гневът на небето съвсем скоро ще се стовари върху този виновен свят. Тези, които вярват и са кръстени, се отделят от грешния свят и над тях не тегне същата присъда. Водата в образа на кръщението и сега ни спасява, както това се казва в 2 Петър 3:21.

 

Какво означава кръщението ?

       Сред Евреите изобщо, кръщението се признаваше. Чрез това, което се наричаше кръщението на Прозелитите, езичникът се разделяше от своя народ и се присъединяваше към Израел. Същото намираме и у Йоан Кръстител. Той предвещаваше, че Божият съд над Евреите тропа вече на вратите им (Лука 3:7-9, 16-20). Тези, които приемаха словото му, биваха кръстени и така се отделяха от невярващите си сънародници. Господ Исус също се кръсти, за да се идентифицира с Вярващите. Той влезе в кошарата през вратата (Йоан 10:1-3).

       Същата тази мисъл, изразена ясно, намираме в това, което се нарича християнско кръщение.

       В Евангелието от Матея, Господ е представен като Цар на Израел. Когато изпрати последователите си да проповядват (Мат. 10:5) той им рече: “Не ходете при езичниците и в Самарянски град не влизайте; но по-добре вървете при изгубените овци от Израилевия дом“.

       Израел отхвърли своя Цар. Тогава Господ рече, че “небесното царство“ още не ще е установено в слава, но ще съществува в една временна форма, ще бъде царство, чиито цар е отсъствуващ, и в което врагът все още има възможност да действува (Мат. 13). Същевременно Господ показва, че царството не трябва вече да се свежда само до Израел: “нивата е светът“. “Сеячът на доброто семе е Човешкият син“ (стих 38,37). Когато Господ окончателно биде отхвърлен и разпнат, след това той събра учениците си на Галилея, далече от Йерусалим. Там той им възложи от този момент да проповядват Благовестието на всички народи. Всички, които получават това Благовестие вече няма да бъдат присъединени към Израел, но трябва да бъдат кръстени в името на Отца, на Сина и на Светаго Духа. Царството сега се бе свело в Личността на Царя. Триединството е разкрито ясно и вече няма друг път, освен този, който води към Бога. Но понеже на земята Бог не е познат освен чрез Господа Исуса, в Писанието многократно се казва, че вярващите се кръщават в неговто име.

 

Кръстени  в  името  на  разпнатия  Исус

       В 1 Кор. 10:2 се обяснява какво значи “кръстени в“. Това означава да си прикачен към някого, да заемаш същото положение. Израиляните бяха кръстени от Моисея в облака и в морето. По същият начин ние сме кръстени в името на Господ Исус (Деян.19:5 и т. н.). Но ние не сме кръстени от един жив Господ, прославен на небето. Наистина, ние сме обединени в този Господ. И още сега можем да бъдем в общение с Него и во веки ще споделяме с Него славата Му, във всичко, което той ще притежава благодарение на това, което извърши на кръста.

       Но тукашният свят не го познава като Възкръсналия и Прославения. За последен път го е видял, когато е умирал на кръста и когато е бил погребван след това. За света той е Този, който понесе позорната смърт върху кръста и който беше погребан.

       Е, добре! Ние пък приехме Разпнатия. Бог ни накара да признаем, че чрез никой друг няма спасение, освен в неговото име, името на този отхвърлен човек (Деян. 4:11,12). Чрез него ние получихме опрощение на греховете и вечен живот. И во веки ще споделяме с Него мястото Му сред славата. А сега искаме ведно с Него да споделим мястото Му на земята, мястото на отхвърления.

       И това е отговорът ни на Божията мисъл: “Та ако страдаме с Него, да се прославяме заедно с Него“ (Римл. 8:17).

 

И целият свят лежи в лукавия  (1 Йоан 5:19)

       Бог сътвори Адама чист и непорочен. Но Адам се Богу не подчини и се превърна в грешник. Потомците му се обедениха, за да станат много и силни срещу Бога и за да обезсилят прклятието над земята. Каин построи първия град. Потомците му бяха изобретателни и направиха живота по-приятен. И накрая людете се обединиха, за да станат големи и могъщи (Бит. 11:4). Ето така бе създаден светът и обществено организиранит живот на людете. Бог се зае с този свят. Той го предупреди чрез Ной. След Потопа, той положи едно ново начало върху очистената земя. И когато людете отново се отвърнаха от Него и се отдадоха на идолопоклонничество, той повика Авраам, поговори с него, отдели рода му от другите народи, даде му заповедите си и заръките си, сключи с него съюз и го отведе в страната му, страната на Емануил.

       Резултатът ни е известен. И потомците на Авраам се отвърнаха от Бога, въпреки че Бог им говори за неговите съдии, царе и пророци.

       След това Той изпрати Сина си. Бог искаше да им прости греховете и им предлагаше Господа Исуса като Помирител: “В Христа Бог примиряваше света със себе си като не вменяваше на людете прегрешенията им“ (2 Кор. 5:19). Но вместо да приеме ръката, която Бог му протягаше, светът отхвърли Господа Исуса. “Не искаме Тогова да царува над нас“. Присъдата се обосноваваше от факта, че Той беше Божият Син. Те го разпънаха, и това, което още повече увеличава вината им, те го подхвърлиха на опозорителна смърт.

       При кръста всички се обединиха срещу Господа. Ирод и Пилат станаха приятели, Първосвещенникът и писарите, най-високата духовна власт на земята, се съюзиха с римската империя, най-голямата политическа и цивилна сила. Надписът на кръста бе направен на трите тогавашни официални езика. Сатаната тогава предводителствуваше всички, които се бяха опълчили срещу Бога.

       Там, на кръста, състоянието на света стана очевидно; и не само състоянието на там присъствуващите, но и живота на целия организиран людски мир. Всички средства, с които разполагаше онова общество, бяха насочени срещу Бога.

       Сега вече милост за този свят не може да има. След кръста Бог нищо повече не може да му предложи. За него има само съд и Бог скоро и без милост ще го съди. Точно това ни описват главите от 6 до 20 в откровението на Йоан.

       Ако Бог още не е започнал съда, това е защото иска да предложи спасение на още неколцина. На тях той заповядва да се покаят като им казва: “Бъдете в мир с мене!“.

 

Кръстът  Христов

       От кръста Бог погледна с гняв на света. И как ли можеше да бъде иначе срещу презрението и опозоряването, на което людете бяха подхвърлили Сина Му. Но имаше на земята едно място, върху което погледът Му можеше да се спре с любов и задоволство. Това беше кръстът с Прикования върху му. И докато целият свят се бе насъбрал срещу Този, който беше на кръста, Бог показа ясно, че беше на страната на Разпънатия.

       Такова е то, положението на земята, от времето на кръста: от една страна са людете, които подхвърлиха на смърт Христос и които го не знаят другояче освен като погребания Разпънат, а от другата страна е кръстът и тези, които той обединява. Бог още предлага своята благодат на отделни люде, но единствено в Христа. Бог го възкреси измежду мъртвите и го стори Господ и Христос (Деян. 2:36). И само който вярва в Разпънатия и го приема като Господ и Спасител ще бъде спасен, т. е. няма да бъде осъден. “А ние проповядваме разпънатия Христос, за юдеите съблазън и за езичниците лудост, но за самите призвани, и юдеи и гърци, Христа Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Кор. 1:23,24).

       Сега вече виждате, че Господ Исус е единственият път, по който грешникът може да се доближи до Бога и да получи опрощение на греховете си. Вие също сте го приели като ваш Спасител. И вие во веки ще бъдете свързани с Него и ще участвувате във всичките славни резултати от акта, извършен на кръста.

       Но какво може да означава всичко това по време на земния живот ? Това означава, че вие трябва да признаете, че людете са извършили неправда като са разпънали Господ: и още повече, че вие сте напуснали техния свят, за да се присъедините към този на Господа Исуса, че вие принадлежите на Божието семейство и всичко това трябва публично да бъде изявено. Не е достатъчно да сте го направили в сърцето си. Трябва и външно да се отделите от света. Ето защо за Израел не беше достатъчно да се отстрани от кръвта на агнето, народът трябваше още да напусне Египет. И само когато пресече Червено море, Божият глас му рече, че се беше откупил. В 1 Кор.10 видяхме, че преминаването през Червено море служи за символ на кръщаването.

       Така, чрез кръщаването ние ставаме част от активното християнство и публично заставаме от страната на Господа, който бе отхвърлен и разпнат от света. Това е точно истинското изповядване на вярата на човека, защото означава разпънатият Христос да бъде приет за Господ; кръстеният минава от неговата страна и застава срещу света. “Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в Неговата смърт“ (Римл. 6:3) ?

       Бог, в своето всемогъщество ни вижда тогава, когато сме напуснали тзи свят, когото ще съди, и сме поставени под водителството на Господ, който е мъртвият Спасител, който понесе наказанието заради нас. Това е почвата, върху която вече няма присъда, а освобождение от властта на греха, от света, от Сатаната и от закона. Ето защо Анания казва на Савел: “Стани, кръсти се и се омий от греховете и призови неговото име“ (Деян. 22:16). Павел ли не беше очистен от греховете си ? Що се отнася до вечното му спасение, за Бога, сигурно е. Ако беше умрял преди да е кръстен, той безсъмненно щеше да отиде на небето. Анания го зове брат. Но що се касае да Божията власт върху земята, греховете му още не му бяха опростени. Външно Павел още принадлежеше на света над който тегнеше присъдата.

       Ето защо в 1 Петър 3 се казва, че образът на водата при потопа сега ни спасява. Както и Ной през водата на съда преминава от осъденото върху мястото, намиращо се под Божията благодат (очистената земя) (Бит. 8:21). Така и ние посредством водата на кръщението, която символизира Божията присъда над греха върху кръста, преминаваме открито под владичеството на един мъртав Христос, върху който се е спрял със задоволство Божият взор. И Петър в Деяния 2 казва: “Избавете се от това порочно поколение“; “Тези, които приеха словото му, бяха кръстени“.

       Още веднаж питам: кръстени ли сте ?

       Ако не сте, вие тук на земята още не сте християни, защото още не сте въведени в практиката на християнството, каквато единственно е призната в Божието слово. Ако сте се научили да познавате Господ Исус като Този, посредством чиято смърт вие сте получили опрщение на греховете и вечен живот, Този, с когото ще бъдете свързани във вечната слава, не желаете ли и тук на земята да се свържете публично ? И още повече, че подобно място е презирано и мразено от света на людете ?

 

 

С най-сърдечни поздрави

Ваш брат в Господа Исуса

Х.  Л.  Х.

 

 

ПРИЧАСТИЕТО

       Скъпи  приятели,

 

       Както вече ви казах последният път, сега искам да ви поговоря за Причастието.

       Забележително е, че двете основни и постоянни институции на християнството, кръщаването и Причастието, напомнят винаги за връзката с мъртвия Господ. Както вече видяхме, кръщаването се свързва с нашето външно положение в този свят. То, следователно, е един абсолютно индивидуален акт. Но ако три хиляди душй бъдат кръстени едновременно, като в Деяния 2, това остава за всяка от тях нещо изключително персонално. Причастието обаче, въпреки че се взема върху земята, е във връзка с нашето лично положение като Христово тяло. Така че общението тук се явява като важна характеристика. Човек, който сам би поел хляба и виното, за да чествува Причастието, би влязъл следователно, в пълно противоречие с Божието слово. Затова апостол Павел, на когото бе поверена специалната мисия да разясни истината за църквата и за връзката и с Христос, казва: “Христос не ме е пратил да кръщавам“ (1 Кор.1:17) въпреки че самият той беше кръстен и сам бе кръстил неколцина други. Но в същото това послание, той говори за едно специално разкритие, което е получил: за Причастието от Господ (11:23), на което посвещава две глави.

       Персоналната страна в Писанието заема голямо място. Всеки човек трябва лично за себе си да преживее обръщението и лично да се обърне към Бога; лично да изпита вяра в Господа Исуса и в неговата кръв, и лично да вземе участие ведно с разпънатия Господ в отхвърлянето (чрез кръщаването). Една от големите грешки на католическата Църква е в незачитането на индивидуалната страна на въпроса и в превръщането на всяко дело в дело на Църквата (“извън която няма спасение“). Но в подценяването на нещата по отношение на общението се съдържа и една от големите грешки на протестанството. Във всичко то вижда само индивидуален акт, което означава, че всеки трябва да действува според собствените си схващания ведно с тези, които мислят като него. Обаче Писанието свързва с общението много благославяния. И не случайно последователите се бяха събрали, когато Господ Исус възсъздаде Причастието, защото това отговаряше на принципа на Причастието, чиято цел е да оповести нещо, което трябва да се запомни, смъртта на Господ. Но то не може да бъде извършено освен в Христовото тяло (1 Кор. 10:16,17). Опит то да бъде чествувано, без да се отреди място за всеки член, който е такъв в Христовото тяло, разрушава характера на Господното Причастие. По време възсъздаването му, Господ говореше непрекъснато в множествено число, т. е. едновременно на всичките си последователи и същото нещо виждаме в 1 Кор. 10 и 11, единствените пасажи извън Евангелията, в които става дума за Причастието.

 

Полагане началото на Причастието

       За това ни се говори в Матея 26, Марка 14 и Лука 22. В първите два пасажа ни се казва, че Причастието е било установено непосредствено след като Господ споменал за предателството на Юда и след като последният излязъл. Според казаното в Лука, бихме могли да заключим, че Юда е излязъл след Причастието. Но Лука не изрежда хронологчно онова, което следва. В неговото Евангелие всичко е поставено според една морална последователност.

       Във всичките пасажи виждаме, че Господ е установил Причастието в края а Пасхалното ядене. Пасхата прдставлявала възпоминание за жертвеното агне, агнето, посредством чиято кръв народът бил закрилян от Божия гняв (Изход 12). А сега бе настанал моментът, когато истинското пасхално агне трябваше да бъде умъртвено (2 Кор. 5:7), когато кръвта му трябваше да бъде пролята за мнозина, за опрощаване на греховете им (Матея 26:28).

       Господ Исус знаеше, че през тази нощ щеше да бъде заловен и разпнат след това. Знаеше, че трябва да понесе в тялото си върху кръста греховете ни (1 Петър 2:24) и там да ги олицетвори заради нас (2 Кор. 5:21). Знаеше, че това означава да бъде изоставен от Бога. Познаваше добре цената, която трябваше да заплати за нашето спасение. И ние виждаме какво е означавало всичко това за Него няколко часа по-късно в Гестиманската градина, когато Сатаната го постави пред очите Му, за да може да го накара, ако все още е възможно, дори в този момент да прояви неподчинение.

       В тези мигове Господ търси общението със своите приятели. Малко по-късно, в Гестимания, той ще им каже: “Постойте тук и бдете заедно с мене“. Когато ги заварва заспали, казва: “Как! Не можахте ли и един час да бдите с мене“ (Матея 26:38-40) ? И “през нощта, когато беше предаден“ Господ положи началото на Причастието (1 Кор. 11:23).

       За последователите в това нямаше нищо странно. Както и при Кръщаването Господ си служи с един установен вече обичай, като му придава нов и дълбок смисъл, свързвайки го със Себе си и със Своята смърт. В Еремия 16:6-7 виждаме, че да се прави траурно угощение с ядене и пиене в памет на скъпия покойник е било юдейски обичай. Та нали сам Бог бе установил пасхалното угощение като възпоминание за жертвеното агне и за чудодейното освобождаване от Божия съд и от могъществото на египетския Фараон, благодарение кръвта на агнето ? В Стария Завет не се споменава за използуването на чаша при празнуването на Пасха, но Господ си служи с нея (Лука 22:17). Когато допълни по такъв начин ритуала (Лука 22:18), той му придаде формата на това начало, което постановяваше “Това е моето тяло, което за вас се дава; правете това за мое възпоменание; - така взе и чашата подир вечеря … (стих 19,20).

 

Значението  на  Причастието

       “Правете това за мое възпоменание“. Това, следователно, се прави в памет на Господа. Но в памет на славата му преди да се превърне в човек или в памет за земните му подвизания. Нито за разпъването му на кръста и за изтърпените от него страдания. “Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете от тая чаша, вие възвестявате смъртта на Господа“ (1 Кор. 11,26). Използуваните символи напълно потвърждават това. Хлябът, който според думите на Господ, представлява тялото Му, той го дава на последователите си разчупен. После поотделно той подава виното, като символ на Неговата кръв. Разделянето на тялото и на кръвта говори само по себе си за един мъртав Спасител.

       Такъв е смисълът на Причастието. Това съвместно угощение се прави в памет на Този, който е умрял.

       Колко семпли са използуваните елементи. Има ли нещо по-всеобщо от хляба, с който всекидневно се храним ? Има ли нещо по-всеобщо в страните с топъл климат от виното, което там се пие като кафето и чая, в други страни ? Но какъв смисъл е вложил Господ в това угощение !

       Това е едно истинско угощение. Ние ядем от хляба и пием от виното. Добре е да осъзнаваме това, за да можем да ядеме и пиеме наистина, а не само да вземаме две трошици хляб и една капчица вино ! Хлябът е обикновен хляб и виното е обикновено вино. Те не са преобразени от акта на благодат, извършен преди вземането на хляба и чашата. В 1 Кор. 11:24 и в Лука 22:19 виждаме, че актът на благославяне в Матея 26:26 и в Марка 14:22 означава да се въздаде благодарствие, да се възхвалява. Това се вижда и в пасажи като Ефес.1:3 и т. н., където апостолът благославя Бога. В Матея 14:19 Господ също благославя, но никой не би се заел да твърди, че петте хляба и двете риби не са си останали просто хлябове и риби.

       Това е твърде важно, за да се разбере, че доктрината на Римската Църква за транссубстанцирането (според която, чрез литургическите слова, произнесени от духовника, хлябът и виното наистина се превръщат в тялото и кръвта а Господ) и доктрината на Лютерианската Църква за консустанцирането (Христос, присъствуващ телесно във, със и вътре в хляба), противоречат изцяло на Писанието и представляват, следователно, отрицание на делото, извършено веднаж за винаги. Господ многократно си служи с различни образи, когато говори за Себе си. Той казва: “Аз съм вратата за овцете“ и “Аз съм добрият пастир“ (Йоан 10). В Йоан 14 Той казва: “Аз съм пътят, и истината и живота“. Очевидно е, че в реченото Господ си служи с образи.

 

Смъртта  на  Господ

       Кой може да схване дълбокото значение на тези няколко думи ? Той, Господ, е приел да умре. Каква любов, каква доброта, какво милосърдие! Какъв чудодеен Божий завет! Князът на живота, изворът на живота - мъртъв и погребан ! Какво доказателство само, че той изцяло е заел нашето място ! Той не само понесе нашите грехове в тялото си, но и сам олицетвори греха. Какви чувства на признателност, възхвала и боготворене се събуждат в сърцата ни, когато Го гледаме така ! Заради нас Той прие да умре. Любовта Му към нас бе тъй безгранична, че Той прие да заплати тази цена за нашето спасение. Любовта е силна като смъртта, ревността е корава като шеол; нейното светкане е светкане огнено, пламък най-буен. Много води не могат угаси любовта, нито реките могат я потопи; ако би дал някой всичките блага от къщата си за любовта, съвсем биха го презрели“ (Песен на песните 8:6,7; вижте също Псалм 69:1,2).

            Какво покорство пред Бога ! Той прие да умре (и само от каква смърт), за да не прояви неподчинение пред Божията воля. Каква решителност в заемането на това положение, което го отведе “до смъртта, и до смъртта върху кръста“. Господ, като домакин ни кани на масата си, за да ни съобщи за смъртта си, в Негово възпоменание. Не отиваме за да получим. Причастието не е освещаване (начин да бъдем осенени с благодат).

            Никъде в Писанието няма подобно твърдение (*). Прославения Господ ни кани на масата си, за да поменем неговата смърт, която той е изстрадал преди повече от 1900 години. И това ние ще го правим во веки. В Откр. 6 виждаме Агнето на небето, “което стоеше там като пренесено в жертва“, както и Господ веднъж на земята. И както при вида на пренесеното в жертва Агне, признателността и боготворението един ден ще изпълнят небето, така това става сега, на земята, когато възвестяваме смъртта Му. Когато Го съзерцаваме-топла благодарност изпълва сърцата ни, и в нашите песни, в благодарствените ни действия и в тишината, към Него се въздигат чувствата ни на трепетна признателност и на боготворение.

 

(*) Обикновено някои си служат с Йоан 6 като доказателство, че Причастието е освещаването. В Йоан 6 обаче не се говори за Причастието, чието начало тогава още не е било положено. И Господ не говори за своето тяло и за чашата, както прави това винаги, когато се касае за Причастието, но за плътта и за кръвта си, нещо, което има съвсем друг смисъл.

 

            За този култ можем да се съберем само като християни. Това място могат да заемат само тези, които знаят, че греховете им са опростени и че са в мир с Бога. Със своето участие те показват, че са в общение с Него и че имат дял в Неговото дело (1 Кор. 10:16). Дали, точно на това място, всяко съмнение по отношение на неговите грехове, не представлява отрицание на съвършенното дело, посредством което той усъвършенствува завинаги ония, които се освещават (Евр. 10:14) ?

            От това следва, че на това място никое дарение няма сила, но че ние се събираме на него като първосвещенници, за да направим приноси и за да въздадем хвалебствия “плод на устни, които изповядват неговото име“ (Евр. 13). Там апостолът идва като обикновен верующ. Там, този, който заема ръководно място в църквата и този, който има голям принос в службата, присъствуват като обикновенни богопоклонници между другите богопоклонници.

       Чули ли сте вече поканата на Господ и вслушали ли сте се в нея ?

 

Кога и колко пъти трябва да се причестяваме

            Во веки веков ще въздаваме хвалебствия и ще боготворим Агнето. В прещастливите първоначални времена на Църквата, Причастието се вземаше всекидневно (Деян. 2:46). Когато по-късно обстоятелствата се промениха в смисъл, че християните нямаха възможност да се събират всеки ден, виждаме, че те започват да го вземат на всеки първи ден от седмицата. Бог, който във всичко иска да познаваме волята Му, ни го е казал в Словата си, за да го знаем. В Деяния 20:7 четем, че братята се били събрали, за да разчупят хляба. Те не се събрали, за да чуят Павел, въпреки че той бил апостол. Те се събрали с по-възвишена цел; но при това събрание на Павел му се отдала възможност да говори. Начинът по който това ни е разказано, ни показва, че тези събирания са били обичайни.

            Ако малко отмалко сме схванали прекрасната привилегия да можем да заемаме това място и да вършим този култ: да провъзгласяваме “смъртта на Господа до неговото идване“; и ако сме чули поканата на възлюбления Господ “Синът Божи, който ме обикна и който се предаде заради мене“, който ни казва: “Правете това в мое възпоминание“, тогава дали нашето сърце не възжелава да го прави колкото се може по-често !

            И кой друг ден е по-подходящ от “деня на Господа“, денят, в който Той възкръсна и в който в продължение на две седмици се явява всред събралите се негови последователи (Йоан 20) ?

 

Да  се  самоосъдим

            По отношение на това Писанието ни насърчава сами да се осъдим, сами да подложим на изпитание себе си. Не за да проверим достойни ли сме да заемем това място; всеки християнин като такъв е достоен за него. Да се усъмним в подобно нещо, би означавало да се усъмним в делото на Господ Исус.

            Касае се да узнаем дали ще заемем това място по начин, който е достоен за него. Ако и да е вярно, че Причастието е само едно обикновено приемане на храна и това, което вземаме са само обикновени хляб и вино, не по-малко вярно е, че това става на Масата на Господ и че Господ е Този, който е домакинът, който ни приема. Начупеният хляб и разляното вино са символите на неговото раздадено тяло и на проляната му за нас кръв. Трябва добре да осъзнаваме този факт, когато се доближаваме до мястото на този култ. Ето защо вглеждането в себе си, самоосъждането, са необходими.

            Коринтяните го бяха забравили. Бяха пропуснали да “зърнат“ Господното тяло, защото постъпваха така, сякаш това бе най-обикновено хранене. Затова се наложи Господ да се намеси по същество: “Поради това мнозина помежду ви са слаби и болни, а много пък други са спящи“. Ако не мислим за почитта, дължима на Господ, той сам ще я наложи. Това е нещо сериозно !

 

С най-сърдечни поздрави.

Ваш брат в Господа, чието идване е предстоящо

Х.  Л.  Х.

 

 

ГОСПОДНАТА   ТРАПЕЗА

            Скъпи  приятели,

 

            В последното писмо изяснихме какво казва в Евангелията и в 1 Кор. 11 Божието слово за Господното Причастие. Видяхме, че то представлява възпоменателно угощение, в памет на смъртта на Господ Исус. Сега бих искал да поговорим за една друга страна на Причастието, за която се говори в 1 Кор. 10: общението.

            Имше в Коринт вярващи, които разсъждаваха по следния начин: идолът е само парче дърво или камък, така че ние спокойно можем да се храним с нещата, посветени на идолите; напълно спокойни можем да влизаме в храмовете на идолите и да се храним там, защото има само един Бог, и следователно идолите са безсилни… Касае се само за една незначителна формалност. Значи трябва да се храним, за да не засегнем езичниците.

Апостолът е съгласен, че идолът нищо не означава. Но той им обръща внимание, че зад идолите се крият демони, както Бог вече посочи това във Второзаконието 32:17. В действителност, жертвите се предлагат на демоните. И що се касае до езическите приношения или до юдейските, човек е в общение с олтара, върху който предоставя или от който произхожда онова, с което се храни. Така може да участвува в онова зло, което сам не е извършил. Истинската мъдрост в подобни случаи се състои във въздържанието. Това означава да преценяваме съзнателно нещата, а не да вземаме участие в тях - или само да си даваме вид че участвуваме - неща, които са неверни по отношение на култа. Не трябва да се използува като довод, че сърцето не вземало участие в онова, което човек извършва външно, защото това би било не само липса на честност, но това означава и да не признаваме, че Христос е бил презрян и да не вземаме предвид лукавствата на Сатаната. Християнинът не е ли бил освободен от властта на Сатаната, за да служи на живия и истинен Бог ?

            Светият Дух използува това като изходна точка, за да ни говори за Причастието и да ни посочи в него една страна, за която Евангелията не казват нищо. Този аспект по онова време не е могъл да бъде показан, защото Църквата още я е нямало и църковната доктрина още не е била изложена.

            Значението на този факт обаче става видно поради това, че за него първо се говори и чак след това (глава 11) имаме вече ритуала на Причастието. Редът, по който тези въпроси се разглеждат в Писанието означава много. Ако не се знае за казаното в 1 Кор. 10:15-22, не е възможно култът на Причастието да бъде извършен правилно.

 

Общението  в Христовото  тяло  и  кръв

            Говоря ви като на разумни люде: вие сами съдете за онова, което ви казвам. Чашата, която биде благословена и която ние благославяме, тя не е ли общение в Христовата кръв ? Хлябът, който разчупваме, той не е ли общение в Христовото тяло (1 Кор. 10:15-16) ?

            Писанието ни приканва най-напред към духовно вникване в казаното. Ние получихме един нов живот и помазването на Светия (1 Йоан 2:20): Светият Дух, който ни упътва към всяка истина (Йоан 16:13; 1 Кор. 2:9-15). Божието слово предполага, че всеки християнин действува разумно и знае какво прави. Християнинът, който върши нещо, което не разбира, или действува импулсивно и сляпо, изпада в пълно противоречие с духа на християнството.

            Така, този, който взема участие в Причастието, показва че е съпричастен с това, което хлябът и виното символизират: тялото и кръвта на Господ Исус. Но това не е всичко. Той е съпричастен и с всички останали, които се причестяват. В тези стихове общението означава: общо поделяне на всички права и на всички задължения, изложени по-горе.

            Тялото и кръвта са разделени. Следователно, представен ни е мъртвият Спасител. В този пасаж кръвта се споменава на първо място, обратно на реда, в който се извършва Причастието, защото кръвта на Господ Исус е основата на всичко останало.

            Има значи общение, установило се между людете, които са съпричастни с мъртвия Спасител. Те са съпричастни с неговата кръв, каква привилегия само е това! Неговата кръв ни е измила (Откр. 1:5), откупила (Ефес. 1:7; 1 Петър 1:19), оправдала (Римл. 5:9), осветила (Евр. 13:12); изкупила за Бога (Откр. 5:9); доближила (Ефес. 2:13). Кръвта му ни очиства от всеки грях (1 Йоан 1:7) и чрез кръвта му ние сме напълно свободни да влезем в светилището (Евр. 10:19); чрез Христовата кръв Бог придоби Църквата (Деян. 20:28).

            Изразът “Христово тяло“ се среща в 1 Кор. 10:16; 12:27 и в Ефес.4:12, където служи за обозначение на Църквата. Среща се още в Римл. 7:4 и в Евр. 10:10; в тези пасажи той служи да посочи факта, че и ние сме мъртви ведно с Христа, където на кръста човекът в своята плът е умъртвен. Всичко, което сме били според природата си, почива чрез Христовата смърт. Вижте Кол. 1:21 : “Вие, някогашните врагове, и в злите си дела чужди едни на други поради неразбиране, сега той ви примири в плътта на неговото тяло чрез смъртта“.

            Следователно, думата е за общение между людете, взели участие в славните последици от делото на Господа Исуса, които сега са мъртви заедно с него, но които оново са обединени помежду си, вече като нови хора. И въпреки че това общение се осъществява тук, на земята, “старият човек“ в нас, поради нашата природа, не участвува в него.

 

Мистичното тяло Христово, Църквата

            “Ако и да сме мнозина, пак сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участвуваме“ или както може също да се преведе: Защото хлябът е един, ние, които сме мнозина, сме също едно тяло, защото в единия хляб участвуваме (1 Кор. 10:17).

            Тук ясно е изразено онова, което вече прочетохме в стих 16. Всички, които участвуват в кръвта на Господа Исуса и в неговото тяло, предадено за нас, са помежду си в общение и представляват едно тяло. В тези стихове доктрината за тялото не е изложена по-нашироко, защото тук става въпрос за общението и за изключителният му характер. В глава 12 в посланието до Ефесяните и в други пасажи, за нея подробно се говори.

            В 1 Кор. 12:13 ни е посочено пораждането на това общение. Базата, основата му е положена чрез делото извършено на кръста от Господа Исуса. Но тя е споена от кръщението в Светия Дух. Писанието ясно ни сочи кога се извършва това. Йоан Кръстител бе оповестил, че Господ Исус ще кръщава със Светия Дух. В Деян.1:4,5, Господ Исус казва на апостолите, че ще получат не след дълго това кръщение и че това ще стане, когато Светият Дух се разпространи.

            Писанието говори по два начина за съществуване на Църквата като Христово тяло. Понякога я споменава такава каквато е според Божието указание, т. е. такава, каквато тя ще бъде един ден на небето (Ефес. 1:22). Тогава тя е съставена от всичките вярващи, които на Петдесетница (Деян. 2) са били кръстени в едно тяло, и от всички онези, които впоследствие са били прибавени (Деян. 2:47), до момента, когато ще се възнесе в слава. И тогава, в едно мигновение, цялата Църква ще стане цялостна върху земята. Мъртвите в Христа ще възкръснат, и ние, живите, ще бъдем изменени. Но това само в едно мигновение. Вижте във връзка с това 1 Солун. 4:15-17 и 1 Кор. 15:51-54.

            Изобщо - и винаги когато се касае за нашата отговорност, за нашия земен път - Писанието счита Църквата като сбора от вярващи, обитаващи земята в даден момент. Тези, които са си отишли, които са заспали в Господа, вече не се нуждаят от подбуждения. Те не са на земята.

            В 1 Кор. 12:27 същността на Христовото тяло, видяна под този ъгъл, е обяснена съвсем ясно. В Кор. 12:27 се казва: “Вие сте Христовото тяло и по отделно сте части от него“. Можем да заключим следователно, че така, на определено място, вярващите съставляват Христовото тяло. Тогава ще има толкова Христови тела, колкото места където се събират вярващи. Според прочетеното в 1 Кор. 10:16,17 е очевидно, че такова нещо не е възможно. Същото ясно се посочва и в стих 28. Когато там става дума за даренията, които Бог направи на Църквата, първите споменати са апостолите, но ние добре знаем, че те не са били в Коринт. Божията Църква в Коринт следователно представлява само локален израз на тялото, на онова, което е можело да се види в Коринт тогава като част от Църквата, от Христовото тяло.

            Да се върнем сега към 1 Кор. 10:16.

 

Причастието е израз на единството на  Христовото тяло

            Вече видяхме, че единството на тялото се установява чрез кръщаване в Светия Дух, а не като следствие от участие в Причастието. Ако последното беше вярно, Църквата щеше да се състои само от онези, които участвуват в Господното Причастие. Но това противоречи на всичко казано в Писанието; нашият стих също не твърди нищо подобно.

            По същият начин, по който Господ Исус когато разпределя хляба казва:“Това е моето тяло“, давайки видим знак, едно нагледно представяне на своето тяло, предадено за нас, по същия начин и Писанието добавя тук, че хлябът и виното са видимите знаци на представяне мистичното Христово тяло, на Църквата. Всеки който отпива от виното и който яде от хляба показва, че е част от онези, които са съпричастни на всички славни последици от проливането на Христовата кръв и от жертвоприношението на неговото тяло върху кръста. Той е част от Христовото тяло. Значи тук, във връзка с Причастието, Писанието ни посочва какво представляваме, докато в глава 11 и в Евангелията става дума за онова, което ние правим.

            Така че Причастието не го вземаме поотделно, а заедно, като части от същото тяло. Винаги се казва “ние“, докато в контекста всякога се разбира “аз“. Чрез самото разчупване на хляба ние даваме израз на нашето единство с всичките части на Христовото тяло. От това е видно, че всичките части трябва да могат да вземат Причастието - но единствено и само те. Когато се допускат люде, непреживяли обръщение, т. е., когато по принцип се допускат хора, за които не е сигурно, че са част от Христовото тяло, тогава това вече не е Господното Причастие, но просто людско сборище, взимащо участие в общо хранене. Същото се получава, когато се отказва участие на вярващи, принадлежащи при това към Христовото тяло, които не могат да бъдат упрекнати в нищо, което сам Бог счита за пречка, като например погрешна стъпка, невярна доктрина или връзка с неблагочестиви неща. Веднага щом се наложат други условия (като признаването на някои истини, които не са фундаментални), Причастието се превръща в обикновено хранене, бива лишено от характера си на Господно Причастие, каквото е в Писанието.

            Писанието обаче, както видяхме, съвсем ясно сочи същността на Причастието. Това е хранене, представящо общението между Господа и всички онези, които са негови. Всичките участници в него са мъртви ведно с Христа. Те вече са нови люде, сдобили се с нов живот, който в Писанието се нарича “дух“ (Йоан 3:6), и в който обитава Светия Дух. “Затуй ако някой е в Христа, този някой е ново създание; старите неща в него са изчезнали, ето, всичко в него вече е ново“ (2 Кор. 5:17).

            Господното Причастие няма нищо общо със старото създание. Това е Причастието на Господа, на Този, който беше мъртав и възкръсна и когото Бог направи Господ и Христос (Деян. 2:36). Възкръсналият Господ приканва своите, да си вземат от неговото ядене като негови гости. Той единствен е домакинът. Той единствен има права. Хранене, в което това място не е отредено на Господа, но в което людете сами всичко си уреждат, според както го разбират, едно такова хранене може ли да бъде Господно Причастие ?

 

Изключителният  характер  на  Причастието

            Вече видяхме, че само истински вярващите могат да вземат участие в Причастието. Но пасажи като в 1 Кор. 5 и 2 Йоан посочват някои пречки за хора, които наистина вярват, да участвуват в него.

            В 1 Кор. 10:18-22 Светият Дух подчертава изрично, че нечестивите връзки са причина за абсолютна забрана, дори и вярващият да не е взел никакво лично участие в злото.

            Видяхме че в Коринт на неколцина братя им беше хрумнала следната мисъл: идолите не са друго, освен метални или дървени късове, защото съществува само един единствен Бог. Следва, че няма нищо лошо ако ядем от нещата, принесени в жертва на идолите или ако участвуваме в угощение, давано в храма им.

            Писанието посочва с твърдост, че в подобни разсъждения всичко е лъжливо. Всички поклонници изобщо, са хора, които вземат учатие в нещо, което ги различава от останалите люде. За Църквата това са кръвта и тялото Христови; затова вярващите в този случай няма да бъдат в общение с нищо, което е несъвместимо с тези знаци на Христовата смърт. Писанието разглежда този въпрос, изхождайки от юдейските и езически жертвоприношения. Само от примирителния принос, за който се говори в Левит 3 и 7, всеки юдей е можел да яде. Писанието, следователно подчертава това жертвоприношение и забележително е, че именно този принос представлява най-съвършенния тип на Причастието и култа на Църквата, свързана с него.

            Този принос е бил доброволен: никой не е бивал задължен да го принесе. Но когато някой юдеин е чувствувал сърцето си да прелива от хвалебствия и признателност (Левит 7:11) и искал да извърши жертвоприношение, за него имало Божествени напътствия относно онова, което трябвало да принесе, за да се понрави Богу. Но преди всичко изрично се посочвало къде трябва да се извърши приношението: пред лицето на Всевишния, пред входа на шатър за срещане, там където Бог седеше и където народът можеше да го доближи, пред олтаря. Около олтаря се поръсвало с кръв (3:2). Тлъстината и бъбреците бивали положени върху олтаря след като юдейнът извъртявал гърдите като движим принос пред Всевишния (7:29-31) и Бог ги назовава: хлябът ми (3:3,5,11,16; Числа 28:2). Свещенникът, който извършвал приношението, получавал след това дясната плешка. Аарон и синовете му получавали гърдите. А този, който правел приноса, можел да се храни с месото от жертвеното животно, заедно с всички онези измежду народа, които били чисти.

            В Левит 7:19-21 ни се дават важни наставления относно нечистите неща. Плътта допряла се до нечистота, трябвало да се изгаря на огъня. На мястото, където се принася приносът, също може да има нещо нечисто и от това, приносът, чист сам по себе си, ще бъде омърсен и ще стане негоден за ядене. Но и на човека, който с нещо се е омърсил, било абсолютно забранено да яде от приноса и същото се отнасяло и за всеки, който сам по себе си не бивал нечист, но се бил докоснал до нечия друга нечистота - съзнателно или несъзнателно. Вижте също Числа 19 и Левит 5:17. И в двата случая осъждането е еднакво, все едно че и двамата са го извършили: “Тоя човек ще се изтреби измежду людете си“.

            Колко тотална е Божията присъда над човешкото самоутвърждение: съпричастността с някоя фалшива доктрина или с морален недъг не омърсява, ако сам човек не я изповядва или не го притежава.

            А относно връзката с олтаря намираме още повече неща. В Левит 7:15,18 четем, че месото от помирителната жертва можело да се яде само в деня, когато бивало принасяно като принос на Бога (върху олтаря). Връзката с олтаря не трябвало да се прекъсва, иначе приносният характер се губел. Доброволният принос или обречената жертва могли да бъдат ядени и на следващия ден, защото така силата и освещаването на сърцето бивали по-големи и връзката с олтаря ставала по-трайна. В Левит 17 виждаме абсолютната забрана да се принася помирителна жертва другаде, освен пред входа на шатъра за срещане, за да се поръси с кръв олтаря и да се изгори върху му тлъстината. Оня, който се отклонявал, трябвало да се премахне.

            В Новия Завет се говори още по-ясно. Господ Исус в Матея 23:19 казва, че олтарят освещава дара. Следователно, не само че олтарят е по-важен от самия дар, но и дарът получава характер на такъв поради факта, че влиза в досег с олтаря.

 

Трапезата   Господна

            Олтарят, върху който бе принесена примирителната жертва е наречен в Малахия 1:7, а също и в Езекиил 41:22 “трапеза Господна“. В двата пасажа виждаме, че “трапеза“ и “олтар“ означават едно и също нещо. Думата “олтар“ се отнася по-скоро до приноса, поставян отгоре, докато “трапеза“ се свързва повече с яденето и с общението, извършващо се чрез него. Примирителната жертва представлявала угощение за общение с Бога и с неговия народ. Бог получавал своята част. Аарон и домочадието му (символизиращи винаги Църквата като едно духовно семейство) също получавали своята част. И всички онези измежду народа, които били чисти, получавали своята част.

            Виждаме същото и в Новия Завет. В Евр. 13:10 се казва: “Ние имаме олтар, от който нямат право да ядат служещите на скинията“ (това са онези, които принадлежат на юдаизма). В 1 Кор. 10:18-20 думите “трапеза“ и “олтар“ също се употребяват с взаимозаменяемо значение.

            Светият Дух отново подхваща наименованието, което бе дал в Стария Завет на олтаря, кто го свързва с Причастието и с Господ, с характера на общение, което има това хранене.

            Какви изрази: “Трапезата Господна“, “Причастието Господно“! Това е неговата трапеза, на която той кани своите да чествуват заедно с Него неговото ядене. Тук очевидно не става дума за материалната маса, върху която се поставят хлябът и виното. Това е Трапезата на мъртвия и възкръснал Господ, на която той кани своите, които заедно с Него са мъртви, да ядат заедно с Него. Това е една духовна трапеза, онова място в неговото жилище, на което той приканва своите да отидат при Него и където те могат да бъдат близо до Него. Там именно е Причастието.

            Може ли някой все още да се съмнява в това, че на Господната Трапеза само един е всевластният ? Че само един може да решава, кой има право да седне на нея ? Че само един може да реши кой да бъде използуван да я обслужва ? Господ единствен може всичко да решава и Той единствен ръководи всичко чрез своя Дух. Никой човек не може да каже каквото и да било, да направи каквото и да било, освен ако Господ не реши да го използува.

            Точно тук Светият Дух акцентува върху изключителния характер на Причастието. Човек не може да седи на Господната трапеза и на масата на демоните. Любовта е ревнива. Господ толкова люби своите, че за тях е отишъл на смърт, на смърт въру кръста, под Божията присъда. Той толкова обича своите, че сега е винаги жив, за да се застъпва за тях (Евр. 7:25). Той ги обича толкова, че е приготвил едно място, своята Трапеза, на която ги кани да отидат при Него, за да вземат от храната му. Той не може да понася безразличието по отношение на Себе си, на своите права, на любовта си и на своето общение. Той е освободил своите от властта на Сатаната и на света. Той е олицетворил за тях греха, за да бъде човек в плътта си, доведен до своя край поради присъдата на справедливия и свят Бог. Как би могъл тогава да толерира Той всякакви връзки на неговите люде със Сатаната и със света, с принципите на природния човек ? И на всичкото отгоре на това място, на което те са при Него, за да си спомнят за чудния му акт на любов, за себеотдаването Му върху кръста; когато всичко това е поставено пред тях, когато Той им дава разчупения хляб и разлятото вино казвайки им: Това е моята кръв, пролята за вас, Това е моето тяло, дадено за вас, направете това за моята памет !

            Може ли любящото го сърце да остане равнодушно и безчувствено към правата му на това място ? Може ли да тупти без да изрече молитвено: “Господи, какво искаш да направя ? Къде е мястото, на което ме призоваваш ? Къде е твоята Трапеза, на която да мога да чествувам Причастието ти ?“

            Но ако някое Божие чадо може и да прави това, Господ пак си остава същия. Той отказва да има общение на Масата си с онези, които проявяват равнодушие към правата му. “Който не е с мене, той е против мене“ (Мат. 12:30). “Или искаме да възбудим Господната ревност ? Ние по-силни ли сме от него ?“ (1 Кор. 10:22).

            Вие вече заехте ли мястото си на Господната трапеза, на единственото място, където се чествува Господното Причастие ?

 

С най-сърдечни поздрави,

Вашият брат в любовта на нашия Господ

Х.  Л.  Х.

 

 

БЛАГОСЛАВЯНЕТО

            Скъпи приятели,

 

            След като си поговорихме в предишните писма за Причастието, бих искал да ви пиша сега нещичко за благословлението. То естествено се свързва с Причастието, но не е същото нещо. Чествуването на Причастието, така, както ни го представя Писанието, води към благославянето, но само по себе си още не е самото благославяне.

            Какво значи благославянето ? Бихме могли да го определим като почитание, въздавано Богу поради това, което той е по Своята същност и което е за онези, които го благославят. В Стария Завет еврейската дума, която най-често изразява “благославяне“ означава буквално “прекланям се смирено“. Срещаме го например в Битие 18:2. Гръцката дума, която често срещаме в Новия Завет, “проскунео“, означава “коленопреклонение“ по отношение на Бога, както и по отношение на хората.

            Ясно е, че за всяко разумно същество благославянето на Бога представлява дълг. Ангелите го благославят (Неем. 9:6). Светците му го благославят. Във вечното благовестие хората се приканват да въздадат слава на Бога и да Му се поклонят (Откр. 14:7). И скоро всичко върху земята ще се преклони пред Него (Соф. 2:11; Зах. 14:16; Псалми 86:9 и т. н.).

            Но ако ангелите се прекланят наистина пред Бога, защото знаят кой е той, хората, не родени отново скоро ще се преклонят пред Него, познали неговата мощна присъда или поради желанието да се радват на живота в послушание пред Господа Исуса. Но външният израз на благославяне не е всичко, което Бог иска от човека. Той иска благославяне извиращо от сърцето, преклонение, дължащо се на любовта на човека към Бога. Е, добре! Бог ни е поучил в това и Словото Му ни посочва характера, силата и истинското място на благославянето. В Йоан 4 например, Господ с прости и ясни думи говори за него.

 

Истинското място на благославянето

            Самаритянката казва на Господ: “Господи, виждам, че си пророк. Бащите ни въздаваха благословения от тази планина, вие пък твърдите, че мястото за благославяне е в Йерусалим“.

            Приличаща на толкова други наши съвременнички, тя търси аргументи само в онова, което мислят хората. “Вие твърдите“. Тя изобщо не взема предвид Божията воля във всичко това. Дори не и идва на ум да попита, дали и Господ не е изразил мнението си по тоя въпрос и дали той да е посочил едно или друго място. Той не беше ли посочил изрично Йерусалим ? Давид го научи, когато Бог прие неговия принос на гумното на Орна (1 Летопис. 21:28). Соломон знаеше за Божия избор, когато се зае да изгражда Божия дом (2 Летопис 3:1). След като този цар го завърши, Бог го увери, че той бе действувал правилно и че името му щеше да остане завинаги върху него (2 Летопис. 7:16).

            Жената очевидно не знаеше нищо за насърчителните утвърждения на Писанието. Но поради чия грешка ? Положението, което бе заела по рождение обяснява, може би, нейното незнание. Но то не може да служи за извинение. Тя твърдеше, че е свързана с Бога на Яков, но въпреки това нито знаеше, нито се мъчеше да узнае, беше ли заявил той мнението си по въпроса. Тя намираше опора в онова, което “нашите деди“ бяха правили. В течение на много векове храмът върху планината бе мястото за въздаване на благославяния на Самаритяните; но този факт в никакъв случай не може да оправдае претенцията им, че храмът е истинският център за благославяне. Наистина, жената вървеше по стъпките на своите деди, благославяйки така, както и те бяха благославяли. Въпреки това въпросът си оставаше: “Това ли е мястото, което Бог е избрал, за да може неговият народ да се доближи до Него и да Му въздаде благославянията си ?“ Но едно едничко изречение от Божието слово: “Така каза Всевишният“ оборва всичките и съображения, аргументи и чувства.

            И още: Ако предположим, че наистина не е знела нищо по повод откровението за Йерусалим, дали нейният благослов, изречен в незнание въру планината Гаризим, би тряблвало да бъде приет от Бога ? Имаше безспорно много самритяни, които съвсем чистосърдечно мислеха, че изразяват както подобава своя благослов. Но такъв точно благослов беше ли приемлив за Бог ? Човешкото съзнание над изявленията в Божието слово ли стои ? В никакъв случай! Господ Исус, следователно, отхвърля без бавене, твърденията на самаритянката: “Вие боготворите нещо, за което нямате представа какво е; нам обаче е известно какво боготворим, защото спасението идва от юдеите“.

            В това изявление три неща се набиват пред очите ни:

            1. Опасно е, а и е лошо да се прави от един въпрос, по който Бог е заявил вече мнението си, нещо, за което човек да има свое схващане;

            2. Да въздаваме Богу благослов както са правили това дедите ни, съвсем не означава, че го вършим правилно;

            3. Дори когато вършим това съвсем чистосърдечно, то не е достатъчно, за да го приеме Бог. Само реченото от Бога е от значение, когато бъде повдигнат някой въпрос. Дългът на Божиите чеда е да успоредяват своите мисли с Божиите. “И ако някой съгреши като стори нещо, което Бог е наредил да се не прави, макар и да не го е знаел, пак ще бъде виновен и ще носи беззаконието си“ (Лев. 5:17).

            Господ не говори повече за Йерусалим. Той разкрива по ясен и очевиден начин истината, за да ни запознае после с нещо ново.

            По закона, Йерусалим, под божественото покровителство, беше мястото за въздаване на благослова. Но после Божият Син бе дошъл на земята. “Бог бе явен в плът“ (1 Тим. 3:11). “Еднородният Син, който е в лоното на Отца, Той го изяви“ (Йоан 1:18). “Никой не познава Отца освен Сина, както и оня, комуто Сина би пожелал да го открие“ (Мат. 11:27). - Това не трябва ли да повлияе върху благославянията, въздавани Богу от людете ? Та нали благославянето се позовава на познанието на Бога ?

 

Същността  на  християнството

            В Йоан 4:10 Господ Исус с няколко думи описва онова, което характеризира новото: времето на Църквата.

            “Ако би знаела Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва: “Дай ми да пия“, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода“.

            “Божият дар !“ - в това намираме изцяло Божието откровение. В онова време Бог не беше познаван като Този, Който дава. Той беше Онзи, Който изискваше ! Той изискваше людете да му служат и им даваше благословията си, когато те се подчиняваха на заповедите му. Той бе сред дълбокия мрак (Второзак. 4:11; 5:22,23; Псалми 18:12); т. е. не се разкриваше никога, като оставяше скрита истинската Си същност. Не защото повелята е лоша, напротив, тя е свята, справедлива и добра. Но човекът беше грешник. И колкото повече се акцентуваше върху справедливите изисквания на закона, толкова повече людските грехове ставаха очевидни. Ако бе истина, както някои твърдяха, че законът е Божият образ, човек щеше да се окаже завинаги погубен и изоставен. Но това не беше истина. Законът - въпреки че изхожда от Бог - не е самият Бог. Той е само моралната мярка, която посочва на грешника как да се държи пред Бога.

            Бог е светлина, Бог е любов. И когато човек бива изпаднал възможно най-дълбоко, Бог дарява свободно и безпогрешно. Този, който яви Бог на земята, веднаж рече: “По-радостно е човеку да дава, отколкото да приема“ (Деян. 20:35). Бог ли не би се придържал към това, което сам нарича “по-радостно“ ?

            В ония времена - при зачитане на Завета - Бог щеше да е Онзи, който приема. Но в Благовестието той винаги е Този, който дава. И дори повече: Той даде най-скъпото, и то на същества, които не заслужаваха друго освен вечно погубление.

            В Послание към Евреите положението на Израелитянина при първия Завет, контрастира спрямо положението на християнина. За Израелитянина пътят към светилището още не е бил открит (9:8). Предложените дарове не очистяли от греховете (9:9; 10:4,11). Първосвещенникът, сам обиколен с немощ, също бил длъжен да принася жертва и за собствените си грехове (5:3).

            Християнинът завинаги е без недостатък (10:14) и съвестта му е чиста(9:14). Така че има пълна свобода да влезе в светилището, към което завесата е отдръпната и пътят е открит. Той има велик Свещенник над Божия дом, усъвършенствуван завинаги (10:19-22; 7:28). Бог е Този, който дава !

            Но всичко това стана възможно единствено поради прославата и подчинението на Божия Син, който дойде на земята и който трябваше да понесе всичко заради изпадналите грешници. Жената не го познаваше; в Него виждаше само един любезен Евреин и съвсем не предполагаше, бедната, че пред нея е Самият Господ, Бога на небето и на земята, Еднородният Син в лоното на Отца. Ако само бе предположила, тя щеше да го помоли и Той щеше да и`  даде жива вода. Според Йоан 7:39 чрез живата вода образно е представен Светият Дух, който пребивава във вярващите.

            Тук имаме, следователно, Божията благодат, като извор на всичките неща, после; Славата на Сина, в неговото дълбоко смирение посред людете на земята. И най-сетне Самия Син, който в сияйна слава дава на жадните жива вода, дава им Светия Дух. Тези неща представляват необходимата основа за християнското благославяне.

 

Отецът  иска  поклонници

            “Боготвори Отца !“ - Това вероятно е стъписало жената като нещо напълно ново. Израел бе син на Бога, първородният (Изх. 4:22); синовете на Всевишния, техния Бог (Второзак. 14:1); Бог беше Израилевият Отец и Ефрем бе първородният Му (Йерем. 31:9). Но те никога не бяха боготворили Бог като Отец, защото “Никой не познава Отца освен Сина и оня, комуто сина би пожелал да го открие“ (Мат. 11:27). Това е неотделима част от християнското благославяне: познаването на Бог във връзката му на Отец на неговия народ, когото последният боготвори като такъв. Но това откровение представлява нещо напълно лично: “Оня, комуто Синът бе пожелал да го открие“. Който има това откровение, има го от Сина. “Еднородният Син, Който е в лоното на Отца, Той го изяви“ (Йоан 1:18). След като доведе до край делото си, той въведе своите чрез своята връзка с Отца: “Отивам при своя и при вашия Отец“. И това вече е участ за най-младия вярващ. Апостолът пише на малките дечица във вярата: “Писах вам дечица, защото познавате Отца“ (1 Йоан 2:13; сравни Йоан 17:2,3).

            Отецът иска поклонници. Каква благодат ! В Израел всеки човек от мъжки пол трябвало три пъти годишно да ходи в Йерусалим, за да въздава там Богу благослов. (Второзак.16:16). През хилядната година всички народи върху земята ще възлизат на Йерусалим, за да благославят там. Този, който не го прави, ще бъде наказан (Зах. 14:16-19). Но Отецът иска истински поклонници, поклонници, за които това не е външна формалност, а сърдечен повик. Какво означава за нас това желание на Отца ?

 

Да се поклоним  на  Отца  с духа  и  с  истината

            “Но иде час и ето, сега истинските поклонници ще се поклонят на Отца с духа и с истината, защото Отец иска поклонниците му да са такива. Бог е дух и ония, които Му се покланят, трябва с дух и с истина да Му се покланят“ (Йоан 4:23,24).

            Тук е изложена същността на християнското благословение. Истинското благословение не е формален, земен ритуал, то се отнася към Божествената същност и предполага, че тя всецяло се разкрива.

            Въздаването на благослов по този начин е невъзможно за недоверчивия ! Защото само посредством новото рождение ние придобиваме нов живот, който в Писанието се нарича “дух“. “Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6; Римл. 8:16). Това е едно духовно въздаване на благослов от новия човек, в съгласие с Божествената същност.

            Но възможно е някой вярващи да са лишени от дух. Апостол Павел не можеше да разговаря с Коринттяните като с духовни люде, защото те принадлежаха на плътта. Те не бяха “в плътта“; такива бяха преди да преживеят обръщение. Но въпреки че бяха наново родени, и бяха се сдобили следователно, с нов живот, който е “дух“, то битието им си оставаше плътско, т. е. като на животните.

            Култът на Израел беше земен, природен. Той се въздаваше на определено географско място, в чудесен храм. Тази служба беше прецизирана до най-малката подробност и човекът, пременен в най-хубавото си облекло и в акомпанимента на прекрасна музика, можеше да принесе най-качественните земни дарове. Но във всичко това духовност нямаше. Нямаше го дори условието първосвещенникът, псалтът или този, който прави приноса, да бъде наново роден. Но това бе наредено така от самия Бог, защото този култ изхождаше от един земен, принадлежащ Богу народ, на който Той, оставащ скрит в мрака, не беше се разкрил.

            Но вече на кръста, Бог бе сложил край на природния човек. Ние, наново родените, повярвали в Господа Исуса, сме мъртви ведно с Исус (Римл. 6:8). Трябва следователно да живеем според изискванията на новия живот, възникнал в нас посредством Светия Дух чрез новото ни рождение. И Светият Дух у нас е онази Божествена сила, която ни прави способни за това.

            Следва, че нашето въздаване на благослов трябва да бъде духовно. То е една морална необходимост, без която не можем. В стих 24 Господ Исус ясно обяснява, че Светият Дух е силата на всяко християнско въздаване на благослов.

            В пълно съгласие с казаното, не съществува предписание за никаква форма или церемония при въздаването на нашия благослов. И това е още по-забележително като се има предвид, че при Израелитяните всичко било предварително прецизирано и в най-малките подробности. Ние дори не знаем думите, казани от Господа, когато въздавал благослова, при установяване ритуала на Причастието. Нямаме и никакво описание на наякой от апостолите, разчупващи хляба. Не са запазени и думите на никое песнопение от тяхното време. Ние само с Божия Дух се кланяме (Фил. 3:3). Ако решим да потърсим в Стария Завет формите, към които да нагласим християнското въздаване на благослов и поклонение, бихме загубили онова, което е присъщо на християнството, т.е. благословлението и поклонението чрез Божия Дух.

            Поклонението обаче не трябва да бъде само “с духа“, но и “с истината“. “Но какво е истина ?“ попитал Пилат. Той не знаел, че Онзи когото виждал пред себе си, с Неговия трънен венец, бил истината. Истината е онова, което Бог сам е разкрил за Себе си и Синът е този, който ни разкрива Бога !

            Донякъде Израел също се пркланял истински, защото култът му отговарял на откровението, което Бог като Всевишен, бил дал по онова време. Но сега Бог изцяло е разкрит, защото “Бог… явен в плът“ е бил на земята. И поради една безкрайна благодат ние Го познаваме. “Знаем още, че Божият Син е дошъл и ни е дал просветление, за да познаваме истинския Бог“ (1 Йоан 5:20).

            Има, разбира се, нарастване на познанието ни за истината. Божият Дух в нас ни напътствува в познаването на истината. Но разликата в това познаване, съществуваща помежду вярващите, е съвсем малка в сравнение с онази, която съществува между някой, който не се е родил наново и най-младият измежду вярващите. Човекът като такъв, като същество недоверчиво, е напълно неспособен да опознае Бог. (В това отношение прилича на животното, неспособно да разбира наука или философия). Чрез новото рождение сме получили живот, който е дух, и който като такъв ни дава възможност да познаваме Бога. Това е “божествената природа“ (2 Петър 1:4). И в този нов живот Светият Дух, който ни обитава, е онази божествена сила, която свързва новия ни живот с Бога (Йоан 4:14). На малките дечица в Христа е казано: “Вие сте помазани от Светия и знаете всичко. Пиша ви, не защото не знаете истината, но защото я знаете“ (1 Йоан 2:20,21).

            Така ние можем да се доближим до Бог, нашият Отец. Чрез силата на Светия Дух, който поставя новия ни живот във връзка със самия Бог, ние Го виждаме и ние Му се радваме. Бихме ли могли да съзрем Бог без да сме изпълнени с възхищение към Него и без да изпитваме необходимостта да Му го изразим ? Всяко Божие чедо, което не се спира пред получените благословии, но повдига взор към Този, който дава, знае от опит, че това е невъзможно. Славата на Отца, както и слвата на сина, е толкова голяма, че сърцата ни се оказват малки, за да разберат онова, което виждаме. И още по-малко сме способни да изразим това с думи. Но ние благославяме “с дух“, така че благословията ни не е в думите, но в душевните ни чувства, извиращи направо от сърцето.

            Остава още един въпрос:

 

Къде трябва да въздаваме благослов ?

            Безспорно веки вярващ трябва лично да въздава благослов. Как бихме могли да мислим за делото на Господа Исуса, за любовта и за благодатта на Отца, без да благодарим и без да се възхищаваме ? Но това споделяме също и с другите Божии чеда. И по такъв начин, съвсем естествено, съвместно не отправяме ли благословението си ?

            И кога ли не изпитваме най-силно желание да сторим това, освен когато се събираме заедно, за да възвестим смъртта на Господа Исуса и да получим от ръката Му разчупения хляб и разлятото вино ? Тогава Го съзираме всред съвършенството на делото Му и на Неговата любов. Съзерцанието на Агнето, принесено в жертва, ще ни отведе на небето, да го чествуваме и да го боготворим (Откр.5). Същото е и на земята.

            Да, ние се събираме, за да възвестим Неговата смърт. Приемането на Причастието не е само по себе си култ. Но ако тези, които вземат Причастието, са изпълнени с Духа, те не могат да постъпят иначе, освен като въздават благослов и се прекланят. Тогава чак Причастието става култ.

            Може ли сам човек наистина да въздаде благослов, достоен за Бога ? Адам, преди падението си, можеше да благодари Богу за добрината Му. Но сега Бог е напълно явен чрез Господа Исуса. Ако преклонение, достигащо подобна висота бе извършено от едно само лице, това би предположило у последното такава степен на духовност, която почти би го изравнила с Онзи, когото благославя.

            В 1 Кор.14 виждаме преклонението и благословът свързани с Църквата. Там научаваме според какъв принцип и от кого Бог се благославя сега. Това е важно допълнение към познаването ни на Божията воля. Виждаме, че песните, благословът и хвалебствията са съставлявали още от самото начало елементите на преклонението. Виждаме също, че това не е зависело само от едно лице, но от реда и от въздействието на Бога в Църквата. Вижте стихове 12-17. Господ придава голямо значение на отдаденото с разум преклонение на своя народ.

            Неговите люде се събираха, уверени, че Господ е единственият, който има власт над тях и който може да решава кого от тях да използува. Господ упражнява тази власт посредством Светия Дух, който обитава Църквата. Важното е не един или десет, или двадесет души да присъстват на службата, но Светият Дух да има възможността да използува измежду тях ако поиска, и един, и пет или повече хора.

            Вие познавате ли лично и от собствен опит това преклонение ? Този въпрос не касае разума! Както видяхме, отговорът извира от сърцата, изпълнени с Отца, който даде за тях своя единствен Син, за да умре той на кръста, и от Спасителя, Божият Син, който ги обичаше и който Сам се предаде заради тях.

 

С най- сърдечни поздрави,

Х.  Л.  Х.

 

 

С Л У Ж Б А

            Скъпи приятели,

 

            Животът на християнина се състои във вземане и в даване. Той трябва да бъде подобен на резервоар, в който от една страна водата да се влива и от който, от друга страна - да се отлива. Християнинът, който само би получавал, но не би давал никога, ще се превърне в мечтателен мистик (в един мистичен и сантиментален поклонник). И обратно, християнин, зает дотолкова да дава, че да не му остава време да получава, ще се отзове пред духовна провала.

            В едно от предишните писма вече споменах, че всяка служба трябва да се въззема “от краката на Господа Исуса“, където бихме могли да Го слушаме и да бъдем в общение с Него. Видяхме това най-вече да става с Мария по отношение на преклонението. Тя успява, когато трябва, да намаже краката на Господа със скъпо струващо нардово благовоние, защото толкова често е бивала седяща в краката Му, че е успяла по този начин да опознае Личността Му и мислите Му. И с Марта, която виждаме също да Му служи, след като е получила от Него, когато е носела бремето на грижите си.

            В тези два образа виждаме двете страни на християнската служба. В Мария виждаме стореното за Господа, за Бога; в Марта пък, направеното за хората. И в 1 Петър 2 четем, че сме “свят принос, който принася чрез Исуса Христа духовни дарове, които са Богу приятни“. И след това, че сме “царски принос“, който трябва да оповести добродетелите на този, който ни извика из мрака към своята чудна светлина. Този именно втори аспект на службата искаме да разгледаме сега. Първият вече разгледахме във връзка с Причастието и с благославянето.

            Важен принцип, произтичащ от Светото Писание е, че всяка служба трябва да бъде извършвана от името на Господа, с чувството на отговорност пред Него. За всички, които разсъждават, това е съвършенно ясно. Един Божий служител предава на людете послание от Бога. Поради това е необходимо Бог сам да избира служителите си и да им дава дарбата, от която имат нужда ! Ефесяни 4:7-12, във връзка с Псалм 68:18 ни показва, че Господ, възнесъл се на високо, е получил тази дарба, която е разделил между своите люде. И останалите пасажи засягащи този въпрос, потвърждават това.

 

Той призовава онези, които желае

            След това се възкачи на хълма и повика при себе си ония, които си беше избрал; и те отидоха при него. И определи дванадесет души, за да бъдат с него и за да ги изпраща да проповядват“ (Марко 3:13,14). В този пасаж се говори за избирането на дванадесетте апостоли. Но не можем да сравняваме мисията, която те получили с тази, която Господ сега поверява на своите служители. Според Матея 10, те трябва да проповядват само на Евреи. След като Господ беше отхвърлен от Израел и извърши изкупителното дело върху кръста, той им повери в Марко 16:15 една нова мисия: да тръгнат помежду всичките люде. Но принципите във възложението Му си остават непроменени.

            В Марко 3:13,14 намираме три важни неща. Първо: Господ извиква онези, които иска; Второ: Той ги извиква, за да бъдат с Него; Трето: Той ги изпраща да проповядват.

            Първата точка е по-горе споменатият принцип. Господ извиква служителите си според собственото си лично благоволение. На Йеремия казва: “Преди да те създам в утробата на твоята майка, аз те познах, и преди да излезеш от там, осветих те; оставих те за пророк на народите“ (Йерем. 1:5). В Йоан Кръстител, според същия принцип, същото нещо бива предсказано от един ангел Господен, в Лука 1:13-17. А Павел пише сам: “А когато Бог, който още от утробата на майка ми ме беше отделил и призвал чрез своята благодат, благоволи да ми открие Сина си, за да го проповядвам между народите …“ (Гал. 1:15,16).

            Никой човек, никой Божи служител, нито дори самата Църква имат нещо общо с определянето на служителите на Господа. Господ изрично запазва това право за себе си. И както прочетохме в Йеремия и в Посланието към Галатяните, подготвянето за тези повиквания започва от преди раждането и прдължава чак до преживяването на обръщението, когато Господ се обяснява.

 

Да  бъдем  с  Него

            За какво ни вика Господ ? Викали ни той непосредствено след обръщението ни, за да ни възложи нещо голямо ? Той ни вика “да бъдем с Него“. Необходимо условие за всеки истински служител е най- напред да е бил с него и по този начин да е получил напътствия от Него. Между Марко 3:13 и Марко 6:7 има голям интервал от време, през което Господ изпраща последователите си. И когато те извършват възложената им мисия, Господ отново ги вика при Себе си. Никоя служба не може да бъде благословена, ако служителят не е изпълнен от Господното присъствие и не се връща при него след завършването на службата. Да постъпваме ли и ние като апостолите: “И апостолите се събраха около Исуса; и те му разказаха всичко: всичко, което бяха извършили и всичко, което бяха проповядвали“! Колко ли благословено и пълно с поучения трябва да е било това за тях, извикани насаме с Господа, за да може той спокойно да разговаря с тях “за всичко, което бяха извършили и за всичко, което бяха проповядвали“. Ако и ние бихме се стремили към същото нещо и нашата служба не би ли била още по-благословена ?

            Сега вече ни е невъзможно да бъдем физически заедно с Господа както са били неговите следовници тогава, но духовно това може да се осъществи. В Йоан 14:21 пише: “Който има моите заповеди и ги пази, той Ме обича и ще бъде обикнат от Отца Ми и Аз ще го обикна и ще му се явя“. А стих 23 продължава: “Ако някой Ме обича, ще пази учението Ми и Моят Отец ще го обикне и Ние ще дойдем при него и домът му ще стане Нашето жилище“.

            Ние доказваме любовта си към Господа като пазим заповедите Му. Вижте също 1 Йоан 5:3. Какво противоречие само има когато някой твърди, че обича Господа, но спокойно се противопоставя на учението Му !

            Стих 23 отива още по-далече. Ако някой действително обича Господ, той няма да се задоволи само с онова, което Господ изрично нарежда. Едно само Негово пожелание му е достатъчно. Любовта го подтиква да прави за Него онова, което Му е приятно. В Новия Завет не срещаме много изрични заповеди. Но Господ разкрива мислите си чрез своето Слово, разчитайки, че това е достатъчно за неговите люде, които ще ги изпълнят. И там където това се осъществява, там Отца и сина отиват, за да заживеят в дома на такъв човек. По такъв начин и сега можем да бъдем с Него. Това е необходимо, за да бъдем подготвени от Него за службата, която той иска да изпълним.

 

Изпратен  от  Него

            В Марко 6:7 Господ изпраща учениците си. Той ги е поучил и те вече са подготвени за службата, която им е поверил. Според хорското мнение обаче не беше така. В апостолите мнозина виждали “хора неуки и незначителни“ (Деян. 4:13). Такива бяха според човешката мярка. Не бяха учили тогавашната теология. Не знаеха как различните рабини тълкуват Библията. Господ ги беше извикал в момент, когато вършеха обичайната си дейност. Но те се бяха оказали заедно с Него. Този факт признаваха дори враговете им (Деян. 4:13). Поради това и Господ можеше да ги използува за най-важната служба. Посредством Петровата прповед три хиляди души се покръстиха в един ден. Тяхното учение и тяхното общение бяха основата на делото, което Бог начеваше през този ден: установяването на Църквата на живия Бог (Деян. 2:42).

            И това не беше защото до този ден нищо не бяха сторили. Още от първия ден, през който бяха заедно с Господа, той имаше какво да им повери. Но те бяха само помощници, само прости изпълнители. Споделяха страданието и враждебността заради благовестието (Марко 3). Гребяха, когато Господ искаше да премине на отсрещния бряг (Марко 4:35-41) и т. н..

            Още през първия ден след обръщението, ако сме с Него, Господ иска да Му служим. И винаги има какво да се прави, ако искаме да сме съратници на Господа. Можем да разпространяваме трактати, да приканваме на събрания за евангелизация и за библейско учение, можем да помагаме за подготовката им и т. н. Ако имаме желание да вършим нещо, Господ винаги ще ни намери работа. Но това предполага, че ние вече сме готови да извършим всичко, което той би ни поверил. Но не бива да очакваме, че още от самото начало Господ ще ни възложи големи мисии.

            В Матея 25 Господ дава на слугите “на всекиго според способностите му“. За отбелязване е, че не слугата който получава пет таланта, нито този който получава два, а този, който получава само един и който не прави нищо, е наречен от Господа лош и мързелив слуга. Защото този слуга не умножава единия талант, той му е взет и даден на оногова, който се е потрудил здраво да умножи дадените му таланти. По такъв начин последният придобива още повече. Колкото по-голямо усърдие проявяваме в дребните неща, с които Господ ни товари (което ще рече с тези, които той поставя пред нас), толкова по-бързо той може би ще ни повери и по-големи, ако, разбира се, ние изпълним дребните в повинение и в послушание пред Него.

            Преди много години в една планинска област в Америка живееше една млада, почти неука слугиня, която бе ходила на училище само три месеца. Тя печелеше по четири долара и ги даваше: един за дома, един за мисията а останалите на баща си, който беше беден и трябваше да изхранва многобройна челяд. В цялата област тя беше тази, която даваше най-много. Вечер и до късно през нощта тя работеше допълнително, за да припечели нещичко и за облеклото си. Един Божи служител навести тези места. Възможностите да бъде подслонен не бяха големи и тогава младото момиче му предостави собствената си стая. Върху масата и стоеше Библията, анотирана върху почити всяка страница. Но това, което най-много впечатли служителя, бе една забележка върху Марко 16:15: “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар“. С едри четливи букви тя бе написала: “О, само ако можех !“

            На другия ден той я заговори, но тя се разплака така силно, че не можа да изтръгне от нея нито една думица. По-късно научи историята и`. Тя бе преживяла обръщение на четиринадесет години. Веднъж, прибирайки се в къщи, бе намерила листче, върху което бе написано: “Зовът на Китай за Евангелизация !“ Никой не знаеше от къде се бе взело листчето. Но от този миг мислите и`  се насочили към Китай. Цели десет години, ден след ден, бе молила Господ да я изпрати в Китай. После, малко след това, в нея бе настъпила промяна. Беше решила, че е сбъркала и че Господ не беше я определил за мисионерка в Китай, а за мисионерка у дома и` . От тогава насетне, молитвата и`  бе станала следната: “Позволи ми да бъда от все сърце твоя мисионерка в къщи“. И Господ бе изпълнил молитвата и` .

            Цели десет години тя се бе стремила към големи дела, но без да пренебрегва и дребните. Приносът на заплатата и`  свидетелствува за това. Но сега бе решила да върши с цяло сърце и най-малките неща: да бъде свидетел на Господа в тесния кръг на кухненската прислужница. И тогава чак Господ можа да я използува за една много благословена мисия в Китай ! Защото онзи Божи служител почувствува, че Господ нарочно го бе изпратил в селцето, за да помогне на момичето. Най-сетне то замина за Китай. “Този, който проявява преданност и в най-малките нещица, проявява преданост и в най-глемите дела“ (Лука 6:10).

 

Зависимостта  от  Господа

            Вече видяхме, че служителите на Господа биват извиквани лично от Него, според волята Му и пак от него биват изпращани. Но това не е всичко ! Самата служба също трябва да се извършва в повинност към Него. “Службите са различни, но Господ е същият“ (1 Кор. 12:15). Слугите в Матея 25 трябва да дават сметка и да се оправдават пред Господа. В Марко 6 учениците дойдоха и “всичко му разказаха“, всичко, което бяха извършили, всичко което бяха проповядвали“ (виж 1 Кор. 3:10- 4:5).

            За да можем да носим тази отговорност, ние сме получили Светия Дух. Последният желае да ни напътствува във всичко, за да не вършим никога нищо на своя глава (Гал. 5:17). Това се отнася най-вече до “службата“ (Фил. 3:3; вижте също Деян. 16:6-10). “Всичко това се върши от същия Дух, който разпределя всекиму поотделно, както му е угодно“ (1 Кор. 12:11). Ние, следователно, сме напътствувани в служението от Светия Дух. Но ние извършваме службата в повинност към Господа и с отговорност пред Господа.

            Това има извънредно важно значение. Най-напред по този начин придобиваме по-глямо чувство на сигурност. Ако вярващият се вглежда само в себе си, той няма да бъде сигурен в правилността на това, което върши. Защото в себе си съзира толкова слабост, толкова порочност, че това напълно го обезокуражава. Дори и когато знае, че е получил дарбата си от Господ и че е повикан от Него, той дълбоко съзнава, че не може сам да произнесе никаква благословия. Никога никой грешник не се е покаял само поради словата на някой човек и вярващият също не може да бъде благословен само посредством човешки слова. И как може да бъде знайно какви биват нуждите на хората, на които или за които се говори ?

            Но ако, напротив, биваме използувани като оръдие на Светия Дух, от това винаги ще произлиза благословия. Той знае какво е нужно за момента и как да отговори на тази нужда. На тези, с които си служи, подсказва духовни слова, с които да изразят духовни неща (1 Кор. 2:13).

            Това същевременно е и една голяма отговорност. Трябва да сме много внимателни относно наставленията на Светия Дух, за да може той да си служи с когото желае. Защото само един Единствен има пълната свобода да ни направлява и да ръководи църковната служба. Да си мислим, че сами можем да решаваме кой в Църквата може да ги извършва, е в пълно противоречие със Светото Писание; това означава незачитане присъствието на Светия Дух. Същото се отнася, ако речем че всички могат да участвуват в службата или ако решим, че можем да отнемем това право някому. Светият Дух само може да реши кого да използува. Това означава, че нашият дълг е да бъдем готови по време на събранията, за да бъдем използувани от Него, ако Той го пожелае.

            Очевидно е, че на събранията, където публично се говори, Светият Дух използува дарбите, които Господ е дал за тази цел. Но той има правото да си послужи и с някоя по-незначителна дарба, дори и всред присъствието на много по-големи дарования. А що се отнася до молитвите, до благославянията или до посочването на някой химн, за това не е необходима специална дарба. Това, което людете наричат молитвена дарба, в действителност е само една прява на плътта. За произнасянето на молитви и благослов Светият Дух може да използува всички онези, чието духовно състояние е такова, че ги прави да бъдат използувани.

            Каква само отговорност е тогава за всеки един от нас, и за най-младия и за най-възрастния, да бъде на събранията такъв, че Светият Дух, ако поиска, да може да го използува, такъв, какъвто той се оставя да бъде използуван.

 

Сърдечни поздрави.

Ваш брат в Господното служение

Х.  Л.  Х.

 

 

НАШЕТО   ПОЛОЖЕНИЕ   НА   ЗЕМЯТА

            Скъпи приятели,

 

            В едно от предишните писма разгледахме положението си на вярващи пред Бога. Сега бих искал да ви обърна внимание върху нашето положение тук, на земята. Както ще видим, че и то е във връзка с Христа. Защото както бяхме сътворени подобно на Христа за да можем да застанем пред Бога, така и пред света сме идентифицирани с Христос. С други думи: тук ние се намираме в неговото положение, по същият начин, по който сме в Него пред Бога. За нас ще бъде от голямо значение да помним винаги тази истина.

            Когато става въпрос за нашето положение тук, на земята, очертават се два еднакво важни аспекта. Първият се отнася до света, а втория до обединението, т.е. до организираното християнство, което сега е заело мястото на юдаизма като свидетелство за Бога (вижте Римл.11 и сравнете с Мат. 13).

 

Положението  ни  спрямо  света

            Господ Исус рече на Евреите: “Вие сте долу, аз съм горе: вие сте от този свят, Аз не съм от този свят (Йоан 8:23). По-сетне, когато препоръчваше своите на Отца си, той каза: “Те не са от света, както и Аз не съм от света“ (Йоан 17:16). И в стихове от 14 до 19 той наистина поставя своите люде в същото като своето положение спрямо света, по същият начин както в предхождащите стихове (6:13) ги бе поставил в същото като своето положение пред Отца. Те заемат неговото положение в света, защото - забележете добре - те не са от света както и Той не е от света. Защото, наново родени, те вече не принадлежат на света. От там насетне многократно той повтаря, че те ще бъдат мразени и преследвани досущ като Него. Ето защо, например, казва: “Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Ако бяхте от света, той щеше да обича своето: но понеже не сте от света, защото Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Спомнете си думите, които ви казах: слугата не е по-горен от господаря си. След като мене ме преследваха и вас ще ви преследват; ако сте опазили Моето учение и вашето ще пазят“ (Йоан 15:18-20). Апостол Йоан сочи абсолютния контраст, който съществува между вярващите и света, когато казва: “Знаем, че ние сме от Бога и че целият свят е обхванат от лукавия“ (1 Йоан 5:19).

            Но има още много неща освен посоченото в тези пасажи. Бог гледа на всеки вярващ като на умрял и възкръснал с Христа (Римл. 6; Кол. 3:1-3). Чрез Христовата смърт, той е, следователно, в Божиите очи поставен извън този свят, тъй както Израел беше изведен из Египет през Червено море. Той вече не е “от света“, въпреки че е изпратен в него (Йоан 17:18), за да живее там заради Христа. Затова и Павел е могъл да рече, когато е ратувал в света за Христа: “Но да не ми се случва да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус, чрез който светът за мене е разпнат и аз също за него“ (Гал. 6:14). Посредством Христовия кръст той вече съзираше присъдата над света (Йоан 12:31) и прилагайки себе си към кръста, се считаше като мъртав - разпънат за света, така че помежду им се бе настанила оная окончателна раздяла, която само смъртта може да предизвика.

            Ако резюмираме прочетеното, ще речем, че християнинът въпреки че обитава света, не е от света. Не е от него подобно на Христа. Принадлежи вече към един нов ред, защото “ако някой е в Христа, той е ново създание“ (2 Кор. 5:17). Той е, както видяхме, изцяло извън света посредством смъртта и възкресението Христово. Следва че трябва да живее разделен от света, че не трябва да се приспособява към него (Гал. 1:4; Римл. 12:2). В мислите си, в привичките си, в поведението и действията си трябва да показва, че не е от този свят. Дори повече, като прилага кръста към себе си, той трябва да счита себе си за разпънат за света; между него и света, между тези две така противоположни неща, вече не може да има никакво привличане, никаква връзка. Но нещо, което е важно да се отбележи е, че християнинът е в света на мястото на Христа. Това ще рече, че той е за Христос и като Христос в света, че трябва да свидетелствува за Него и да бъде като Него (Фил. 2:15; 1 Йоан 2:6) очаквайки към себе си същото отношение като онова, което Христос е понесъл. Това не означава, че и ние трябва да бъдем разпънати като Него ! Но означава, че ако сме Му преданни, ще срещнем подобно на Него същата неприязън и противопоставяне. Колкото по предано се придържаме към Него, толкова по-ожесточено ще бъдем преследвани. Ако в момента християните не се сблъскват с омразата, това означава, че те не са се разделили от света.

            Преди да започнем разглеждането и на този въпрос, искам да наблегна още веднаж върху необходимостта да прекъснете всяка връзка, която морално ви обвързва със света. Не е необходимо да сме особено наблюдателни, за да забележим, че светският дух, че приспособяването към света, започват бързо да завладяват Божията Църква и дори людете се хвалят за това на Божията трапеза. Това изглежда безчестно, това е болезнено за Този, около когото сме се събрали, за да провъзгласим смъртта Му! Какъв срам изпитват пред Бога светиите и с какво само усърдие се молят те за благодатта да живеят за Него и да бъдат максимално разделени от света, за да види той, че ние принадлежим на Онзи, който той отхвърли и разпна.

            Малцина са онези измежду нас, които въодушевени като Павел, искат да познаят върху себе си Неговите страдания, за да бъдат като Павел мъртви и да имат очи само за славата Христова, за която единствено бият сърцата им и която е цел на надеждите им.

            Дано благоволи Господ да ни даде и на нас, и на всичките Нему обични светци по-голяма съпричастност със Себе си и пълна раздяла със света.

 

Нашето  положение спрямо  стана

            В Посланието към Евреите четем: “Защото се изгарят вън от стана телата на животните, чиято кръв първосвещенникът внася в светилището като жертва за греховете. Затова и Исус, за да освети людете чрез собствената си кръв, страда вън от градската порта. Прочее, нека тръгнем и ние към Него вън от стана и да понесем позора му“ (Евр. 13:11-13).

            В този пасаж се изясняват напълно две неща:

            1. Кръвта, като жертва за греховете, била отнасяна в светилището;

            2. Телата на жертвените животни били изгаряни извън стана.

            Апостолът изтъква, че тези две неща са във връзка с Христовата смърт, че Христос е действителният първообраз на тези жертвоприношения.

            Тук виждаме също и двата аспекта в положението на вярващия - мястото му пред Бога в светилището, където е била отнесена кръвта, и мястото му върху земята, извън стана, където е страдал Христос. Както вече видяхме, по същият начин, по който сме пред Бога в Христа, идентифицирани с Него и споделящи стойността на Неговия акт, по същия начин сме идентифицирани с Него върху земята, споделящи позора и отхвърлянето Му. Мястото на вярващия върху земята, следоватедно, е извън “лагера“. Същото казва и авторът на Посланието: “Прочее, нека тръгнем и ние към него вън от стана и да понесем позора му“.

            Може би ще ме запитате: “Какво означава “стан“ ?“. От току-що прочетения пасаж става ясно, че се касае за юдаизма. На какво отговаря сега той ? Юдаизмът беше от Бога и на земята беше свидетелство за Него. Юдаизмът обаче претърпя крах и след окончателното отхвърляне на Христос по време на проповедта на апостолите, той бил отстранен и християнизмът заел мястото му, както виждаме това в Римляни 11. Станът сега представлява организираното християнство, Църквата, отвън проповядваща.

            Може би ще ме запитате и друго: “Защо да сме задължени да излезем извън стана ?“. По причина, че той съвсем не свидетелствува за Бога. “Който има уши да слуша що говори Духът на църквите“ (Откр. 2:11 и т. н.). Това е нашата сигурност, но също и нашата отговорност - да оглеждаме в светлината на писаното Божие слово всичко онова, което подхранва претенцията, че сме от Бога. Ако прегледаме всичко изречено (изповядано) по този въпрос, то ни се явява в цялата своя несъвместимост и фалш. Така че за християнина, който иска да бъде повинен на Божиите замисли, не остава нищо друго, освен да излезе “вън“, като се оттърси от всичко що е било погрешно и изопачено в недобрите дни от живота му и да застане заедно с всички онези, които в подчинение на Словото Му, са се събрали в името на Господа Исуса (Мат. 18:20).

            Изход 33 изобилствува с пояснения в този смисъл. Когато Моисей слезе от планината (Изход 32) видя, че народът бе изпаднал в идолопоклонничество. След като се върна, за да се застъпи за народа, той дойде отново при него с лоша вест. Той “взе шатъра и го постави вън от стана, далече от него и го нарече Шатър за Срещане, та всички, които търсеха всевишния, излязоха при шатъра за срещане, който беше вън от стана“ (Изход 33:7). Моисей действува по този начин пред провинилия се народ, защото знаеше какви бяха Божиите помисли. В този разказ виждаме моралния лик на нашата епоха. И бих искал специално да привлека вниманието ви върху него.

            Струва ми се, че писах вече достатъчно, за да схванете вие положението на вярващия върху земята. От една страна разгледахме разделянето със света, и от друга, мястото му “извън“ стана. Заемането на това място ще ни докара омразата на едни и презрението на други. Но така ще заприличаме още повече на многообичания ни Господ. Това именно означава “да понесем позора му“, според израза от Послание към Евреите.

            Дано бъдем в състояние да не се боим от едните и да не се срамуваме от другите. И трябва, братко, да се чувствуваме възрадвани, че сме били удостоени да бъдем опозорени за Исусовото име (Деян. 5:41).

 

Сърдечни поздрави

Ваш  брат  в  Господа

Е.  Д.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

 

ТРЯБВА   ЛИ   ДА   ПРЕЖИВЕЕМ  ОБРЪЩЕНИЕ ?                                                       2

ЗАЩО   ТРЯБВА   ДА   ПРЕЖИВЕЕМ  ОБРЪЩЕНИЕ                                                    7

КАК   ДА   БЪДЕМ   В   МИР   С   БОГА  ?                                                                     12

ОСВОБОДЕН   ОТ   СИЛАТА   НА   ГРЕХА                                                                  19

БОГ   ПРЕДОПРЕДЕЛИЛ   ЛИ   Е   ХОРАТА   ЗА ПОГУБЛЕНИЕ                            29

ИЗБРАННИЧЕСТВОТО                                                                                                       35

ХРИСТОС,   НАШИЯТ   ВИСШ ПЪРВОСВЕЩЕННИК                                                41

НОВОТО   РОЖДЕНИЕ                                                                                                       50

ОБЩЕНИЕ   С   ОТЦА   И   СЪС   СИНА   МУ СУСА   ХРИСТА                               56

НАШИЯТ   ЗАСТЪПНИК   ХРИСТОС                                                                             60

СВЯТОСТ                                                                                                                               67

ВАЖНОСТТА   ОТ   ЧЕТЕНЕТО   НА  ИБЛИЯТА                                                       72

ДА   СЕ  МОЛИМ                                                                                                                 80

КРЪСТЕНИ   ЛИ   СТЕ  ?                                                                                                     89

ПРИЧАСТИЕТО                                                                                                                    95

ГОСПОДНАТА   ТРАПЕЗА                                                                                            103

БЛАГОСЛАВЯНЕТО                                                                                                        112

С Л У Ж Б А                                                                                                                         122

НАШЕТО   ПОЛОЖЕНИЕ   НА   ЗЕМЯТА                                                                  129